В английското списание “Икономист” има историческо заглавие: “Италия и еврозоната: дотук бяхме, пичове”. Какво, по дяволите, става всъщност – т.е. отвъд разсъжденията за бюджетни дефицити, кредитен рейтинг и процентно съотношение на дълг към БВП? Работа на политолозите – не на икономистите – е да коментират кризата на еврозоната. Защото единната европейска валута никога не е била икономическо явление. Напротив, от самото си въвеждане еврото е идеологическо и политическо животно. И днес в разгара на неговата криза е важно да се огледат идващите политически последствия. За да видим къде е нашият интерес. На всеки, който поне веднъж е спорил в Европарламента или с някой еврокомисар, е ставало ясно, че истинската, необявена цел на т. нар. задълбочаваща се интеграция е създаването на единна европейска държава, която да погълне сега съществуващите. Идеята е отдавнашна и е френска. Французите десетилетия наред бяха убедени, че именно те биха доминирали тази държава. В последните години в заверата се включиха и германците, което личи от оформянето на тандема Меркел – Саркози като говорители на Европа. Както пише британският “Телеграф”, Европа си има нов лидер – Меркози (от Меркел и Саркози – б. р.).
За да имаш единна държава, трябва да имаш един държавен апарат, една нация, еднакви закони и една валута. Единната валута беше най-лесната за въвеждане и затова първо се породи еврото. Останалото бе оставено за по-нататък. Еврото бе родено по политически съображения и затова никога не беше подплатено с необходимата икономическа политика. Както наскоро посочи френският президент Саркози: “Не може да правиш единна валута без икономическа конвергенция и интеграция… Ние направихме валутата, но оставихме фискални и икономически системи, които не само че не се сближаваха, но се раздалечаваха една от друга… Това просто не може да сработи.” От тези съображения, напълно правилни от икономическа гледна точка (но закъснели с има няма 15 години), се роди и последната теория на Меркози – разделянето на ЕС на две категории страни. Едните, “ядрото” на еврозоната (т.е. без Гърция), форсирано да се интегрират, за да наваксат изоставането. Да си уеднаквят например фискални, бюджетни и данъчни политики. Останалите – такива като нас – да останат отвън. Или по думите на Саркози: “В крайна сметка очевидно ще има две европейски писти: едната насочена към повече интеграция в еврозоната, а другата – по-конфедеративна в рамките на ЕС.”
Къде е нашият интерес? Ако например искаме да сме част от “ядрото” и да се разплащаме в евро, ще трябва да сме готови да въведем френските и германските равнища на данъчно облагане – нещо, което на секундата ще ликвидира българската икономика. В този клуб нямаме място. Означава ли това, че оставаме отвън, на студа? Не, защото за нас нищо няма да се промени. Условията на нашето членство ще си останат същите. Онова, което ще се промени, е, че отделящото се “ядро”, предвождано от Германия и Франция, ще наложи допълнителни условия за своите членове, каквито ние не сме. А ако имаме и национални лидери на място, би трябвало отсега да пресмятаме ползите от разделянето на Европа. Ползите са очевидни. При сегашното положение сме най-бедните и слаби сред 27-те страни в ЕС. Иди че стигни с проблема си до Меркози, когато трябва да избутваш с лакти други 25 държави… При новото положение ще сме в клуб с 10 члена – нещо доста по-обозримо и управляемо. Нека видим кои ще са нашите съклубници. Литва е сред най-устойчивите на кризата европейски икономики – и е сред онези, които, без да вдигат шум, светкавично се реформираха преди две години, правейки онова, което гърците и италианците довчера отказваха изобщо да започнат. Полша пък има шестата по големина икономика в ЕС и също се държи устойчиво в кризата. В нашия клуб освен това ще са и солидни “стари” европейски страни. Като Дания например с нейната високотехнологична икономика и най-справедливо разпределение на националното богатство в света. Швеция също ще е при нас, а в перспектива – и Норвегия, която, макар да не е член на ЕС, доброволно изпълнява онези директиви, които намира за полезни.
В нашия клуб на “конфедеративните” членове ще е и Великобритания, една от историческите Велики сили, третата по големина икономика в ЕС и шестата в света. Твърдя, че изобщо няма да сме в лоша компания, ако Меркози ни остави вън от “ядрото” на еврозоната. Те, “ядрото”, ще плащат дълговете на Гърция и Италия например и ще спасяват френски банки. Ние пък оставаме в зоната на фискално по-дисциплинираните и по-либерализирани пазарни икономики. Водещата сила в нашия клуб ще бъде Великобритания – нещо, което със сигурност е за предпочитане пред Меркози. Най-малкото на англичаните няма и през ум да им мине да ни притискат да си вдигаме данъците или да въвеждаме френския модел на дирижирана икономика.
Британските вестници вече призовават премиера Камерън да поеме лидерството върху 10-те изгнаници от еврозоната. Рано или късно – такава е британската политика – това ще се случи. Никой няма да ни изостави и може би най-важното – никой няма да ни насилва да ставаме обитатели на някаква европейска свръхдържава и да сме членове на една и съща нация заедно с гърците и французите.
Източник: в-к Труд