Агресивното желание за повече директна демокрация от десетилетия принадлежи на популистката политика. Критиката на постоянните препятствия пред „волята на народа” са неин лайтмотив, с който постоянно може да бъде активиран нарастващия скепсис към все по-заплетените, експертни, технократски демокрации, в които живеем. След отпадането на различните цензове за гражданско участие през последните два века остана най-упорития: този за способността да разбереш управлението, цялата заплетеност и обвързаност на проблемите, които, твърди се, единствено елитите могат да навигират. Либералният естаблишмънт обвиняваше всеки с подобни енергии в тежък популизъм и скрито желание за авторитарно управление. През последните години обаче самите граждани ясно показват своето желание за повече възможности за влияние, което и видно от различни изследвания на общественото мнение и подкрепата им за подобни идеи. Това прави демократизацията на политиката отново част от актуалния дневен ред на много западни демокрации, а техните граждани все повече определят отношението си към нея именно през тази (не)възможност за влияние. Резултатите не закъсняват.

В Европейския съюз темата за „демократичния дефицит” е сред най-актуалните и считани за най-важни. Десетилетия интеграция продължават да не водят до евро-ентусиазъм. Напротив, нивата на обществена подкрепа вървят трайно надолу, докато желанието за „повече глас” в евроделата нараства. В крайна сметка и най-вече принудени от провалените референдуми в Холандия и Франция през 2005 година, елитите се съобразиха частично с тези нагласи. Въведена бе европейската гражданска инициатива, която позволява 1 милион души да накарат ЕК да законодателства по важен според тях въпрос. Този инструмент на директна демокрация се приема много ентусиазирано от всякакви граждански организации на континента, макар точната му полезност да е въпрос на бъдеще. Депупатите в Европейския Парламент имат реални законодателни права във все повече области, а тяхното политическо влияние нараства постоянно. Гражданите получават възможност да влияят върху съюза и чрез собствените си, национални Парламенти. Сега коалиция от една трета от тях може да спре инициатива на комисията, ако тя се счита за неуместна и вредна. Във все повече държави всякакви промени на договори и присъединяване на нови държави към ЕС ще подлежат на референдум. Без много шум, Европа застана на прага на ре-демократизация на своята интеграция.

Интересни неща се случват и отвъд Океана, в САЩ. Най-знакова е поправка 14 на конституцията на щата Калифорния, която бе одобрена преди седмици с мнозинство от 54 на 46%. Основната й разпоредба е за създаване на един единствен първичен избор на всички кандидати, който е отворен за всички регистрирани гласоподаватели (мярката не засяга президентски избори). Първите двама отиват на балотаж. На партиите се забранява да номинират кандидати, но запазват възможността да ги подкрепят или да им се противопоставят. Самите кандидати решават дали да обявят принадлежността си на бюлетината. Намерението тук е да се създаде максимално отворена система, в която политическите посредници остават изолирани. Жанровата принадлежност на подобен тип мерки е също изцяло към максимално директната демокрация, в която тежестта им е максимално ограничена. Знаково е, че всички калифорнийски партии с права да излъчват кандидати се противопоставят на новата поправка.  Подобни мерки има вече и в други американски щати. Още по-интересен е факта, че именно това предложение бе отхвърлено от избирателите на Калифорния преди 6 години. Сега то изглежда напълно приемливо.

Подобен ентусиазъм за директно влияние има различни възможни обяснения. Оптимистичното е, че гражданите стават все по-активни и осъзнават важността на политическото участие. Някои са чисто ситуативни и например обясняват калифорнийската поправка с подкрепата на губернатора А. Шварценегер, за който тя е просто част от сделка за приемане на годишния бюджет на щата. Извън тези предположения има обаче поне два валидни аргумента. Единият е, че глобализацията прави националните правителства все по-безпомощни, защото различни сили, които те просто не могат да контролират влияят върху техните граждани. В този смисъл, повече директна демокрация просто означава споделяне на безсилието между елити и граждани. Другият аргумент е, че това обезсилване на националните правителства кара самите граждани да се ангажират повече в собствената си способност да влияят върху това, което става. И в двата случая ставащото е добра новина.

Статията е публикувана във в.“Труд“, 9.08.2010 г.

Докладът на парламентарната комисия за борба с корупцията по “случая Доган” е във Върховния административен съд (ВАС). Делото е насрочено за 2 септември.

Следващите редове имат една цел – професионален коментар на съдържанието на доклада на комисията според досегашната практика на ВАС и общите принципи на административното право и процес. Документът на комисията съдържа четири съществени порока, които правят положителното произнасяне на съда проблематично.

Докладът няма правно основание

Първо, в доклада не се сочи кое е конкретното нарушение измежду 12-те, посочени в закона. Не е ясно дали става дума, че не е подал декларация в срок, че не са спазени изисквания за несъвместимост и т. н.

А конфликт на интереси има само когато лице, заемащо публична длъжност, с действията или бездействията си е осъществило някое от изброените в закона нарушения. В този смисъл е и практиката на ВАС.

Съдът се произнася само има ли нарушение на правната норма, посочена в доклада на комисията. Ако тя не е посочена, е възможно ВАС да приеме, че няма конфликт на интереси поради съществена непълнота в доклада (което е процесуален пропуск).
Когато органите на КАТ ни съставят акт, те са задължени да посочат кой текст от Закона за движение по пътищата е нарушен. Същото е и тук, само че по отношение на конфликта на интереси.

Неяснотата затруднява и гарантираното от конституцията право на защита

Прокрадва се идеята, че “г-н Доган се е поставил в икономическа зависимост, която е следвало да декларира – както в 40-тото НС, така и в 41-вото НС”.

Оттук се правят изводи, че има непълнота, невярно съдържание на две декларации за частни интереси, подадени от Доган в две народни събрания. Фактът, който според комисията е следвало да се декларира, са 4 броя договори за поръчки (консултантски услуги), сключени на 7 януари 2008 г. с частно юридическо лице – “Институт за строителство и минно дело” АД.

Второ, дори да е така, в закона липсва административно нарушение, което да прогласява за конфликт на интереси попълване на декларация с непълно, неточно или невярно съдържание.

Има текст, предвиждащ санкция за неподаване на декларации в законния срок. Но това е друго и самостоятелно административно нарушение. Тъй като Законът за предотвратяване и разкриване на конфликт на интереси (ЗПРКИ) е репресивен закон, разширително тълкуване на нормите му е недопустимо.

Трето, би могло да се говори за конфликт на интереси, ако Доган в качеството си на народен представител бе взел пари от държавна структура държавно търговско дружество или който и да било държавен орган.

Тогава щеше да е налице възползване от служебно положение за лично облагодетелстване.
“Институтът за строителство и минно дело” АД е частно юридическо лице. 60% от акциите му са собственост на друго частно юридическо лице “Минстрой холдинг” АД.
Процедурата по приватизацията на холдинга е приключила окончателно през 2004 г. Това са факти, взети от доклада на комисията.

За да има конфликт на интереси по смисъла на ЗПРКИ, трябва да се установят три предпоставки – лице, заемащо публична длъжност, частен интерес (материална или нематериална облага) и възможност този частен интерес да влияе върху обективното изпълнение на властовите правомощия по служба.

В мотивите на доклада няма данни за третата предпоставка, които са определящи за изхода на бъдещото дело. Не е ясно доколко този институт е бил обвързан с държавата, в това число с бюджетно финансиране и пр.

Отделно въпросите за финансиране на частно юридическо лице не минават през Народното събрание, за да може всеки депутат, бил той и председател на парламентарна група, да повлияе върху вземането на “конфликтно” решение.

Депутатът трябва да разполага с конкретни, а не с предполагаеми правомощия, за да има обосновани съмнения за конфикт на интереси.

Четвърто, ЗПРКИ действа от 1 януари 2009 г. И няма разпоредба, която да дава обратно действие на установения в него режим и задължения за лицата, заемащи публични длъжности. В този смисъл е и практиката на ВАС:

Обратна сила с нарочна норма не му е придадена, което означава, че законът не намира приложение спрямо факти и отношения, които той заварва” (решение № 14874 по адм.дело № 8789/09 г.)

Въпросните 4 договора са сключени на 7 януари 2008 г., протоколите за приемане на работа са от 15 декември 2008 г., първото плащане е извършено на 29 декември 2008 г., а последното на 12 февруари 2009 г.

Въпрос на тълкуване е кой от тези факти е меродавен. Но в тази ситуация датата на сключване на договорите сякаш има определящо значение – ако не бяха сключени, не би се случило нищо друго.

Очертава се тягостна картинка. Не само защото ВАС трябва да се произнесе по некачествен материал, и то под обществен натиск. Случаят е повод да се напомни, че при установен с влязъл в сила акт конфликт на интереси народният представител се наказва с глоба, максимум с отнемане на възнаграждението и присъждане на паричната равностойност на получената облага. Защо да има основание за уволнение на общинския съветник, който гласува собствената му фирма да получи обществена поръчка от общината, или за учителя, който дава частни уроци на учениците си от държавното училище, или за чиновника, а за прегрешилия депутат – не?

Наложителна е промяна в конституцията, която да въведе като основание за предсрочно прекратяване на пълномощията на народния представител влизане в сила на акт за установяване на конфликт на интереси. Така ще се установят равни стандарти за всички публични лица, които не разклащат, а стабилизират демокрацията.

С това есе авторът е финалист на конкурса „Лиляна Данева – Бризби“ в областта „Публична администрация“

Настоящото есе разглежда предизвикателствата пред българската публична администрация в светлината на новата Стратегия Европа 2020. По мнението на автора, именно този европейски стратегически документ ще оформи пътя за изменение на облика на институционалната среда в България и ще доведе до значителна промяна в баланса между централната и местната власт.

Процесите, които ще протичат по посока постигане на общоевропейските цели от страна на публичната администрация са групирани в есето по следния начин: (1) европеизация, (2) модернизация, (3) децентрализация и (4) регионализация.

С помощта на един описателен модел, тези процеси са представени като сечение на доброто управление в партньорство, което цели постигане на ефективен, ефикасен и кооперативен диалог между пазар, държава и гражданско общество.

Уводни думи

Отношението на гражданите към публичната администрация, разбирана в нейния институционален аспект – институциите и организациите на централната и местната власт – винаги е било белязано от чувство на подчинение и известна доза безсилие.

