Ивилина Алексиева, юрист:
Дядо ми е разказвал за организацията на здравните грижи по време на война. Тя, между другото, е много интересна. Нарича се „етапно лечение чрез евакуация по назначение”. Санитарите са там, на фротновата линия, и оказват спешна помощ на ранените войници. След това раненият се изпраща в полковия лазарет, разположен на 2-3 километра в тила, където получава квалифицирана лекарска помощ. За една част от войниците – леко ранените – грижата приключва в лазарета. Тежко ранените получават грижи, които да ги подготвят за следващия евакуационен етап – насочването им към дивизионната болница, разположена на около 20 км. зад фронтовата линия, в която се получава специализирана помощ. В дивизионната болница се извършва повторна оценка – част от войниците остават в нея, а други, след получаване на специализирана помощ, се евакуират в армейската болница, отстояща на 50-60 км. назад в тила, където се оказва висококлвалифицирана специализирана помощ. Целта на тази организация е да се окаже бърза, своевременна, достатъчна помощ, за да се съхранят максимален брой животи на войниците. Едва ли на някой би хрумнало да разпореди на ранен войник да тича километри в тила, за да получи помощ. Здравните грижи „отиват” при пациента, а не обратното.
Тази организация е доказала своята ефективнст. Наложила се е, защото по време на война, животът на войниците, т.нар. „жива сила”, е ценен. А ценен ли е той в мирно време?
Поставям този на пръв поглед риторичен въпрос, защото действията на правителството при провежданата здравна реформа показват, че той явно е убягнал от полезрението.
Със Законопроекта за изменение и допълнение на Закона за лечебните заведения (внесен в НС от МС на 11.01.2010 г.) правителството предлага, с мотиви за гарантиране качеството, свободния достъп и достъпността на пациентите до медицинска помощ, следните промени:
- Отпадане на принципа на териториално разпределение на лечебните заведения за болнична помощ: районни, областни, междуобластни и национални.
- Отпадане на принципа планирането и разпределянето на лечебните заведения да се извършва въз основа на потребностите от достъпна и своевременна медицинска помощ.
- Заменяне на посочените принципи с критерии, като: 1) съответствие на дейността на лечебното заведение с утвърдени с подзаконов нормативен акт стандарти; 2) наличие на заети лица на основен трудов договор; 3) наличие на нормативно определена медицинска апаратура и т.н. в тази насока.
- Грижа да осигуряване на достъпност до медицинска помощ единствено на пациенти, които живеят в райони с отдалеченост от лечебно заведение над 60 километра и време за достъп до него над един час с автомобилен транспорт и с неблагоприятен географски терен – планински, полупланински или с лоша инфраструктура.
Очевидно, въпреки аргументите на вносителя на посочените предложения, принципа на достъпност на пациентите до медицинска помощ се отменя в полза на критерии, които са насочени към евентуално осигуряване на качество на помощта. Подобни критерии, като например наличие на най-малко двама специалисти по една специалност като условие за сключване на договор вече бяха поставени от Националната здравноосигурителна каса (НЗОК), което доведе до редуциране на болниците, които ще сключат договор с касата. Последното може да доведе и до реално закриване на болници. Този риск се разбира и приема от управляващите. В публичното пространство техни представители потрвърдиха, че ще се стигне до ликвидиране на болници, което било в полза на оказване на качествена медицинска помощ.
Предложените промени са неприемливи, защото:
1. Подобна отмяна на фундаментален принцип при оказването на медицинска помощ е недопустимо от конституционноправна гледна точка, защото достъпността до медицинска помощ е конституционно гарантирана ценност и право на гражданите.
Съгласно чл. 52, ал. 1 от Конституцията на Република България, „гражданите имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ….”. Конституционният съд е имал възможност да се произнесе в свое Решение № 22 от 26 ноември 1998 г. по конституционно дело № 29 от 1998 г. относно понятието „достъпна” медицинска помощ: „…Както се отбеляза, здравното осигуряване съгласно чл. 52, ал. 1 от Конституцията трябва да гарантира медицинска помощ, която е достъпна. Понятието “достъпна” по смисъла на тази разпоредба означава възможност за медицинско лечение на всички граждани в случай на заболяване и равни условия и еднакви възможности за ползване на лечението….” Не отговаря на конституционното изискване за „достъпност” помощта, която не гарантира на всички граждани равни условия и еднакви възможности за ползването й.
