Статия на Борислав Цеков във в. “Труд”:
„Забранявам!” Това е значението на латинския термин „вето”, който днес се употребява в различни езици и конституционни системи, за да обозначи правомощието на държавния глава да връща мотивирано закони за ново обсъждане в парламента. Както много други принципи на съвременната държавност и ветото възниква в древния Рим през 6 век пр.н.е по време на републиката. Тогава трибуните, като изразители на мнението на обикновените граждани, са имали право да спрат правната сила на закон, приет от патрициите в Сената. Ветото е било не просто инструмент за баланс сред управляващата върхушка, а възможност гражданите да блокират решения на управляващите, които не са в общ интерес.
Днес, с изключение на някои чисто парламентарните системи, като Германия, Италия, Швеция, Испания, правото на вето съществува в различни модификации. Пълно или частично, според това дали се връща целия закон за ново обсъждане или само отделни негови разпоредби. Или пък „джобно вето”, когато президентът връща закон, а парламентът междувременно се е разпуснал и така прегласуването му се осуетява. В редица държави, например, отлагателното вето се преодолява от парламента с квалифицирано мнозинство – две трети в САЩ, Мексико, Португалия; или три пети от депутатите в Полша и Литва. Другаде е необходимо абсолютно мнозинство от повече от половината от общия брой на депутатите, както е у нас, в Чехия и Гърция. Най-слабо е ветото във Франция, Унгария, Финландия и др., където е достатъчно обикновено мнозинство, за да падне президентската преграда пред волята на управляващите. В Исландия и Латвия пък, ветото не връща закона в парламента, а го праща за пряко одобрение от народа чрез референдум.
В САЩ ветото е силно и ефективно „оръжие”, с което президентът успешно се намесва в законодателния процес. Дори само заплахата да бъде наложено вето върху закон, приет от мнозинство в двете камари, става повод за преговори, компромиси, а понякога и за разнородни тематични коалиции. Затова и сравнително рядко Белия дом не е успявал да въздейства върху волята на законодателите – само 110 пъти от общо 2564 за цялата история на САЩ, ветото е било преодолявано от Конгреса. Най-активно е упражнявал това правомощие Франклин Рузвелт – цели 635 пъти, а Томас Джеферсън за два мандата не е върнал нито един закон, както и още петима други президенти.
Къде сме ние? Дали у нас ветото е удар във въздуха или реален коректив на законодателството? Конституцията установява правото на отлагателно вето на президента, с което той може да върне изцяло или частично закон, приет от НС. При това не само с мотиви за противоконституцинност, а и поради несъгласие с политиките, облечени в законова форма. Първото президентско вето беше наложено броени седмици след приемането на Конституцията – на 22.08.1991 г. президентът Желев върна за ново обсъждане избирателния закон, гласуван от ВНС. За двата си мандата той наложи вето общо 24 пъти. След него Петър Стоянов 11 пъти опъна нервите на синьото мнозинство. За двата си мандата Георги Първанов оспори волята на парламентарното мнозинство общо 29 пъти.
Справка: Институт за модерна политика
Държавен глава | Брой мандати | Брой върнати закони за ново обсъждане в НС |
Желю Желев – президент (1991-1997) | Два мандата: първият е избран от НС по силата на старата конституция (1990-1992), а вторият пряко, съгласно Конституцията от юли 1991 г. (1992-1997). Издигнат от СДС. | 24 |
Петър Стоянов – президент (1997-2002) | Един мандат, издигнат от ОДС. | 11 |
Георги Първанов – президент (2002-2012)
| Два мандата. Първият е издигнат от БСП, а вторият от Инициативен комитет. | 29 (към 12.12.2011 г.) |
Най-интересна е съдбата на ветото именно по време на неговите мандати, защото в парламента се смениха три различни конфигурации. Левицата, към която принадлежи Първанов, беше в опозиция при управлението на НДСВ и сега при ГЕРБ. А при тройната коалиция беше управляваща сила. Статистиката сочи, че президентът Първанов най-активно е налагал вето, когато БСП е била в опозиция – 15 пъти при НДСВ и 10 при ГЕРБ. Обратно, при кабинета „Станишев” са върнати с частично вето само 4 закона – за търговския регистър, за хората с увреждания, за енергийната ефективност и поправките в избирателния закон за 8% бариера за коалиции. Видимата сдържаност да се оспорват законите на тройната коалиция може да е заради сходство в управленските идеи, или партийното минало винаги оставя подозрението за конюнктурна подкрепа на „своите”.