Дали това се дължи на внушенията за значимостта на властта, налагани от отминалия тоталитарен режим, при който доминира колективното, а индивидът и неговите качества са обект на управление, или е плод на по-стари и по-дълбоки културологични и народностни детерминанти – е предмет на други и дългосрочни изследвания. За нас обаче е важно, че публичната администрация днес и сега, а и за в бъдеще, има доста по-различна роля от инструмент за налагане и демонстриране на власт. Тя е съставена от хора – йерархично и функционално подредени – и й е отредено да служи на хора – в тяхното разнообразие: граждани, бизнес, неправителствени организации. Как става това?

Първо, посредством съблюдаването на вече придобилите гражданственост принципи като: отзивчивост и отговорност, прозрачност и отчетност, законност и целесъобразност и прочее.

Второ, чрез дообогатяването на тези принципи с нови, идващи от европейския път на България, като този за правото на гражданите на добро управление и добра администрация (чл. 6 от Хартата за основните права на ЕС). Това пък ни отвежда до теоретичните основи на доброто управление[1] като субстанция от ефективност, ефикасност и кооперативност.

Трето, с възприемането на нови модели, канали и форми на комуникация между отделните заинтересовани страни (социални партньори). Тези взаимодействия – вертикални, хоризонтални, мрежови – оформят новия облик на публичната администрация и разширяват кръга от предизвикателства, пред които тя ще се изправи. Така централната и местните власти не могат да избягат от класическия триъгълник, познат като равнопоставеност на пазар – държава – гражданско общество в изработването на политиките, съответстващи на разбирането за добро управление.

Четвърто, като пълноправен член на Европейския съюз (ЕС), България не би могла да си позволи, а вярваме и не би искала, да се развива по начин, водещ единствено до санкции, пословична некомпетентност и неефективност, съчетани с нетни финансови загуби за държавата. Тук е мястото на общоевропейския стимул[2] за българската публична администрация. Приемането на Договора от Лисабон и редица съпътстващи го актове изправят ЕС пред нови хоризонти. Особено в светлината на последната и все още актуална Световна финансова криза, Общността сериозно преосмисля бъдещия си интелигентен, устойчив и приобщаващ растеж[3]. Няма как, обаче, нещата да се случат по желания начин без преосмисляне и на баланса между властите. По-думите на Мерцедес Бресо, председател на Комитета на регионите, Стратегията Европа 2020 ще бъде по-ефективна, ако позволи на местните и регионални власти да вземат активно участие не просто в осъществяването, но също във формулирането на националните програми за реформа.

Казаното до тук неминуемо означава промяна на досегашното статукво в баланса между централната и местната власт в България. Засилването на социално-икономическата роля на общините, областите и/ или регионите ще продължи, както и до сега, да върви по линиите на децентрализацията и регионалното развитие. Само че с много по-бързи темпове. Бързи, защото въпросът касае не само България, а общността към която тя вече принадлежи.

Горепосоченото и особено последната теза, свързана с процесите на децентрализация и регионализация, определят последващата структура на изложението на настоящото есе.

Ще бъдат представени предизвикателствата пред българската публична администрация в общоевропейски контекст, като обосноваващи процесите, протичащи между властовите пластове. За целта е използван един описателен модел.

Моделът (фиг. 1) включва взаимодействие според актьорите, участващи в процесите – пазар, държава, гражданско общество – и според поставените цели и постигнатите резултати – ефективност, ефикасност и кооперативност. Сечението на двете взаимодействия е образно наречено Rf. (реформа) : E + M + (D + R). Където:

• E – europeization – европеизация, разбирана като възприемане на принципите на доброто управление и произтичащите от него потребности за стратегическо планиране и управление, изработване и анализ на политики, възприемане на нови модели на взаимодействие между заинтересованите страни,[4] качествено законодателство.
• M – modernization – модернизация, разбирана като оптимизация на административните структури и наличния човешки ресурс в тях, промяна или подмяна на мотивацията на работещите в администрацията, подобряване на материалната база, прилагане на нови форми на обслужване на гражданите и бизнеса, пълно внедряване на новите информационни и комуникационни технологии в публичното управление.
• D – decentralization – децентрализация и R – regionalization – регионално развитие, регионализация.

Предизвикателствата пред България в светлината на Европа 2020

Основните стълбове на досегашната Лисабонска стратегия бяха иновациите, либерализацията, предприемчивостта, заетостта и социалното включване, устойчивото развитие и околната среда. Както се вижда от Стратегията Европа 2020, разлики почти не съществуват, защото новият стратегически документ залага на приоритети като: растеж на знанието, устойчив растеж, приобщаване (социално включване), иновациите, мобилна младеж, дигитално общество, индустриална политика за зелен растеж, европейска платформа срещу бедността.

Постигането на тези амбициозни цели трябва да бъде осъществено чрез широкото включване на множество активни субекти. Както самата Европейска комисия (ЕК) посочва в Обобщението на Стратегия Европа 2020[5]: Европейският съвет ще бъде изцяло ангажиран и ще представлява централен елемент на новата стратегия. Комисията ще следи напредъка по отношение на целите, ще улеснява политическия обмен и ще разработва необходимите предложения за насочване на действията и стимулиране на водещите инициативи на ЕС. Европейският парламент ще бъде водеща сила за мобилизирането на гражданите и ще участва в съвместното вземане на решения относно ключови инициативи. Препоръчва се този подход на партньорство да бъде възприет и от комитетите на ЕС, националните парламенти и националните, местните и регионалните власти, социалните партньори и заинтересованите страни и гражданското общество, за да може всички да участват в реализирането на тази визия.

Така Европа 2020 залага три основни приоритета:

• интелигентен растеж – изграждане на икономика, основаваща се на знания и иновации;
• устойчив растеж – насърчаване на по-екологична и по-конкурентоспособна икономика с по-ефективно използване на ресурсите;
• приобщаващ растеж – насърчаване на икономика с високи нива на заетост, която да създава условия за социално и териториално сближаване.

Като следствие от формулираните приоритети идват целите и действията за постигането им в унисон със заложените в стратегията политики. Комисията отново изрично посочва: Тези политики трябва да бъдат осъществени на регионално, национално и европейско равнище[6]. Особено място е отделено на стъпките, които всяка държава трябва да извърви по пътя на Европа 2020.

Отговорности на национално ниво (мястото на държавата)

С оглед успешното реализиране на целите на Европа 2020 България, също както останалите страни в ЕС, следва да предприеме действия, за да реформира националните системи на научноизследователска и развойна дейност и иновациите, за да насърчи върховите постижения и интелигентната специализация, да засили сътрудничеството между университетите и стопанските оператори, да приложи съвместно програмиране и да адаптира съответните национални процедури за финансиране.

Част от реализирането на целите е гарантирането на достатъчна наличност на кадри с подходящо образование и фокусирането на училищните програми върху творчеството, иновациите и предприемачеството.

Успехът на тези начинания е свързан с приоритизирането на разходите за знания, включително чрез използването на данъчни стимули и други финансови инструменти за насърчаване на повече частни инвестиции.

Това неминуемо изисква изграждането на много тесни връзки между държавата и бизнес организациите (на национално, регионално и местно ниво), които основно внедряват в дейността си високотехнологични продукти, патенти и полезни модели. Освен това, точно стопанските актьори са основните ползватели на висококвалифицирани кадри. В тази посока Стратегията дава стимул за изграждането на отдавна прокламираните в българското пространство взаимоотношения между държава и бизнес, които взаимно заявяват потребностите си и намират форми за ефективно финансиране, което е балансирано и двустранно изгодно.

Неслучайно последващите политики, които България трябва да реализира, са в посока осигуряването на ефективно инвестиране в образователните системи и системите за обучение на всички равнища. Това е свързано с подобряване на резултатите в сферата на образованието, като се обърне особено внимание на намаляването на преждевременното напускане на училище. Това изисква модерни индикатори за състоянието на образованието. Публичната администрация следва да осъвремени методите, с които изследва проблемите в сферата чрез показатели, даващи представа в статика и динамика за протичащите процеси, които като резултат удовлетворяват или не националните и местни потребности. Тези методи следва да се разработят в диалог между централното ниво (Министерство на образованието), деконцентрираните структури (инспекторатите по образование), отговорни за провеждането на съответната секторна политика, и общините. Освен това, необходими са подходи и стандарти, съобразно източника на финансиране на учебните заведение – държавния или общински бюджет. Така ще бъдат отчетени конкретните проблеми и потребности и ще се пропусне механичното уеднаквяване на критериите за оценка.

Изпълнението на горепосоченото ще доведе до по-добри образователни резултати, които неминуемо ще се отразят на пазара на труда и излизането на младите хора на него чрез интегрирани действия, включващи насоки, съвети и обучение на работното място.

Политиките в областта на образованието, обаче, изискват не само реформа в образователната система, координирани действия с бизнеса и ефективно финансиране, но също така – подобряване на информационната среда. Европа 2020 залага пред България разработването на оперативна стратегия за високоскоростен интернет и насочване към публично финансиране, включително структурните фондове, когато нуждите не са задоволени изцяло от частни инвестиции.

Част от модернизирането на цялата система на публично управление, в аспекта на внедряването на информационни и комуникационни технологии, изисква координиране на публичните дейности с цел намаляване на разходите за развитието на мрежата и изцяло насърчаване използването на модерни и достъпни онлайн услуги (като например: електронно правителство, електронен здравен портал и др.).

Последователната логика на Европа 2020 приема, след като са изпълнени мерките, рефлектиращи на социалната сфера, да се премине към управлението на околната среда като част от общоевропейската сигурност и устойчиво развитие, посредством: постепенно спиране на субсидиите, вредни за околната среда; използване на инструменти, основани на пазара, като данъчни поощрения и обществени поръчки за адаптиране на методите за производство и потребление; осигуряване на координирано изпълнение на инфраструктурни проекти, които допринасят значително за ефективността на цялата транспортна система на ЕС; да се постави ударение върху транспорта в градска среда, който генерира голяма част от претовареността и емисиите; да се използват структурните фондове за инвестиции в енергийна ефективност в обществените сгради и в по-ефективно рециклиране; да се поощрят инструментите, спестяващи енергия.