Нещо повече, със свое Решение № 14 от 24 септември 1996 г. по конституционно дело № 15 от 1996 г. по искане, образувано от президента на Република България за задължително тълкуване на чл. 50 от Конституцията във връзка с възможността чрез закон определени категории работници и служители да бъдат лишени от правото на стачки и за обавяване на противоконституционност на законови разпоредби, с които не се допуска стачка в определени сфери на обществения живот, включително и в здравеопазването, Конституционният съд се произнася със следното: „Държавата гарантира живота на гражданите и закриля здравето им – чл. 4, ал. 2, чл. 28 и чл. 52, ал. 3 от Конституцията. Международният пакт за икономически, социални и културни права, по който България е страна, признава правото на всяко лице да постигне възможно най-добро състояние на физическо и душевно здраве (чл. 12, т. 1). Ето защо преустановяването на работа от работниците и служителите в държавните и общински здравни заведения чрез ефективна стачка би поставило в опасност живота и здравето на големи части от населението, което е недопустимо с оглед на посочените по-горе разпоредби и чл. 57, ал. 2 от Конституцията.”. Конституционният съд, при тълкуване на конституционни разпоредби се произнася, че правото на стачка в лечебни заведения е конституционно недопустимо, защото би поставило в опасност живота и здравето на големи части от населението. Правителството на Република България решава, че може с административни мерки да закрие тези заведения.
2. Предложените промени са в нарушение на чл. 2 от Европейската харта за правата на пациента, съгласно който „Всяко лице има право на достъп до здравни услуги, които неговите здравни нужди изискват. Здравните услуги трябва да гарантират равен достъп за всички, без дискриминация въз основа на финансовите ресурси, място на пребиваване, вида на заболяването или време за достъп до услугите”. Промените в ЗЛЗ са дискриминационни по отношение на 2 от критериите в чл. 2 на хартата: място на пребиваване и време за достъп до услугите.
3. Поставя се в реален риск здравният статус на отделния човек. Как ще се отрази „реформата” на хората:
Най-тежките последици от действията на правителството ще бъдат за пациентите, твърдят директорите на болници. Между 80 и 100 болници ще бъдат закрити в малките и средни общини. Това ще доведе до ограничаване и дори лишаване на хората от тези общини от достъп до здравни услуги, което ще повиши заболеваемостта и смъртността. Реформата засяга негативно около 3 милиона българи, според оценка на Националното сдружение на общините в България. Голяма част от пациентите в общинските болници идват от труднодостъпни райони, със застаряващо население и с висока безработица. Точно тези граждани ще претърпят двоен удар, тъй като за тях по същество здравните вноски нарастват многократно, защото за да ползват услугата, те ще трябва да изразходват допълнително средства за транспорт и да загубят работно време, което няма да бъде им компенсирано със заплата. Присъединявам се напълно към изказаните мнения. Не мога да приема, също така, последиците от пътуването в обществен транспорт на заразно болни, например (за да стигнат до най-близката болница), с което се поставя в риск здравния статус на всички пътуващи, способства се за лесно и безконтролно разпространение на болестта.
Здравната реформа не е добре обмислена. Няма ясна обосновка, няма дългосрочна визия. Не е обсъждана пълноценно с лекарски и пациентски организации, общини. Не са създадени предварително условия, които да гарантират, че болните няма да бъдат изоставени на произвола на съдбата.
Като се питам дали днес са ценност живота и здравето на пациента, получавам от публичните изказвания на управляващите освен неясните критерии за качество, отговори: пари, пари, приходи-разходи, чак до циничното изказване на народния представител от ГЕРБ Лъчезар Иванов: „Не можем на 5 къщи да сложим болница”.
И остава горчивият привкус, че реформата се прави не за пациентите, а наистина за пари – за големите болници, които да получават ресурса на Националната здравноосигурителна каса и доплащанията на пациентите. А пациентите? Е, нали не сме във война…