Илия Джамбазов, социолог, член на Консултативния борд на ИМП, общински съветник от “Граждански избор-Модерна Политика”-Пазарджик:
І. Оценка състоянието на българското общество и държава.
Разбира се, тук нямаме намерение да правим цялостна оценка на икономическата, политическата, социалната и т.н. структури на обществото. Реализацията на подобна цел изисква колективен труд, предмет на дейност е на цели институти и институции. В случая става въпрос за посочване на общоизвестни факти, резултат на негативни процеси в начина на функциониране на българското общество и държава.
Преди всичко трябва да отбележим,че българското общество и държава навярно никога не са били в подобно тежко състояние. Вижте състоянието на икономиката, законността, образованието, културата, здравеопазването и т.н. и сами ще се уверите. Ако този подход Ви е труден задайте си следните въпроси: по-добре ли живеем сега; по-добро ли е здравеопазването; повече ред и законност ли има в държавата; по-силна военна мощ ли имаме; достоен член ли сме на Европейския съюз. Погледнете размера на минималната пенсия, на минималната заплата и сами изчислете колко време и какъв ръст на икономиката /не забравяйте инфлацията/ са ни необходими, за да достигнем „потънала“ Гърция, по тези показатели, да не говорим за Германия, Белгия, Дания, Англия, Люксембург и т.н.
Унищожава се ценностната ни система. Парите са издигнати в култ, стремежът към забогатяване на всяка цена и по най-бързия начин са основна цел. Няма национална кауза.
В името на лични и групови интереси се разграбва и унищожава публичната собственост –собствеността на държавата и общините и така се режат устоите на българската държавност.
Топи се най-ценния капитал – българският народ. „Изтичането на мозъци“, желанието на младите да се реализират в чужбина, умопомрачителното напускане на нашата държава на повече от 1,5 млн. сънародници, тихата, бавна но сигурна смърт на стотиците хиляди социално слаби българи, на фона на шеметното забогатяване на шепа хора, както и много други подобни факти са доказателството. Но нека спрем до тук и дадем нашата оценка:
Налице е реална възможност само след няколко десетилетия българската държава и българското общество да преустановят своето съществуване.
ІІ. Причини за състоянието на българското общество и държава
Естествено и тук ще посочим основните причини, без да претендираме за обстойност и цялостност.
Първа: България е жертва на външни сили – световно правителство, плана Ран-Ът, богатите държави в ЕС и т.н.
Втора: добре програмиран вътрешен сценарий, реализиран от бившата комунистическа номенклатура и нейния репресивен апарат – Държавна сигурност.
Трета: симбиоза между първа и втора причина, при което външни фактори са се съгласили така наречения преход да се осъществи от върхушката на комунистическата партия
Четвърта: продажни политици, социално – психологически характеристики на българина и българския народ /самоопределения като „робска психика“, „предателска нация“ и т.н./
Без да отричаме възможната роля на тези други причини, ние ще акцентуваме върху крайния резултат –сега съществуващата политическата система. Под политическа система имаме предвид съответното законодателство и политическото устройство -основно политическите организации и свързаните с тях известни политически лица. Именно съществуващата политическа система, според нас, създаде възможността сега да има реална заплаха за оцеляването ни като народ и държава.
Как е структурирана тази система и до какво доведе тя, за да бъдем на последно място по стандарт на живот,сред страните членки на ЕС?
Ако трябва да бъдем лаконични, ще кажем: тя доведе до безконтролност между органите и институциите и до безконтролност на същите тези органи и институции от страна на гражданското общество.
Можете ли да ни кажете как Президента контролира Народното събрание и обратно? Или това не е необходимо?
Наясно ли сме как, де факто, се контролират органите на местно самоуправление – кмет и Общински съвет?
Как гражданите контролират президента, народните представители
общинските кметове и общинските съветници?
Реално, единствения начин, по който контролират своите избраници е като излизат да гласуват през четири или пет години за тях. И това е с известни условности, като се има предвид начина на провеждане на изборите. С тревога трябва да отбележим, че това е начин, който поставя под съмнение легитимността на фундамента на демокрацията – изборите за национални и местни органи на власт. Но да се върнем на терена на безконтролността.
В разгорялата се дискусия, относно правата на президентската институция, поради прекия избор от българския народ, ние сме за повече права на същата, сред които по-трудното приемане на върнатите закони след наложено вето, право на законодателна инициатива, право на свикване на референдум по важни въпроси за държавата, включително и право на референдум за прекратяване дейността на Народното събрание. Разбира се, тези отношения са въпрос на продължаващ и труден дебат, но липсата на взаимен контрол между президент и парламент е факт. В заключение по този въпрос ще отбележим – ако неговите правомощия са въпрос на дебат, то той да бъде представител на държавата и изразител на интересите на всички граждани, да бъде ясния техен глас, стоящ високо над теснопартийните интереси почти не се оспорва от никой. И в това почти общо разбиране стои възможността президентската институция да се превърне в гарант и стожер за развитието на гражданското общество. В този смисъл гражданите, техните сдружения, в лицето на Президента трябва да имат пълно разбиране.
