Внезапно появилата се група срещу пакта плюс за еврото и механизма за стабилност, съставена от синдикати, бизнес и „синята коалиция” няма да просъществува дълго, но е удобен повод да си зададем доста въпроси. Достигаме ли точката, в която бездействието на държавата и нежеланието за активен диалог започва да си отглежда скепсис към мястото ни в ЕС? Защо след толкова години на интеграция важни публични институции в България продължават да са на ръба на неграмотността? Къде са стотиците „бенефициенти” на най-различни европейски програми, които трябва да започнат да помагат за по-разумното и аргументирано обсъждане на европейските политики и нашето място в тях? Списъкът е дълъг, но да го оставим настрана за сметка на разразилата се в 12 без 5 врява.
Сред участниците в начинанието синдикатите изглеждат най-объркани. Повечето им събратя в Европа имат далеч по-точни и аргументирани критики срещу Пакта „Евро плюс”. Всъщност, ако човек желае да мисли конспиративно темата за вдигането на пенсионната възраст е нещо като „червена херинга”, която има за задача да прати вниманието в погрешна посока за сметка на далеч по-важни въпроси. Учудващо е с каква лекота това се е случило с профсъюзите. Една от очевидните контрастратегии на евентуален евронатиск е национален референдум за възрастта на пенсиониране, който е с предизвестен резултат. Словения вече го направи и си осигури достатъчно силно политическо оръжие. В пакта има неща, които много повече би трябвало да притесняват синдикатите. Най-краткият списък включва: преглед на процедурите за договаряне на заплати и на индексациите, евентуалната децентрализация на процеса на договаряне, реформа на заплатите в публичния сектор и т.н. От публичното им поведение обаче не личи каквото и да било разбиране за всичко това.
Тези, които имат малко по-точна преценка за евентуалните заплахи от приетите механизми са работодателите. Надделява експертното съгласие, че хармонизирането на данъчни основи ще има негативен ефект върху новите страни-членки. Тук има риск за България и от малкото официални реакции е видимо, че това са осъзнава. Другата основна теза, за данъчната хармонизация, обаче не е точна. Пактът препотвърждава, че данъците си остават национална политика и евентуален германо-френски натиск може да бъде неутрализиран. Тук съпротива има и ще има от всички нови страни-членки, а евентуална реформа изисква и промяна в договорите. Политически и дипломатически тя е сред най-малко вероятните неща. Пактът не е регламент и оставя достатъчно поле за маневриране в области, където желаем да бъдем „по-консервативни”. Повечето останали мерки ще помогнат на бизнеса. Нещо повече, добре използван този пакт може да бъде негово много силно оръжие срещу бавно реформиращата се държава и синдикати.
Политическата украска на групата е не по-малко колоритна. Особено комично е поведението на „синята коалиция”, която се явява организатор на моментната група еврокритици. Ако не друго, през годините там поне е имало някаква експертиза по европейските дела, която горе-долу да ориентира „говорещите глави”. Очевидно обаче и това вече е загубено. На най-елементарно ниво се бъркат Пакта за еврото и Механизма за стабилност, повтарят се едни изчисления за финансовото участие на България, които от доста време бяха отхвърлени от утвърдени финансисти. Вместо доразвиване на ролята на „сините” като активен субект на европейската политика на България ни се предлагат неадекватни оценки, подмятания за национален суверенитет и напълно едностранчиви интерпретации за ефектите на двата инструмента. СДС е особено предприемчив в това начинание, докато ДСБ само нещо измънка по темата. Явно двете „автентични” десни партии вече дори не виждат особена необходимост да поддържат претенцията, която собствената история им е дала.
Цялата тази леко театрална опозиция щеше да бъде малко по-трудна, ако правителството не беше напълно абдикирало по тези теми през последните месеци. За този кабинет евротемата явно започва и приключва с фондовете. Другите неща са периферни. Шенген вече се търкаля като уморена политическа дъвка, влизането в еврозоната отиде в зоната на здрача и друго просто не остана. В продължение на месеци никой не си направи труда да обясни системно и аргументирано точно към какви решения се отива по важни европейски въпроси като икономическото управление и кризата, какво прави администрацията, за да доближи крайните решения до позициите на новите страни-членки. Премиерът очевидно не може да се справи с тази тема. По все още неизвестни съображения, финансовото министерство е против, но или мълчи или всеки месец дава различни цифри. Симеон Дянков си кротува. БНБ подклажда скепсиса задкулисно. Външно министерство счита въпроса за твърде сложен и секторен и също мълчи. Де факто дискусия нямаше в Министерски съвет и Парламента. По този начин в един от най-важните моменти на последните десетилетия за европейската политика българското правителство просто си замълча и улесни потока от доста фриволни интерпетации на това, което се случва.
Критиците на решението за влизане в пакта и механизма за стабилност са прави за необходимостта от по-адекватно поведение на държавните институции. В същото време, размахването на ЕС като плашилото, което едва ли не още утре ще отнесе бюджета на дисциплинирана, но дискриминирана България с нищо не помага. Участието има цена, но неучастието също. Тезите за нова гигантска задлъжнялост бяха доста леко оборени от сериозни финансисти. Стопанската самоувереност пък не приляга особено на собствената ни история. На практика всяко решение в ЕС носи ползи и рискове. Рисковете трябва да разбираме и управляваме, а не просто да хиперболизираме. Либералният популизъм за европейския Левиатан може твърде лесно да се съюзи с антиевропейските въжделения на най-различни хора и прослойки в страната. Волно или неволно.
Повечето ни политици и институции продължават да бъдат немарливи към членството ни, откровена неграмотност започва да стои до преднамерена едностранчивост на фактите и процесите на европейската политика. В средата на четиригодишния мандат на това правителство ясно се оформя нова заплаха. Тройната коалиция остави след себе си блокирано, провалено членство. Сегашното мнозинство е на път да остави като наследство едно бездомно, изоставено членство. С твърде голяма лекота започваме колективно да се спускаме по една плоскост, която може да ни лиши от едно от малкото неща, които придават смисъл на изминалите след 89-та години и фиксират някаква елементарна посока и параметри на нашия объркан и неграмотен публичен живот. Но, ако наистина българите започват да си мислят, че членството ни в ЕС е една долнопробна конспирация на богатите срещу бедните, то за пореден път ще сме си заслужили съдбата.
Текстът е написан за reduta.bg