За разлика от Америка, у нас гилотината на парламентарните мнозинства най-често отхвърля президентското вето, превръщайки го в удар във въздуха или в повод държавния глава да се обърне към Конституционния съд. Най-често в аргументите на „Дондуков” 2 естествено са се вслушвали по време на тройната коалиция – половината от върнатите закони са преразгледани (за хората с увреждания и за енергийната ефективост). От мнозинството на НДСВ пък са били по-отворени от ГЕРБ към възраженията на президента Първанов. При правителството на Сакскобургготски почти 30% от върнатите закони са съобразени с ветото – така е със законите за банките, за партиите, за семейните помощи, за водоснабдителните услуги. Докато при ГЕРБ само 20%, т.е. два от върнатите десет закона, са съобразени с президентската критика – за отбраната и за митингите и манифестациите.
Досега няма президент, който още в своята платформа да е заявил отчетливо политическата рамка, отвъд която ще спира всеки закон, гласуван от мнозинството. Но и без такава координатна система тематичният анализ на мотивите, с които Първанов е оспорвал закони сочи следното.
С преобладаващо социални аргументи той е наложил вето върху 13 закона. Сред тях са промени в Семейния кодекс относно правата на детето, разпоредби от Закона за семейните помощи за деца, текстове от закони, с които се отменя защитния праг от 25% за включване на загубите от водопреносната мрежа в цената на водата за домакинствата, изискванията към донорите на органи за трансплантации, социалните права на военнослужещите и, разбира се, пенсионното законодателство.
Нарушаването на основни права на гражданите е било водещ мотив при 7 върнати закона, като например: ограничаването на правото на защита и съдебния контрол върху актове на Агенцията по приватизация и на Комисията за финансов надзор; ограничения за митинги и протести пред сградите на държавните институции; промените в НПК, даващи възможност за присъди, основани само на данни от СРС и за принудително назначаване на резервен защитник; ограничаването на достъпа до информация за състоянието на околната среда и пр.
В 8 случая са върнати за ново обсъждане закони, провеждащи политики или реформи, с които президентът не е бил съгласен или са съдържали правни недостатъци. Такива са, например, новото устройство на Сметната палата и поправките в Закона за радиото и телевизията относно състава на СЕМ; законите за академичния състав, за политическите партии и за търговският регистър.
В края на мандата на 39-то НС Първанов връща и един закон със съмнения за лобизъм и прокарване на частни интереси – отмяната на акциза при вноса на кафе.
Особен случай е предпоследното вето – върху промените в Закона за дипломатическата служба. Наред с основателните възражения срещу противоконституционното съсредоточаване на функции във външно министерство, в мотивите на Георги Първанов смущава липсата на ценностна оценка за дейността на Държавна сигурност. Оспорването на лустрацията като ограничение на гражданските права е коректно от гледище и на Съда в Страсбург. Но е неприемливо да се приравнява мълчаливо ролята на тоталитарните тайни служби към рутинна и законна дейност според действащите по онова време закони. Липсата на осъдителна оценка за ДС като репресивен апарат, погазвал масово гражданските права, поне според мен, е и най-сериозното разминаване на президента Първанов с широкия обществен интерес. И тънката червена линия, която го свързва с най-ретроградните политически среди.
Като цяло, с отношението си към законодателството Георги Първанов очерта профила на ляв президент, който се противопоставя на либералните и десни политики и се опитва се да търси социалните акценти. Не успя да бъде силен коректив на управлението на БСП и тройната коалиция, когато беше необходимо. Но и не се превърна в дежурен говорител на „Позитано” 20, нито влезе в изтощителен партиен конфликт, както стори Желев с прословутите „боянски ливади”.
Казвам всичко това с поглед към новоизбрания президент Росен Плевнелиев. Върху него тежи с още по-голяма сила конституционният дълг да не слуша партиен шепот и да стане наистина надпартиен президент. Да бъде партньор на добрите политики и непоколебим опонент на лошите закони. И за разлика от своите предшественици да не търси старателно само сламките в очите на политическите опоненти, но и да сочи гредите в очите на тези, които го номинираха. Ще поживеем, ще видим.