Амбициозните задачи на екологичната сигурност са значително предизвикателство за българската публична администрация. От една страна те повдигат въпроса за подготовката на заетите в администрацията относно фундаменталното разбиране за значението на екологичната сигурност. А от друга, изискват капацитет за преработване на почти целия финансово-данъчен сектор в частта му относно положителните стимули за насърчаване на еколкогичносъобразни дейности. Това няма как да се случи без тясно взаимодействие между националното и местните нива на власт. Общините са тези, които най-добре познават стопанските субекти на своите територии. Те могат най-адекватно да оценят възможностите за осъществяването на екологичносъобразни дейности в определени сектори на производството, разбира се, не без помощта и продуктивния диалог с местните бизнес организации.

Проблемът възниква обаче там, където се срещат инструментите на данъчното облагане, данъчните стимули, субсидиите, формирането на националния и местните бюджети. Огромен капацитет ще бъде нужен, за да се съгласува цялото данъчно законодателство в посока прилагане политиките на Стратегията Европа 2020. В случая под капацитет разбираме не просто потребен човешки ресурс, а хора с подходяща подготовка в сферата на публичните финанси, но пречупена през призмата на европейските практики, които биха били пригодни за България и дейността на публичната й администрация.

Методическото ръководство в това отношение не е за подценяване. Местното ниво на управление вече има изградени практики и наличен опит като орган по приходите. Със сигурност ще възникват редица трудности пред общините. Ако необходимите указания се спускат от централно равнище (каквато е практиката към момента – Националната агенция по приходите осъществява методическото ръководство на Дирекциите „Местни данъци и такси”), това означава предварително да се създаде надеждна информационна среда за ефективна комуникация между властовите нива. Това, от своя страна, включва както подобряване на материалната база (нови технологии) и изграждане на специализирани информационни системи, така и облекчаване на административните процедури от типа „формално питане” – „формален отговор”. Всичко изброено – с цел своевременно посрещане на предизвикателствата пред администрацията.

Реформирането на финансово-данъчната система е стъпка към осъществяването на следващите мерки, залегнали в новия общоевропейски проект: подобряване на бизнес средата; подобряване на условията за укрепване на интелектуалната собственост; намаляване на административната тежест върху дружествата и подобряване качеството на бизнес законодателството.

Механизмите това да се случи по приемлив за всички начин, с необходимата доза публичност и отчетен интерес, е като се работи заедно със заинтересованите страни в различните сектори (бизнес, профсъюзи, академични среди, НПО, организации на потребителите).

При правилното използване на тези механизми неминуемо ще намалее разпокъсването на трудовия пазар и ще се създадат стимули пред скептиците за започването на самостоятелен бизнес (значение за което имат затрудняващите данъчни регулации в момента) на местата, където живеят. Освен това, градивният диалог и ясната стратегия в областта на държавната намеса по отношение на пазара ще рефлектират върху положителните форми на баланс между работата и семейния живот, както и постигането на равенство между половете. Това ще благоприятства социалното включване и изработването на по-нататъшни успешни политики, насочени към групите в особен риск (например, семействата с един родител, ромското население, хората с увреждания). А тези групи са най-лесно разпознаваеми на местно ниво и общините най-добре познават техните потребности. Съответно, към 2020 година общинските администрации имат възможност да са решили голяма част от проблемите, пред които са изправени в момента, например по отношение на малцинствените групи (жилища, заетост).

Българската публична администрация в общоевропейски контекст

Идеите на Стратегията Европа 2020 не трябва да създават илюзия, че нещата просто ще се случат, докато едни следват повелите на стратегията, а други се развиват по натрапчиво мудния начин, както са го правили досега. За българската публична администрация е необходима политика на промяна, която изисква координирани усилия и сериозен ангажимент от страна на всички части на обществото: публичните органи на всички нива, икономическите и социални партньори.

Основната линия, която чертае Европа 2020 е необходимостта от разработването на широко „партньорство за напредък” – един наистина нов модел на управление в партньорство. Така наречената Лисабонска стратегия, лансирана през 2000 г. и преправена през 2005 г., като част от стратегията за растеж и работни места, не успя да включи някои ключови участници в целия процес. Местните и регионалните власти са сред тези, останали на заден план досега. Именно това оправдава промяната в баланса на участие. Бъдещето е в линейното взаимодействие на равноправни партньори. Нито централните органи на публичната администрация, нито общинските администрации могат да си позволят „надменност” в бъдещия диалог. Кооперативността трябва да бъде искрата, която да действа като „автомобилна свещ”.

Политиките на Европа 2020 дават шанс на местните и регионалните органи и ключовите социално-икономически субекти да участват пълноценно в процеса. Действително, институциите трябва заедно да достигнат до едно пълноправно партньорство.

Стратегически предизвикателства

Визията за Европа през 2020 може да послужи на публичната администрация в България за отправна точка, ориентация за националното и териториалното стратегическо планиране. Органите – национални и местни – сами трябва да разпределят ролите си и своя принос в бъдещото взаимодействие по пътя на дългосрочните цели за страната. От своя страна краткосрочните и дългосрочни предизвикателства, споменати по-горе, винаги ще ги съпътстват, но следва да бъдат преодолени, за да бъдат постигнати конкретни резултати.

Договорът от Лисабон значително засили ролята на институциите на ЕС в очертаването на насоки по отношение изработването на конкретни политики. Европа  все още остава един институционален и политически проект на базата на споделяне на власт, партньорство и участие. Всички възможни лостове (регулиране, координация, партньорство и т.н.) следва да бъдат използвани, за да се насърчат националните и местните власти да работят заедно.

Всичко това изисква неминуемо сближаване на визиите за бъдещите желани промени, които имат националното и местните нива. Практиката до сега е доста противоречива. Рядко националната политика в определени сектори е отчитала местните потребности, ресурси и воля. Сега има реален шанс това да се промени и то в полза на местното самоуправление.

Преосмислянето на инструментите за управление в държавата и общините е от съществено значение за успешното прилагане на една обща национална стратегия в синхрон с по-голямата стратегия Европа 2020. Стратегическото планиране следва да се превърне в обща черта за институции на национално ниво, на ниво области, общини, както и при по-малките населени места. Тези стратегии следва да окажат влияние на  общите цели, преследвани от държавата.

Роля на местните и регионални власти

Все по осезаемо става за всички, че за да бъде успешен един общонационален проект, насочен към развиването на нова устойчива социална среда и пазарна икономика, то той се нуждае от подкрепата на местните власти по няколко причини.

Първо, източниците на знания и иновации много често се намират в големите градове и областните центрове. Затова в рамките на една територия, различните секторни политики трябва да бъдат координирани и разработени посредством интегрирана стратегия в партньорство с органите на местно самоуправление, икономическите и социалните партньори, учебните заведения, изследователските центрове и др.

Второ, всяка реформа по европейския път на България трябва да бъде съобразена с конкретните обстоятелства, изискващи общуване, диалог с местното население и обратна връзка – една роля на местните власти, която никой не би могъл да изпълни по-добре.

Трето, вече има разработени практики в Европа по отношение създаването на широки мрежи за сътрудничество между градове и региони. Това е един изпитан механизъм, доказал своята ефективност в процеса по обмяна на опит, който успешно биха могли да ползват местните администрации в България. Разбира се, това означава, че те постепенно ще се превърнат от изпълнители на идеите, разработени на национално ниво, в двигател на реформите, които самите те искат да се случат, благодарение на придобитото ноу-хау в общоевропейски план.

Управление в партньорство

Европа 2020 иска да се справи с трудни предизвикателства. Успехът на България в контекста на общата европейска визия зависи от формите на партньорство и управление. Необходимо е да се ангажират всички равнища на управление, разпознавайки задачите в съответствие със своите компетенциите.

Процесите в тази посока се насочват все по-видимо към изключването на засиления йерархичен подход. С други думи, местните органи и тези, провеждащи регионална политика, следва непременно да бъдат по-добре ангажирани в рамките на националния контекст в определяне на приоритети и предоставяне на мониторинг на напредъка при предстоящите широкоспектърни реформи. Ключът към успеха е те да не бъдат подчинени на държавата, а следва да бъдат третирани като пълноправни институционални и политически действащи лица. За да се постигне тази система на управление, са нужни някои оперативни промени.

Необходимо е да се изработят индикатори на поднационално, местно ниво. Целите и постиженията на държавата трябва да бъдат определяни и измервани в географското равнище, което ни дава възможност да се идентифицират и локализират пропуските и напредъкът. Тоест, местата на пряко приложение – общините, областите/ регионите.

Местните стратегически плановете за действие до 2020 г. трябва да бъдат променени въз основа на реални местни политически инициативи, стимулирани от свободата в процеса на вземане на решение. Чрез изследване и обобщаване на тези местни планове и техните стратегически отчети на конкретните проекти, ще може да се получи важна информация, служеща за промяна на националния дневен ред (разбира се, ако това е необходимо).

Стратегическа цел

Създаването на успешна национална стратегия за България, отразяваща пътя до 2020 г., на базата на местни и областни стратегии и можеща да постигне целите си, изисква поне няколко елемента: надеждни цели; осъществими политики; политическа ангажираност, която води до действия и разбирането как всичко изброено до тук е свързано помежду си.

Първата стъпка в изработването на новата стратегия трябва да се фокусира върху начина, по който целите и показателите се определят. Това може да създаде редица технически проблеми, но реалността е, че не можем да постигнем нещо, което не можем да измерим. Затова разработването на надеждни показатели и цели трябва да бъде основна отговорност на публичната администрация.

Определянето на показателите за успех е въпрос на професионално експертно знание от страна на служителите в администрацията. Особено важен за тях ще бъде контактът със социалните партньори, защото в процеса по разработване на надеждни индикатори ще трябва да се сблъскат с нелеката задача да отчетат влиянието на два ключови фактора.

От една страна, показателите трябва да отразяват интересите и предпочитанията на гражданите – това, което те разбират под удовлетвореност от настъпващите промени.

От друга страна, показателите трябва да са съобразени с ограниченията и предизвикателства в конкретната икономическа и социална обстановка, както на ниво държава, така и на ниво малко населено място, град, община, област.

Цели – Политики – Действия

Цели, политики и планове за действие могат да бъдат определени успешно, само ако се основават на задълбочен анализ на текущото състояние и бъдещите перспективи.

