За бебето, мръсната вода и мръсотиите в парламента

Д-р Венелин Стойчев[1]

Наскоро дадох на първокурсниците да се упражняват върху един казус от нашия парламентарен живот: По време на петъчния контрол към премиера беше отправен въпрос за „институционалните мерки, които правителството е предприело”, за да се справи с еди какво си. Обикновен въпрос както много други. Но отговорът на министър председателя не беше никак обикновен. Бойко Борисов каза: „не съм говорил с него” по тази тема.

Differentia specifica на новата власт е такъв тип подмяна на институционалните мерки, процедурните действия, опосредстваните отношения с директни разговори, срещи очи-в-очи, непосредствени контакти и взети ad hoc решения.

От една страна, тази подмяна на процедурния подход с непосредственост в управлението провокира множество хапливи, дори откровено подигравателни забележки от страна на старите муцуни в парламента.

Но, от друга страна, именно този тип прямота в управлението среща широка подкрепа от страна на електората. Защото много хора са уморени. Уморени са от тромава бюрокрация, която те кара да чакаш с месеци за един подпис. Уморени са от сложните процедури за обществени поръчки, които оставят болни хора без лекарства баш на Коледа. От обжалванията на търгове, които пречат да се построи магистралата. От злонамерено провалените конкурси, от тромаво отчуждаване, от… ами с една дума уморени са от институционализацията на живота. Много уморени!

Изглежда така сякаш институциите на Прехода не са създадени, за да подпомагат живота, за да разрешават проблемите, а точно напротив – да създават кахъри, ядове, главоболия, да стимулират корупцията и възпроизвеждат престъпността. Още повече, че голяма част от институционалните взаимоотношения са уредени не по волята на гражданите, а под диктовката на разни външни интереси – било в хода на адаптация на законодателството ни с това на ЕС, било по силата на разни проекти за модернизация, финансирани отвън.

Затова и много наши сънародници копнеят най-сетне политиците да почнат да работят нещо физически, вместо „само да говорят”. Копнеят някой да се пребори с Матрицата от институции, процедури, закони, правила, норми, параграфи 22 – да се пребори с онази паяжина от опосредявания, която изглежда така сякаш пречи на „нормалния” живот. Копнеят за директно, непосредствено, пряко, лично управление. Личността на премиера Борисов в най-голяма степен въплъщава тъкмо тази директност и решителност.

Но копнежът по непосредственост в управлението, копнежът по директност и решителност не е породен само от дефектите на българския преход. Този копнеж прелъстява периодично ленивото съзнание на много безотговорни избиратели в цяла Европа през последните поне 300 години. Спомнете си, че един Жан-Жак Русо, един Монтескьо, Ницше и Достоевски дори попадат в гравитацията на тази илюзия за пълноценен модерен живот без институции.

Проблемът е, че вярата, че може да се живее пълнокръвно в модерния свят като се „разкъсат оковите на институциите” не произтича от някакъв дефект в мисленето или пък интелектуална импотентност. Самата организация на модерното общество сама създава и сама непрекъснато подклажда копнежа по непосредственост. Защото колкото по-модерно е едно общество, толкова по-сложно и все по-осложняващо се е то. Модерните общества непрекъснато произвеждат иновации, защото непрекъснато разширяват и разнообразяват възможностите за проява на модерна свобода. А модерната свобода има за предпоставка върховенството на ценността на личността. Модерният човек е личност. Модерният човек е субект, който има самосъзнанието и самочувствието на творец на собствения си живот. Затова и модерната свобода се изразява най-ярко в права на свободи (на изразяване, сдружаване, собственост, предвижване, вероизповедание и т.н.), които гарантират свободата за пълноценна изява на личността и възможностите за субектна реализация. Това са правата да участваш в управлението на собствения ти живот.

Но точно тук се появява и засечката – защото модерният човек, като общо правило, не вижда реализацията на свободата си в аскезата и самовглъбяването, а в гражданската си реализация. Модерният човек се изгражда като човек в и чрез своята гражданска ангажираност в обществения живот. Точно това налага и каскада от о-посредявания, които отчуждават субекта от непосредствената консумация на свободата му – модерната гражданска свобода изисква непрекъснати усилия за „превеждане” на частните свободи и интереси на универсален обществен език – езикът на модерното право. Модерното право е всеобщо, абстрактно, универсално. Колкото по-развито е едно общество, толкова по-сложно е то и съответно по-осложнена е неговата институционална структура и нормативна регламентация. Така възниква илюзията, че институциите и нормите всъщност ограничават свободата. Генерира се естествен копнеж по автентичност, директност, непосредственост. Човек започва да се чувства инструментален, използван, ограничен. Днес ние приемаме за очевидност, че обществото е различно от нас, друго от нас. Затова и често трябва да си напомняме, че обществото няма собствено битие без хората, които го изграждат. По същия начин в модерния свят свободата няма собствено битие без институциите, които я правят възможна. Ако разбием на парчета каната (форма), в която е течността (съдържание), няма да освободим течността, а ще я загубим. Трябва ли отново да напомняме, че най-ярките изразители на не-посредственото, директно управление са Хитлер и Сталин. Няма по-голяма посредственост в политиката от опитите да превърнеш политиката в непосредствена.

Затова нека не изхвърляме новороденото с мръсната вода. Това че има проблеми с институциите и с правната регламентацията на обществения живот не е повод да се откажем от самия обществен живот. Въпросът не е дали можем без институции, правила, норми, закони, а как да направим тези правила по-добри, по-работещи, по-ефективни, по-справедливи. А това не става веднъж и завинаги, каквато е илюзията на българския преход. Защото модерният свят се променя. Модерното право, макар и да му викаме „правен мир” не е статукво, не е застинал свят. Модерното право е кауза за свобода, която трябва да се преследва и отстоява.

Това е каузата и на Института за модерна политика. Институтът за модерна политика си поставя за цел промотирането на публична чувствителност към онези принципи, онези правила и добри практики, които гарантират високо качество на законодателния процес и законодателния продукт. Непосредственото управление разчита на лична воля и взети ad hoc решения. Но това винаги крие риск от тирания на непредвидимост, непоследователност, противоречивост и непрозрачност. За да минимизира тези рискове Институтът за модерна политика започва да провежда редовен мониторинг на дейността на парламента. Така обществеността ще бъде информирана редовно кои закони в коя зона на осветеност попадат. Института разграничава три типа законодателство: 1) прозрачно законодателство, което отговаря на европейските стандарти и гарантира ефикасно правата на гражданите и свободата за предприемачеството; 2) сиво законодателство, в което са защитени частни, корпоративни, лични интереси на отделни депутати или свързани с тях лица и групировки и 3) черно законодателство, което е в ущърб на общия интерес и създава предпоставки за корупция, злоупотреби и накърняване правата и свободите на гражданите.

Когато принципите за добро управление, за добро менажиране на законодателния процес се спазват от парламент и правителство, когато законодателството излезе на светло от сивата и черната зона, тогава на въпрос за „институционалните мерки” за еди какво си, ще може да се даде институционален, а не личен отговор. И предпоставките за мръсни игрички в политиката ще намалеят.