Определянето на основната цел и определянето на индикатори за нейното постигане (т.е. 3-5 ясно определени цели, които допринасят пряко за основната цел), следва да е свързано с формулирането на специфичните за страната цели и приоритети. Тези цели и приоритети могат да бъдат постигнати, само ако се поддържат от надеждни политики и действия на нивата, на които се прилагат. Това обуславя особената роля на местните власти. Те имат шанса да бъдат основни актьори в изработването на секторните политики на принципа „отдолу-нагоре”.

Цели и приоритети

При определяне на целите, както за държавата като цяло, така и за по-ниските нива на самоуправление, следва ясно да са определени приоритетите: какви резултати иска да постигне публичната администрация на съответното властово равнище, какво оценява като най-благонадеждна област за инвестиране (приоритет). Това ще доведе до сближаване на националното и местните нива.

Много ценен инструмент в помощ на отделните общини, за да се справят по-добре с тази задача, е сравнителният анализ. Основното допускане е, че всяка община се справя по различен начин, при специфични условия. Въпреки това, надеждността на сравнителния анализ идва от там, че се сравняват равностойни/ подобни субекти.

Нежеланите последствия

Както вече беше посочено, публичната администрация се нуждае от надеждни политики и действия и на двете нива – централно и местно. Националните цели трябва да бъдат приведени в приоритети, а тези приоритети в показатели за напредък.

От своя страна политиките и действията трябва да се основават на задълбочени изследвания на ситуацията, подкрепени от емпирични и аналитични доказателства.

За публичната администрация е важно, също така, да се прогнозират резултатите от политиките и планове за действие. Така на всяко ниво, когато цели, политики и планове за действие са установени, специалистите по разработване на политики трябва да преценят какви потенциално нежелани последици от действията биха могли да възникнат.

Тези нежелани последствия трябва да бъдат взети под внимание още в началото на изработването на отделните стратегии.

Политическа ангажираност

Определянето на цели, политики и планове за действие е изключително важен процес, който ще засили политическия ангажимент. Самият процес изисква спазването на няколко задължителни стъпки.

На първо място, целите за цялата страна трябва да бъдат получени от поднационалните равнища. Местните цели от своя страна трябва да бъдат резултат от едно обсъждане на много нива и споразумение между централното и местно ниво на власт.

На второ място, за процеса на определяне на целите и политиките трябва да се даде време. Изискват се политически дискусии, научни изследвания за специфичните за страната цели, както и проучвания за възможните резултати от политиките и действията. Едновременно с това, задължително следва да се даде време на изработващите политиките и гражданите за определяне на целите на локално ниво. Успешните стратегии и политики се нуждаят от няколко обществени нива на ангажираност. Това е дълъг процес и изисква участието на всички заинтересовани страни.

На трето място, важно е правителството и местните власти да определят какви вътрешни политики и действия са необходими за постигане на специфичните за страната цели, тези предложения за мерки трябва да бъдат обсъдени в среда на взаимен политически диалог.

Бизнесът като средство

Бизнесът не се различава от другите заинтересовани страни, напротив в много случаи той носи своите изключителни позитиви по пътя на дадена реформа. Именно затова Европа 2020 отрежда първостепенна роля на бизнеса за справяне с днешните предизвикателства. Това не може да бъде подминато от централната и местната власт. Очевидно е, че пазарните актьори често са катализатор за промяна, тъй като те обхващат почти всичко, от което се нуждаем – от храната до стоките и услугите, от изследванията до иновациите, от здравните грижи до забавлението.

Позоваването на характеристиките на бизнеса не означава да се сведе до минимум ролята на публичния сектор, особено по отношение на ключови и чувствителни сфери като образование, здравеопазване, социално подпомагане и др., а по-скоро само да подскаже, че бизнесът може да играе ролята на работещ и полезен инструмент.

Политиката на пазара по отношение на свободните работни места, които осигурява (или закрива), например, е особено важна за социалното включване и разпределянето на доходите; условията и качеството на работа са от съществено значение за самореализацията. Ролята му в сферата на образованието също не е за пренебрегване, особено когато става дума за професии, както и широко разпространения положителен второстепенен характер, който инвестициите в частния сектор на непрекъснато професионално обучение допринасят за обществото. Има очевидни ползи от взаимното обогатяване между публичния и частния сектор, а в дългосрочен план, интереси и цели трябва да бъдат уеднаквени.

Добрите намерения и ангажименти няма да се осъществят и целите няма да бъдат постигнати, ако не бъдат осигурени правилните стимули. Ето защо, ако бизнесът може да има значителен принос за спомагане нещата да се случват, изработващите политиките следва да отчетат необходимостта от осигуряването на  стимули за включване на пазарните актьори.

Функционирането на пазара

Първата стъпка към привличането на бизнеса в ефективния диалог с властите и гражданите е премахването на съществуващите към момента пречки. Всички бариери на национално и местно ниво, ограничаващи постигането на сътрудничество, трябва да бъдат преодолени.

Това означава преди всичко реформиране на регулаторната система, насочена към пазара. Много от утежняващите бизнеса процедури следва да бъдат преосмислени, а някои напълно забравени. Това съответства на подобряване на комуникацията между централните и местни органи на власт и стопанските субекти. В противен случай несъответствията в политиките, поради липсата на широко включване на заинтересовани страни, ще резултират в загуба на публични ресурси при осъществяването на самите политики.

След като демотивиращите фактори (безполезните регулации) за ползотворна комуникация и кооперативно сътрудничество бъдат премахнати, публичната администрация ще разполага с по-добра среда за изграждане на сътрудничество в партньорство.

Съвместни подходи към изработването на политики

Европа 2020 е значително предизвикателство за българската публична администрация в процеса по изработването на политики. Основата на процеса стъпва върху въвеждането на не повече, а по-добри и по-работещи регулации. Те от своя страна трябва да бъдат създадени чрез съвместните усилия на всички заинтересовани страни. За целта специално в българските условия това означава, че е необходимо да се премине от един конфликтен модел за правене на политики към кооперативен такъв.

Всеки заинтересован има роля в интерес на обществото и следва да преразгледа подхода си към политика на сътрудничество на тази основа. Макар че, някои актьори в процеса могат да изглеждат все още егоистични, консервативни и отбранителни, има много признаци на ново чувство за отговорност в бизнес общността, като например, позициите по въпроси, свързани с устойчивостта и финансовия надзор, възнагражденията на заетите и общоевропейската консолидирана данъчна основа.

Нито политиците, нито бизнесът са безпристрастни към случващото се в днешното общество. А и не могат да си го позволят! Всички заинтересовани страни нямат друг избор, освен да приемат, че те трябва да излязат извън зоните си на комфорт, да преразгледат ползите, които могат да извлекат и да работят заедно в атмосфера на взаимно разбирателство и сътрудничество.

В светлината на европейските предизвикателства пред страната ни и все по-осъзнаваната нужда от модернизация на публичната администрация се налага използването на модерни техники в публичното управление – стратегирането, изработването на политики, сътрудничеството и партньорството, което ни отправя към процесите, които могат да способстват реформата в управлението да се случи по един успешен и надежден начин. По наше мнение, всяка реформа може да добави стойност към себе си, при условие, че се случва близо до и разбираемо за гражданите. Ключът гражданите и техните организации да бъдат информирани, включени в изработването на секторните политики и запознати с постигнатите резултати от тях, се крие в процесите на децентрализация и регионално управление.

Ракурс към децентрализацията

Децентрализацията, схващана като процес, при който се предоставя отговорност за изпълнението на определени функции на местните и регионални органи на власт, трябва да бъде осъществявана чрез общи стандарти и законови гаранции за справедливост и равнопоставеност между различните общини и региони[7]. Едва след създаването на тази основа може да се премине към реалното осъществяване на децентрализация, осмислянето и определянето на баланса на правомощията между нивата на управление в държавата и измерването на успехите или неуспехите от цялостния процес.

Проблемни аспекти

След започването на административната реформа за децентрализация в България, отношенията между централната и местната власт все още се характеризират с противоречиви резултати. Налице е намаляване на предоставяните от общините услуги, както и все още съществуващи ограничения в правомощията им за управление на делегираните услуги. В същото време се увеличава обхватът на предоставяните от общините местни услуги.

Финансовата децентрализация не постига резултат по отношение намалените правомощия на общините да планират и управляват разходите за делегирани услуги и трансферите от секторните министерства. Собствените приходоизточници често се заменят с компенсиращи субсидии. От друга страна, общините имат самостоятелен бюджет с постепенно увеличаващ се дял на собствените приходи (при местните данъци), който е свързан с предоставените им правомощия за частично определяне размера на местните данъци и такси в законово регламентирани граници.

За най-развита форма на децентрализация може да се отчете политическата. Органите на местно самоуправление и изпълнителна власт в общините се избират пряко от населението. Това предопределя и участието им в различните форми на диалог с органите на централната власт.

Все още обаче са факт някои проблеми, които не са преодолени в започналия процес на децентрализация, като например: централизацията на някои от обществените услуги и на управленските правомощия за делегираните услуги; ниският дял на общинските разходи в брутния вътрешен продукт и консолидирания държавен бюджет; липсата на правомощия за планиране и управление на средствата от държавните трансфери; липсата на правомощия на местните власти за избор на ръководители на заведенията за услуги.

Съществуват и редица проблеми в комуникацията между общините и териториалните звена на централната изпълнителна власт. Повечето, свързани с различния статут на отделните териториални звена. Те имат твърде различен териториален обхват на дейността си – в рамките на една или повече области. Различна е и степента на зависимост на тези звена от съответните министерства. Част от тях са създадени като отделни администрации, други са организирани като териториални служби на структурни звена на централната администрация.

От своя страна областните управители провеждат националната политика за регионално развитие на територията на областите. От тази позиция те трябва да координират действията на представителите на секторните министерства на съответната територия и взаимодействието им с местната власт. Отношенията между централната изпълнителна власт, нейните териториални звена и областните управители са типично деконцентрирани.

Областните управители и изнесените служби на централните ведомства нямат финансови правомощия, самостоятелни бюджети, собствени приходи, собственост и др. Това води до липса на координация на секторните политики на областно равнище.

Основните проблеми между централната изпълнителна власт, нейните териториални звена и областните управители се изразяват в различния по териториален обхват звена на отрасловите министерства; неинформираността на населението и общините относно функциите на териториалните звена и предоставяните от тях услуги; некоординираната дейност на териториалните звена с областните управители при решаването на регионални проблеми; липсата на ефективни връзки между териториалните звена на централната изпълнителна власт и общинската администрация; некоординираните секторни политики на областно равнище.

Усвояването на по-горе посочените инструменти за изграждане на ефективна и кооперативна среда за изработване на публични политики означава, че настоящите проблеми следва приоритетно да бъдат преодолени. А това е възможно чрез поетапно отстраняване на пречките за осъществяване на градивен диалог както между централната и местните власти, така и между публичната администрация и останалите социални и икономически актьори.

В това отношение адекватно би било използването на регионализацията като инструмент.

Регионалното управление като инструмент

Част от процеса на децентрализация е процесът на регионализация, който се свързва с изграждането на регионално управление. Последното има различни измерения по места според ресурсната осигуреност, потенциалът, политическата култура, историческите традиции, отношенията между властите и между гражданите и властта като цяло[8].

Регионалната политика в България

Воденето на регионална политика в България е регламентирано още в Конституцията на Република България от 1991 г., където се казва, че Държавата създава условия за балансираното развитие на отделните райони на страната и подпомага териториалните органи и дейности чрез финансовата, кредитната и инвестиционната политики[9]. Гласуването на Закона за регионалното развитие от 1999 г. бележи етапа, в който чрез закрепена нормативно политика на регионално развитие се преминава към реални действия по планиране и се изготвят общински стратегии, областни планове и национален план за регионално развитие. По този начин започва натрупването на капацитет и умения за планиране и стратегиране в общините, областите и на национално ниво.

Следващите стъпки в регионализацията са осигуряването на по-значително финансово осигуряване на регионалната политика, преодоляване на проблемите в планирането, изграждане на капацитет за спазване на европейските стандарти за водене на регионалната политика и изграждане на координация между централното и местните нива в процеса на планиране.

Приемането на Национална стратегия за регионално развитие на Република България за периода 2005-2015 г.[10] превръща регионализацията в един от приоритетите по европейския път на страната. Целта на този акт е да се преодолеят досегашните недостатъци в регионалната политика и да се отговори адекватно на вътрешните и външните изисквания и фактори за регионално развитие чрез целенасочена и последователна държавна политика.

Регионалната политика в България може да изпълни ролята на един подходящ инструмент за постигане на заявеното в Европа 2020 по-високо ниво на социално-икономическо развитие. Това от своя страна ще доведе до постигането и поддържането на относително равностойни условия за живот в отделните части от територията на страната.

Това предопределя необходимостта от своевременна и премерена намеса на държавата, за да се осигури в дългосрочен план балансирано регионално развитие. Регионализацията е потребна както за решаването на редица национални и местни проблеми, така и по отношение европеизацията на страната – насочена към икономическото и социално сближаване.

Регионализацията е един от най-успешните инструменти, който може да се използва за намаляване на драстичните различия, които България има спрямо страните от ЕС, от една страна, и вътрешните различия между отделните региони в страната.

Необходимите промени

Много фактори и сфери трябва да се свързват при провеждането на политиката на развитие. Те включват: съществуване и качество на инфраструктурата; ниво на обучение и умения на човешките ресурси; структура и иновационен капацитет на икономиката; капацитет на публичната администрация и на публичните и частните институции въобще; а също и социални и културни фактори. Всички тези области са включени в структурните политики на ЕС и се подпомагат от Структурните фондове. Множеството фактори, които влияят на конкурентоспособността, регионалните политики на ЕС стимулират интегрирани подходи на планиране и осъществяване на регионалното развитие. Такива подходи следва да се прилагат и за провеждането на българската политика за регионално развитие.

Прилагането на модерните европейски подходи, водещи до ефективна междуведомствена комуникация ще спомогнат регионалната политика да не се приема като секторна политика. От тук следва, че междуведомствената координация в България, която все още е значителен проблем, изисква сериозни усилия, за да се постигне истинска и действаща координация между равнопоставени партньори.

Пътят към партньорството минава през увереното утвърждаване на децентрализацията – държавната регионална политика, провеждана отгоре-надолу и достигаща до нивото на регионите и областите, съчетана с политиката на общините и подхода отдолу-нагоре, като срещата на двата подхода е на областно ниво. Много е важно да се гласува доверие и да се дадат реални компетенции на различните властови нива, за да могат решенията да бъдат вземани там, където следва да се прилагат.

В този контекст за водене на вътрешната регионална политика, близка до гражданите и ориентирана към преодоляване на вътрешнорегионалните различия, най-добре биха съдействали настоящите административно-териториални единици – областите. Те са познати в досегашната административна практика на страната и позволяват да се избегнат кардинални административно-териториални реформи.

Новата роля на областта

Приоритет в утвърждаването на областните управители като осъществяващи регионалната политика в страната трябва да бъде изясняването и подобряването на връзките между деконцентрираните териториални звена на централната изпълнителна власт и общините.

Основните проблеми във взаимоотношенията между териториалните звена и общините са свързани с липсата на ефективни връзки между териториалните звена на централната изпълнителна власт и общинската администрация и неинформираността на гражданите относно функциите на териториалните звена и предоставяните от тях услуги. Израз на проблема откриваме в усложнената координация и взаимодействие между отделните структури на местно ниво, затрудненото осъществяване на ефективни стратегии за развитие (на областта, на общината), неспособността на областните управители да осъществяват регионална политика на областно ниво, което рефлектира върху ефективността на секторните политики на всички нива – от национално до местно.

Всичко това се дължи на факта, че областните управители от една страна имат правомощия по координация на дейността на териториалните звена, а от друга – осъществяват контрол по законосъобразност на актовете на кметовете и общинските съвети, като координират политиката за регионално развитие в областта. Ефективността на тази координация, обаче, се влияе от редица фактори като: различията във вътрешното устройство на териториалните звена, тяхната комуникация с централните администрации и различията им териториален обхват; общините са с различна големина и различна конфигурация на органите на местно самоуправление.

Изход за тези проблеми можем да намерим посредством изясняване на административния статут на териториалните звена на изпълнителната власт; нормативно регламентиране на механизми за сътрудничество териториални звена – област – община; модерен информационен обмен на местно ниво; повишаване квалификацията на служителите, заети в публичната администрация (област, териториално звено, община) с цел ефективно осъществяване на регионална политика.

Заключение

Публичната администрация в България е изправена пред различни и тежки предизвикателства. Спорадичният успех на административните реформи през последните около двадесетина години ни показва, че може би не винаги посоката към промяна е била правилна (или е следвана правилно). В светлината на Европа 2020 ние имаме шанса да се възползваме от европейските политики, цели, дейности и приоритети като мотив, за да преминем по вече отъпкания път на общностното развитие и прогрес. В този контекст е важно да се осъзнае значението на механизми като управлението в партньорство, водещи до преосмисляне на досегашния диалог между централната и местната власт.

Дали българската публична администрация ще се конкурира, но и ще си сътрудничи с останалите в ЕС в процеса към постигане на интелигентен, устойчив и приобщаващ растеж, остава да видим. Но с надеждата, че това ще се случи!

Използвана литература:

1. Въведение в публичната администрация в сравнителен европейски контекст, изд. „Гал-Ико”, С., 2000.
2. Публична администрация в политическа среда, текстове, УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2004.
3. Децентрализация и интеграция: Регионално и местно самоуправление, С., 2004.
4. Евроинтеграция и устойчиво развитие, изд. „Изток-Запад”, С., 2007.
5. Europe 2020 – Civic Vision, 2010.

1. Стефанова, М., Местна власт и местно самоуправление, изд. „Ариадна”, С., 2003.
2. Танев, Т., Стратегическо управление на публичната сфера, С., 2008.
3. Томова, Т., Изработване на политики, програми, проекти, Наръчник за участници в процеса на политиките, С., 2008.

1. Конституция на Република България, В сила от 13.07.1991 г., Обн. ДВ. бр.56 от 13 Юли 1991 г., изм. ДВ. бр. 85 от 26 Септември 2003 г., изм. ДВ. бр. 18 от 25 Февруари 2005 г., изм. ДВ. бр. 27 от 31 Март 2006 г., изм. ДВ. бр. 78 от 26 Септември 2006 г., изм. ДВ. бр. 12 от 6 Февруари 2007 г.
2. Закон за регионалното развитие, В сила от 31.08.2008 г. Обн. ДВ. бр. 50 от 30 Май 2008 г., изм. ДВ. бр. 47 от 23 Юни 2009 г., изм. ДВ. бр. 82 от 16 Октомври 2009 г., изм. ДВ. бр. 93 от 24 Ноември 2009 г.

1. Стратегия за децентрализация,

http://self.government.bg/decentralization/?id=258&cid=600035&ssid=8

1. Национална стратегия за регионално развитие на Република България за периода 2005-2015 г., Обн. ДВ. бр. 42 от 17 Май 2005 г.

[2] Стимулът, разбиран като санкция или поощрение. В случая – поощрение.

[3] Европа 2020 Стратегия за интелигентен, устойчив и приобщаващ растеж.

[4] На англ. Stakeholders.

[5] Съобщение на Комисията, Европа 2020 Стратегия за интелигентен, устойчив и приобщаващ растеж, Брюксел, 3.3.2010 г. COM (2010) 2020 окончателен.

[6] Пак там.

[7] Стефанова, М., Децентрализацията като аспект на интеграционния процес, В: Децентрализация и интеграция: регионално и местно управление, С., 2004.

[8] Калфова, Е., Процеси на регионализация в страните от Централна и Източна Европа, В: Децентрализация и интеграция: регионално и местно управление, С., 2004.

[9] Чл. 20 от КОНСТИТУЦИЯ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, В сила от 13.07.1991 г., Обн. ДВ. бр.56 от 13 Юли 1991 г., изм. ДВ. бр. 85 от 26 Септември 2003 г., изм. ДВ. бр. 18 от 25 Февруари 2005 г., изм. ДВ. бр. 27 от 31 Март 2006 г., изм. ДВ. бр. 78 от 26 Септември 2006 г., изм. ДВ. бр. 12 от 6 Февруари 2007 г.

[10] Обн. ДВ. бр. 42 от 17 Май 2005 г.

Институт за модерна политика,

пред Агенция “Фокус” .

Цецка Цачева информира представителите на Института за модерна политика, че вече е предприела необходимото и от 1 септември се въвежда достъпен чрез Интернет страницата на парламента регистър на сътрудниците, в който ще се отбелязва техния образователен ценз и областите, по които съветват депутатите.

(Съобщение на пресцентъра на Народното събрание – прочети тук. Репортаж на в.“24 часа“ – прочети тук; информация от Агенция „Фокус“ – прочети тук)

В Европейския парламент всички сътрудници на евродепутати са вписани в публичен регистър, който е достъпен през Интернет, припомни Борислав Цеков. Според него подобна мярка за разширяване на прозрачността е изключително лесна за реализация и няма да струва на бюджета нищо, но ще позволи много по-ефикасен граждански и медиен контрол върху това кои хора имат достъп до парламента и съответно могат да влияят върху неговата работа или по конкретни законопроекти. „Въпросът е дали има наистина политическа воля за подобна прозрачност, защото идеята да се отнемат пропуските на нещатните сътрудници е несериозна. Нали пак ще влизат в парламента, но с еднократни пропуски, както обяви вече Цецка Цачева”, подчерта Борислав Цеков.

Според Катя Христова, програмен директор на „Прозрачност без граници” идеята за публичен регистър на сътрудниците на депутати и постоянни комисии е много добра идея и трябва да се реализира незабавно. Тя подчерта, че най-малкото като родител не е съгласна обществото да не знае кои са сътрудниците на такива важни парламентарни комисии, като образователната.

От своя страна Борислав Цеков заяви готовността на Института за модерна политика, заедно с други граждански структури да се направи такъв регистър и бъде подарен на парламента, ако ръководството на 41-то изпитва някакви затруднения пред реализацията на тази идея. „Нека само ръководството на НС да се съгласи и да ни даде пълния списък на нещатните сътрудници на депутатите и на експертите към парламентарните комисии, ние ще им изработим регистъра за броени часове щом те смятат, че това е много трудно”, заяви Цеков.

Информация за предложението на ИМП за публичен регистър на депутатските сътрудници от 27 април – прочети тук.

- Г-н Аврамов, Бойко Борисов заяви, че няма как да мине лобистки закон, защото „аз, като разбера…“ Защо според вас за някои подобни закони разбира със закъснение?

- Така може да говори омбудсман. Или някой, който е страничен на политическия процес. Доколкото ми е известно, в парламентарната демокрация има поне двама души в управляващото мнозинство, които трябва да знаят какво се случва в сферата на законодателния процес и какво се случва в НС. Това е председателят на групата на мнозинството и лидерът на партията. С уважение към г-н Борисов трябва да кажа, че изразни средства като „аз, като разбера…“, поставят самия него в деликатно положение. И понеже аз за разлика от други анализатори разбирам колко е деликатно и трудно положението на правителството, няма да го засилвам допълнително с излишни емоции.

- Защо още в първата година от управлението си ГЕРБ се превърна в общественото съзнание в партия на лобистите? Дали не им изигра лоша шега високомерието към експертите?

- Партия ГЕРБ няма подготвени лидери в парламента. От това, което се вижда, няма качествено ръководство на ПГ, което да гарантира, че процесът на правене на законодателство и политика е прозрачен и защитава обществения интерес. Двете най-важни и водещи фигури на ГЕРБ – г-н Борисов и г-н Цветанов, са в изпълнителната власт. И е голям пропуск, който създава проблеми за държавата, фактът, че няма качествена фигура с опит и капацитет в правенето на закони, в парламентарната дейност и в сходни политически процеси. А защо има много лобистки законопроекти е предмет на анализ от други хора. Мисля, че дотам, докъдето я докара това мнозинство, повече трябва да говори прокуратурата и по-малко анализаторите.

- Чел ли сте стенограмите от правителствените заседания и как ще коментирате маниера на водене? Там има много силно изразено присъствие на премиера и липса на дискусии по същество.

- Не съм чел нито една от стенограмите, което вероятно е грешка. Въпросът ви ме навежда на мисълта, че са доста интересни като жанр от литературна гледна точка. Вероятно имат стойност. Не мога да коментирам стила на премиера, защото това би било лично. Но мога да отправя критика, че като цяло партия ГЕРБ не налага сигурност зад този стил на поведение. Това, че премиерът използва малко по-екстравагантни езикови средства да разкаже нещо, не е проблем на страната. Проблемът й е, че няма устойчиви политически позиции по най-важните въпроси на ежедневието ни. Това, че често има дори противоположна смяна на позиции, показва, че липсва най-важното – прогнозируемост за всички групи в обществото, за бизнеса, за НПО-тата, за хората, заети в образованието.

- ГЕРБ беше замислена и спечели властта като партия на един човек. Провали ли се според вас този модел, лансиран по-рано и от НДСВ?

- Не се е провалил, но е на път. Г-н Борисов и г-н Цветанов имат време до следващите парламентарни избори да се справят с редица неща. Хората, които се занимават с анализ на политическите процеси, винаги са изкушени да кажат кой се проваля и кой не, но ГЕРБ все още има шанс да се справи, защото е само в първата си година от управлението. За съжаление тенденцията е негативна за тях и това се вижда в социологическите изследвания. Те сами правят всичко възможно, за да се провалят.
- Напоследък често се цитира една фраза на Бил Клинтън: „Икономиката, глупако!“ Кой според вас е глупакът?
- Аз се притеснявам догодина да не питаме коя е икономиката. Защото глупаци винаги ще намерим. Човешката история показва, че глупостта няма фиксирана точка, в която свършва. Има много работа в тази област. Това е чувствителна тема и за правителството, и за бизнеса. Много неверни неща се изговориха и от финансовия министър, и от други ключови фактори в страната, които създават несигурност. Буквално през дни влизаме и излизаме от кризата. Подават се неверни данни. Дори от ЕС ни казаха, че получават невярна или заблуждаваща информация за различните показатели. Това не е хубаво и икономическият екип на това правителство трябва да се събира по-често и да реши какви са приоритетите поне до края на мандата. Защото всяка промяна кара бизнеса да оттегля доверието си. А когато това става – той затваря работни места.

- Според вас има ли икономически екип в правителството, или премиерът си е назначил съветници под формата на министри?

- И г-н Дянков, и г-н Трайчо Трайков изглеждат подготвени като икономисти. Чувал съм не малко разумни доводи и обяснения на това, какво се случва. Целият проблем е, че когато се стигне да има прогнозируемост и концепция каква е икономическата политика на ГЕРБ, тук вече личната компетентност изчезва. И няма никакво значение г-н Дянков на кое място е бил във вътрешната класация на икономистите от Световната банка. Когато подаваш грешна информация на хората, на всички нива в българската икономика, личната ти компетентност няма значение. Няма съмнение, че хората в икономическия екип на ГЕРБ са имали успешна кариера, преди да влязат в правителството, и след това ще имат успешна кариера. Това не ме интересува, аз искам да бъдат успешни министри. Тук тяхната компетентност като че ли боксува. Така че отговорът ми е: има подготвени хора, но те не изглеждат като икономически екип.
- Кризата сякаш разми или поне омаловажи въпроса по-скоро дясна или по-скоро лява политика провежда правителството на ГЕРБ.

- По-скоро хаотична. Въпреки че от една гледна точка политиката на правителството може да се нарече по-рестриктивна, от друга – харченето на резерва, на спестени пари не е дясна политика. Дясната политика изисква реформи в дадени сектори. България няма да има добра здравна система или система на социално осигуряване, ако не бъдат реформирани. В сферата ни сигурността също са необходими реформи.
- Всички в момента се питат какви са нашите национални приоритети в областта на икономиката, енергетиката, социалната сфера. Смятате ли, че това правителство в този състав и с този премиер е в състояние да разбере какво му казва гражданското общество и да промени поведението си?

- Засега не. Имат още 3 г. да разберат. Сега правителството изобщо не разбира, че пред България трябва да бъдат сложени дългосрочни приоритети. Скромно отказвам да коментирам личността на този или онзи политик, защото политиката е колективно усилие. Крила да им пораснат на Борисов и Цветанов, те не могат да се справят, ако нямат подготвен екип и в него няма разговори и дебати. Струва ми се, че те са в много сложна ситуация, защото човек идва на власт с готов проект с приоритети, докато те трябва да го правят в движение. За съжаление в политиката, когато дойдеш без готови приоритети, всяко изкарване по-късно е пиар стратегия. За съжаление се върви натам и аз не виждам положителна тенденция. В сферата на икономиката все пак се отказаха да направят редица глупости – например да вдигнат осигурителната тежест и данъците. Т.е. запазиха един рестриктивен модел, което е добър знак. Въпросът е дали сметката на финансовия министър е правилна. Дали при запазване на данъчната тежест и осигурителния модел икономиката ще върви през следващата година. Като цяло обаче не съм видял доволно съсловие до момента, нито работодателите, нито синдикати, нито хората, заети в здравната сфера.
- Според вас има ли вариант в следващата изборна година да се мине без споразумение от МВФ?

- Това ще го кажат икономистите, аз няма да навлизам в тази сфера. Ще кажа само едно нещо – точно преди година правителството с насмешка отхвърляше възможността изобщо да се търси споразумение с МВФ. Една година по-късно вече заговориха за споразумение с МВФ, което означава, че през 2009 г. икономическият екип на ГЕРБ не е бил в състояние да планира бюджет 2010 . Дай Боже, актуализацията на този бюджет и това, което ще видим през есента като бюджет 2011, да е по-адекватно на реалността.

Д-р Стойчев, разкажете ни за проблема с оценката, написана от зам. декана на философски факултет в СУ „Св. Климент Охридски” – доц. Димитър Денков по Ваш предмет

Неправомерно нанесената оценка е проблем. Но по-големият проблем е, че университетът няма имунна система да се бори с корупцията! Точно напротив – корупцията се е превърнала в норма. Затова правомерните действия изглеждат анормални. Прагът на търпимост към корупцията се е заличил и тя си минава през университета безпрепятствено… Разбирам корупцията тук буквално – разлагане на институцията.

Иначе, както все повече колеги от университета упорито продължават да ме убеждават, моят случай се оказва съвсем банален – един студент с двойка при мен тича при зам. декана Денков, който му пише петица, без да го изпитва. След това въпросният студент побърза да ми се похвали, че е „намерил начин да се справи с мен” без да трябва да учи, защото „си имало начини”. Вместо веднага да се предприемат мерки тази грешка да се поправи, на няколко нива хора на ръководни позиции си затварят очите и така се стига накрая до решение на ректора, който признава оценката и с това легализира издаването на нелегитимна диплома от Софийския. Това е.
Но пак ви казвам – за мен по-важно е не, че някакъв студент успява да се промъкне без да учи. По-страшното е, че институционалната среда в университета позволява това да се случва безпрепятствено. Това ощетява всички останали студенти, които са си изкарали образованието честно. Това ощетява данъкоплатците, които плащат от заплатата си на университета, за да обучава и развива професионалисти. А не за да обучава такива, които се справят по другия начин… На практика университетът с такива действия преподава урок по корупция.

Как ще се развие този казус според Вас и какво сте предприели?

Нямам представа как ще се развие. Като гледам как върви, по-скоро ще се размие, а няма да се развие. Точно защото става дума за институционална среда, за административна култура, която е сляпа за корупцията. Очаквах, че ще има реакция от страна на други преподаватели от университета, които вярват в това, което правят. Но преобладаващата реакция се свежда до вдигане на рамене и искрена изненада, че аз реагирам. Малцина са тези, които наистина реагират остро. Това ме убива! Наистина не трябва да те е грижа какво преподаваш и как ще се реализират студентите, за да не те интересува кой как пише оценки по дисциплината ти… Но средата наказва тези, които си ходят в часовете, спазват изискванията, спазват законите, държат на качеството на образованието. Обратно – може да имаш ниска оценка на атестация, студентите да не са ти виждали очите в продължение на седмици, да нямаш изобщо приемно време, да четеш лекции от пожълтели листи, където само си сменил „социалистическо общество” с „гражданско общество” и „Съветски съюз” с „Европейски съюз” и никой не може да те пипне с пръст. Ето за това данъкоплатците плащат! Продължавайте да плащате, благодаря ви, че подкрепяте образованието!

Свестните преподаватели, професионалистите работят въпреки средата, въпреки системата. Работят, плувайки срещу мощно и все по-силно течение…

Опитвах се в продължение на месеци да провокирам вътрешен университетски дебат. Какво ли не направих – качих на сайта си, че тук оценки се раздават и по „ректорско разпореждане”, повдигнах въпроса на катедрен съвет и на разширено заседание с декана на Философски факултет доц. Димчев, разказвах на студентите за случката. Вместо да се получи дебат, ми показаха, че трябва да си трайкам. Затова уведомих прокуратурата и министъра на образованието. Защото до последно ми твърдяха, че нямало било нарушения. Но Законът за висше образование и Наказателният кодекс казват друго – казват, че за неправомерно нанесена оценка без изпит има дисциплинарно уволнение и се носи наказателна отговорност.

Твърдите, че в СУ „Свети Климент Охридски”  има корупция, но имате ли доказателства?
Целият случай е доказателство за корупция. Корупцията не е просто някой да вземе някой лев от друг. Корупцията е в ощетяването на обществения интерес. Корупцията е публични средства, предназначени за образование, да отиват за социализация на студенти в духа на „тропайте на вратата на началника и се подмазвайте”, за да успеете в живота. Корупция е хора без знания да получат диплома от Софийския университет. Корупция е тази институционална среда, която санкционира проявата на инициатива и професионализма. За конкретния случай, ще се произнесе прокуратурата и съдът.

Всичко това не оказва ли влияние и върху самите студенти?
Няма как да не оказва влияние! Няма как! Бях потресен да разбера, че за много студенти е напълно легитимно да си „изработиш” оценката по подобен начин. Просто неспазването на законите е културно релевантно. Легитимно е всеки да се бори като вълк-единак да изиграе останалите и да постигне егоистичните си цели…

На конкретния случай най-остро реагираха тези студенти, които сами се борят за образованието си, които не могат да разчитат на мама и татко, които сами ще си изкарват хляба и затова искат истинско образование. Те направиха група във facebook, където водят доста смислени дебати и разменят сериозни аргументи.

Какво трябва да се промени във висшето образование?
Най-лесното, което може да се направи в нашия факултет е да се въведе най-сетне простата система за електронно нанасяне на оценките. Но дори и срещу нещо толкова просто има огромна съпротива, защото това ще ореже властовите ресурси на някои хора…

Но проблемите не са технически, а са структурни. Те не са само у нас, но това не е основание да си стоим в локалното блатце. Университетите трябва да станат изследователски, да се отворят към обществените проблеми, да се обвържат с пазара на труда… Трябва да има най-сетне финансова и управленска децентрализация, а не лична феодална зависимост от ректори и началници. Една независима рейтингова система ще допринесе за реална конкуренция между университетите. Ако курсовете, изследователските проекти, административнте проекти се финансират на конкурсен принцип и това е обвързано с диференцирано заплащане, ще може да се привлекат, насърчат и задържат качествените преподаватели, а не университетът да се превръща в последно убежище, където са хербаризирани мозъци, дето не стават за друго. Колкото повече се бавим с разработването на програми на популярни езици, толкова повече маргинализираме университетите си и ги изключваме от европейското образователно пространство…  Колегите ми се разсърдиха, защото на едно обсъждане предложих вече да разиграваме томбола с плазмен телевизор, за да прилъжем някой да кандидатства при нас. Но няма да повишим престижа и да привлечем студенти, ако непрекъснато смъкваме качеството. Това е самоубийствено – колкото повече смъкваш качеството, толкова по-малко качествени хора ще идват и така ще трябва още да смъкваш качеството и накрая ще приемаме с 2+…

В тази връзка какво да си пожелаем?

Юрген Хабермас и Питър Бъргър да дойдат да водят лекции в наш университет, а Кольо Коев и Иван Еленков, например, да отидат да четат в Оксфорд и Харвард, след някоя и друга Нобелова награда…

Наскоро представихте Вашата книга „Предотвратяване и разкриване на конфликт на интереси. Коментар на нормативната уредба и съдебната практика”, по инициатива на Института за модерна политика,  в четири града на страната – София, Пловдив, Велико Търново и Ловеч. Какви са Вашите впечатления ?

Целта на тези представяния бе двояка. От една страна да се изложи пред разнообразна публика съдържанието на книгата, в която се анализират основни институти на закона като фактическият състав за възникване конфликт на интереси, санкциите по закона, кръгът длъжностни лица, по отношение на които закона действа, сравнението му с други правни институти и т.н. От друга страна основната цел на тези обсъждания бе да стартират обществената дискусия  за представянето и обсъждане резултатите от приложението на закона.

Дължа специална благодарност на Института за модерна политика, без помощта на който тези мероприятия нямаше да бъдат възможни. Признателен съм и на доц. д-р Цветан Сивков и д-р Наталия Киселова, които анализираха монографията от научна гледна точка като акцентираха на анализа на практиката на  ВАС и тезата, че производството по ЗПРКИ е самостоятелно такова.

Моето първо впечатление е, че на любезната покана на ИМП се отзоваха разнообразен кръг хора – съдии във Върховния Административен съд и съдилищата, народни представители, ръководители на централни и местни администрации, учени, държавни служители, студенти, общественици. Това са хората, които реално прилагат и срещу които законът може да бъде приложен. Следователно дебатите и изказаните мнения представляват достатъчно представителна извадка за отношението на правниците и обществото като цяло към тази материя.

Второ, законът не се познава, но има желание за използването му. Макар да буди много голям интерес материята следва да бъде целенасочено и системно разяснявана, за да даде целения резултат – отстраняване на непочтените от участие в държавното управление. До момента процедурата по закона започва основно по инициатива на местни и национални политици, ръководства на ведомства, неправителствени организации и отделни граждани. Може би нов импулс приложението на закона ще получи, когато бизнесът разбере какво силно оръжие представлява този закон.

Трето,   до момента са се натрупали достатъчно противоречиви становища, които ще трябва да се разрешават по-нататък. Има подчертан страх от този закон, който съчетан с непознаването му или с изкривеното му прилагане може да доведе до проблеми, защото по-лошото от липса на закон е некадърно прилаган закон.

Кои са основните въпроси, които бяха поставени от практикуващи юристи и други граждани в хода на дебатите?

Почти всички въпроси бяха практични, провокирани от практиката. Вторият белег, който ги обединява е че задължително следва да бъдат разисквани при евентуалното второ издание на монографията. Въпроси варираха от  – съставлява ли нарушение на закона подаване на декларация по чл.12, т.1 и т.2, в ситуация на конфликт ли са общински съветници, участващи безвъзмездно в ръководствата на сдружения с нестопанска цел в обществена полза, които печелят обществени поръчки, може ли  законът да се прилага в малките общини, където голяма част от хората са роднини или са свързани по-друг начин, наказват ли се по закона служители, които изпълнявайки служебните си задължения са предизвикали получаване на облага от свой колега без да знаят това и т.н.

Познават ли материята на конфликта на интереси българите ? В частност защо тя ги интересува ?

На първата част от въпроса вече отговорих – категорично „не”. Магистратите определят закона като „екзотичен”, защото съдържа редица отклонения от традиционните за административното право и правни институти – съдът не контролира налагането на санкция, а сам я налага; първата фаза проверката се провежда от орган, който почти не участва в съдебния етап; признаването с влязъл в сила конфликт на интереси води не само до налагането на парично административно наказание /глоба/, но и до редица неблагоприятни последици най-сериозното, от които е глобата или предсрочно прекратяване на мандата за изборните лица или уволнение на заемащите експертни длъжности служители.

Днес, на всеки пазар в България и в множество канцеларии можеш да чуеш, че някое си длъжностно лице е в конфликт  на интереси във връзка с конкретна ситуация. Често импрегнациите на тези ситуации са абсолютно не в рамките на закона. Това, че не се разбира, че конфликтът на интереси не е престъпление, не е корупция в тесния смисъл, а нарушение на конкретна разпоредба на закона – да не се гласува в частен интерес, държавен служител да не участва в изработването на административен акт, от който има облага и т.н. е най-малкият проблем. Същественото е, че не се знаят фундаментални положения. Например, че всеки който има данни за конфликт на интереси може да сезира компетентния орган да извърши проверка, без да е необходимо да е пострадал, че прокурора няма роля в първата фаза и т.н.

Искрено се надявам интереса на гражданите към закона да е добронамерен и мотивиран от подобряване на държавното управление, а не от желание за отмъщение на неприятен чиновник или  желание за самоизява. Индивидуалната амбиция е добро нещо и трябва да се използва за общото благо в определени граници. Депозирането на сигнал по ЗПРКИ не е нито донос до Държавна сигурност, нито обвинителен акт. То е акт на гражданско участие, който трябва да се ползва обективно и отговорно. Трябва да отправя и едно други предупреждение. ЗПРКИ е начин за отстраняване на непочтените служители, а не на неудобните по една или друга причина или още по-малко на некомпетентните. Казвам го, защото в някои администрации подобни залитания съществуват.

Вашите изводи ?

В няколко посоки.

• Първо, вече споделих, че е необходима разяснителна кампания по закона. Изкушавам се да мисля, че представянето на моята книга е старт в тази посока, като трябва да отбележим, че Националното сдружение на общините също работи и то отдавна  в сектора местно самоуправление.
• Второ, нуждаем се от изменения в закона, които далеч надхвърлят предложеното от правителството в законопроекта му от 02.06.2010г. Тези предложения са фокусирани основно върху създаване на специализирана комисия, която да поеме извършването на проверките и участието на съда да се сведе само до обжалване на актовете на комисията, с които се установява или не установява конфликт на интереси. Те са положителни, но не е достатъчни. За да направим законът по-работещ се нужни и други изменения и допълнения. Сред тях могат да бъдат :  въвеждане на задължение за проверка на съдържанието на декларациите по чл.12, т.1 и т.2 от органите, при които са депозирани; санкция за неизпълнението на задължението за непубликуване на декларациите в Интернет, защото това е масова практика; въвеждане като основание за предсрочно прекратяване на мандата влизане в сила на акт за установяване на конфликт на интереси и по отношение на народните представители и президента. Последната идея ще провокира спорове, но честно казано не виждам защо тези пряко избрани фигури в държавата ще се ползват от спокойствието само да бъдат глобени при установен конфликт. Всеки евродепутат, съветник, кмет или държавен служител знае, че при такъв акт той не просто плаща глоба, а си отива. Това положение трябва да бъде унифицирано за всички пряко избрани органи. Давам си сметка, че това е сериозна реформа, за която е необходимо изменение в Конституцията.
• Трето, смятам за удачен един призив към Върховния Административен съд за по-смело и радикално приложение на закона. Няма закон, който да решава нееднозначно всеки казус, който възниква във връзка с приложението му. Практиката на ВАС е важна, защото с нея се дописва законът. С нея в една или друга степен задължително ще се съобразяват, както административните органи, така и съдилищата. Не говоря за някаква радикализация, която минава под мотото „да накажем всеки чиновник”. Става дума за по-силни и смели решения, мотивирани преди всичко от духа и буквата на закона, а не само от обществения натиск за повече справедливост. ВАС има добри попадения в тази посока като казва, че забавянето на подаването на декларация по чл.12 от народен представител следва да бъде наказано и не е маловажен случай, защото става дума за членове на висшия орган на властта, които трябва да дават пример на гражданите и другите държавни служители=

Стартът на ЗПРКИ е повод за оптимизъм, но и оставя впечатление, че има още доста работа за вършене.

Николай Николов е роден на 27. 04. 1972 г. в гр. Ловеч. През 1995 г. завършва Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, специалност „право”. В периода 1995 – 1997 г. е стажант-съдия последователно в Софийски градски съд и Окръжен съд – Ловеч. Юрисконсулт на община Ловеч 1997 – 99 г. От 1999 г. до 2005 г. е адвокат, специализирал граждански, търговски и административни дела. 2005 – 2010 г. е член на Комисията за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност, избран от Народното събрание.

От 1999 г. и понастоящем е и общински съветник в Общински съвет – Ловеч, като трети мандат е председател на Постоянната комисия по законност, местно самоуправление и нормативна уредба, която от 2009 г. изпълнява функции и на комисия по ЗПРКИ. От 2004 г. е председател и на общинската Комисия за ред и сигурност в община Ловеч.

Интервю на Фани Чоджумова с основателя на ИМП Борислав Цеков, в.“Новинар“, 19 юли 2010 г.:

- Кое най-много ви скандализира в репортажа за богатствата на митничарите, излъчен по Нова телевизия неотдавна, та се наехте да внесете поправки в техния закон?

- Този беше поредният случай, когато благодарение на едно журналистическо разследване се показва един начин на живот на отделни митнически служители, който най-малкото не е адекватен с техните легитимно декларирани доходи. Затова ние от Института за модерна политика в контекст и на тези обществени скандали в тази гилдия, които се случиха напоследък, предложихме една малка, но, струва ми, се полезна стъпка в посока на повече прозрачност и повече антикорупционни предпоставки в митническата администрация. Предлагаме да се създаде публичен регистър на имущественото състояние на всички служители на митниците – от портиера до директора, и той да бъде достъпен чрез интернет. В досегашните имуществени декларации, които служителите на Агенция „Митници” подават и които имат вътрешноведомствен характер, тези документи не са достъпни за широката общественост. Митничарите декларират само онова имущество, което им се води по документи. Ние предлагаме в публичния регистър да се вписват, както правят и висшите длъжностни лица, освен цялото имущество, както и недвижимите имоти и движими средства по суша, въздух и вода. Тоест трябва да декларират и яхти, самолети или лимузини, които използват на някакво основание, без да са тяхна собственост. Трябва да спрем да подминаваме факта, че държавен служител с 500-600 лева заплата живее като мултимилионер във вили за милиони, кара коли, които вероятно и Бил Гейтс не би си позволил да кара.

- Това е така. Вие консултирахте ли се за тези поправки с някого, например с шефа на митниците Ваньо Танов, имате ли отговор от премиера, след като внесохте поправките при него?

- Не сме се консултирали най-малко пък с ген. Танов, тъй като ние сме една независима организация и няма нужда да се консултираме или да искаме разрешение от някого за своите изяви. Не смятам, че в ръководството на Агенция „Митници” има необходимия юридически и обществен капацитет, такъв, какъвто е насъбрал нашият институт, за да се разработи компетентно една законодателна идея. Затова сме го направили и в конкретен законопроект. А иначе, разбира се, не може да се очаква светкавична реакция нито от премиера, нито от парламента. Ние сме внесли проекта без никакви претенции, надявам се да му обърнат внимание, периодично ще припомняме за тази идея.

- Какви санкции предвиждате при недобросъвестно попълнена декларация?

- За висшите длъжностни лица от президента до общинските съвети са предвидени санкции за неподаване в срок на декларациите в Сметната палата глоби. Ние предлагаме по отношение на митническите служители да не бъде натоварвана Сметната палата, а този регистър да се води от самата Агенция „Митници”. Проверките за достоверността на фактите, които се декларират, да се прави от Националната агенция по приходите. При неподаване в срок на декларацията санкцията да стига до 5000 лева, а при повторно такова нарушение – неспазване на срока, да се преминава към дисциплинарно уволнение по Закона за държавния служител, съответно по Кодекса на труда.

- По повод лобисткия скандал в парламента бяха свалени ръководствата на две парламентарни комисии. Става дума за нашумялото ходатайство да се легализира дрогата чрез реклама. Вие сте бивш депутат и добре знаете как стоят нещата.

- Такъв незаконен лобизъм от народни представители е прецедент. Това явление придоби уродливи размери напоследък. Трябва да се признае на мнозинството, че санкционира своите хора и за фалшификацията в „Държавен вестник” (където текстът от закона бе подменен, б. а.) както и опита на Лъчезар Иванов да оказва натиск върху журналисти. Струва ми се, че тези мерки биха останали половинчати, ако не се направи и нищо в посока за приемане на ясни правила за лобизма – Закон за лобизма.

- Вие подготвяте ли някакви текстове по този въпрос?

- Готови сме да участваме в дискусии. Аз съм разработвал още в 39-ото НС един законопроект. По-късно същия законопроект го предоставих на депутата Любен Дилов-син и на други депутати, които го дообработиха и го внесоха в предишния парламент. Имаше подобен проект и на Бойко Великов…

- Каква е причината да няма закон досега според вас?

- Според мен причините са две. На първо място темата е непозната и непопулярна. Битува едно изкривено разбиранеу че правилата за лобизма узаконяват незаконния лобизъм. Тоест политиците взимат частни пари, за да внасят закони. Другата причина е до голяма степен съпротивата от основните партийни върхушки, породена навярно от общата съпротива през годините срещу опитите да се направи българската политика по-прозрачна и по-почтена. Това мнозинство, ако иска да се отличи от всички предходни управления и най-малкото от другите два парламента, които гласуваха само на първо четене закони за лобизма, но пък не стигна политическа воля да се приеме законът докрай, иска ми се днешното мнозинство да го направи. Това ще бъде още една стъпка за повече прозрачност в политическия процес.

- Тези дни стана известно, че американският посланик Джеймс Уорлик предлага американска фирма да произвежда за нашите нужди шистов газ. Това лобизъм ли е?

- Енергетиката не е моя тема. Всеки посланик, на всяка държава се занимава с това да представя и да лансира инвеститори от своята собствена държава. Така че в това, което прави американският посланик, няма нищо нередовно. Това е част от задълженията му. Аз предпочитам американски инвеститори много повече, отколкото руски или беларуски.

- Защо?

- Защото смятам, че когато идват инвестиции от най-мощната пазарна икономика в света, те са до голяма степен за предпочитане.

- Вие сте юрист. Как ви изглеждат скандалите в съдебната система за незаконно придобити имоти на морето от безимотните магистратски деца и близки?

- Струва ми се че съдебната реформа отново се затлачи. Не се променя законът за съдебната власт с оглед промяна на начина, по който се избират и назначават магистратите. Все още чакаме стратегията до края на мандата.

- Скандалът с кадруването на Красьо Черния в съдебната система как бихте го охарактеризирали?

- Това хвърли много тежък морален удар върху състава на Висшия съдебен съвет. Последствията от този удар няма да приключат, докато не дойде нов съдебен съвет. Не казвам, че трябва предсрочно или принудително да се прекрати този мандат, но мисля, че трябваше да има повече професионален морал от магистратите от този съдебен съвет.