По отношение на необходимостта от контрол на гражданите върху избраните от тях представители във властта смятаме, че също няма спор. Големият проблем тук е, че няма реална възможност за такъв контрол. Отношенията са стигнали до пълен абсурд. В областите, а и в по-големите общини избирателите дори не познават своите народни представители и общинските съветници. Това доказва на практика слабата или отсъствието на каквато и да е връзка между тях след провеждането на изборите, т.е. са ясно доказателство за липсата на възможност за контакт и контрол върху дейността на народните представители, общинските кметове и общинските съветници. Можете ли да ни кажете един депутат с офис, сътрудник и приемен ден в общинските центрове, примерно на дадена област? А какво да кажем за общинските съветници – колко пъти сте ги видели в кварталите, населените места? И ако те нямат средства за подобна дейност, при депутатите този проблем не съществува. Дотациите към партиите, двете-трети към заплата за какво са?
Що се касае до взаимния контрол между общински кметове и общински съветници той по принцип отсъства. Причината е в липсата на постоянен контрол върху тях. В името, на лични и групови интереси, те с лекота формират определени мнозинства, като единия от двата органа по принцип се превръща във функция на другия. Крайният резултат е, че конкретната отговорност на всеки потъва в колективната безотговорност на мнозинството.
Съществуването на безконтролността се крие в изградената политическа система, в която избирателните райони се покриват с областите, а съветниците не се избират по квартали и населени места. В същото време случаите /а те не са малко/ на безпардонно погазване на законодателството, особено от местните органи на власт не носи никаква персонална наказателна отговорност за никой. Незаконните решенията могат да се обжалват до областния управител, който само връща взетото решение за ново разглеждане или го обжалва в съда. Същата е и ролята на съда – да потвърди или отмени взетото решение от колективния орган. А какво да кажем за прокуратурата? Говорим за фрапантно неспазане на закона – формиране на бюджет, начин на изразходване на общински средства, начин на управление на общинска собственост и т.н. Един кмет може да направи разходи каквито той прецени и без да има средствата за това, като в края на годината същото това мнозинство узаконява направените разходи без то и кмета да носят никаква наказателна отговорност, че харчат средства, без предварително да са включени в бюджета и без изобщо да са налице. Не става въпрос за заплащане на належащи ремонти , консумативи като ток, храна и др. , а за дейности, които кмета и мнозинството са преценили за правилни и които очевадно за нормалното мислене не са належащи. Органите на местното самоуправление могат да „забучат“ дадена община с милиони левове и затова никой не може да им поиска отговорност.
Необходимо е да подчертаем, че съществуващата безконтролност се дължи на изключително големи правомощия на изборните колективни органи. В мнозинството на парламента /с малки изключения – промяна на Конституцията/ е законодателната власт и когато продукта е „сиво“, законодателство насочено против обществения интерес, но не противоречащо на конституцията, възможностите за борба са слаби – не винаги достатъчна публичност в медиите за това законодателство, по принцип слаби протести на гражданите, лесно отхвърляне на ветото на Президента.
В мнозинството на местните общински съвети също имаме изключителни права и власт. В един областен град мнозинство от около 20 съветника, при средна численост на общинските съвети от около 40 съветника, управлява общинските средства, общинската собственост и общинските услуги. Формираното мнозинство може да разрешава теглене на заеми, да продава собственост, активи за десетки милиони левове без забележете, да има никакви законови пречки, освен да е мнозинство. Затова общинските съвети разрешават с лекота на кметовете да теглят заеми за милиони, разпродават стотици и хиляди декари общинска земя в селата, продават печеливши предприятия, предоставят на концесии или сключват публично частни партньорства за услуги, които налагат моментно заплащане, гарантирани са с дотации, с приход от местните данъци и такси – транспорт, вода, сметопочистване и т.н. При вземането на решения съответните мнозинства не са зависими и контролирани от никой, защото закона им позволява да правят всички тези концесии, публично – частни партньорства, продажби и пр. Няма законово изискване за квалифицирано мнозинство, за общото събрание на кварталите или населените места, да не говорим за референдуми или каквито и да са допитвания до гражданите. Като прибавим към казаното липса на второ ниво на местно самоуправление, на финансова децентрализация, грубо неспазване на разделението на властта между общинската изпълнителната власт, централната изпълнителна власт и икономическата власт /бизнеса/ от една страна и общинските съвети от друга, нещата стават напълно ясни – такава концентрация на властта и подобна безконтролност, няма в нито една европейска държава. Крайният резултат е, че това кръвосмешение на властите образува туморни образования, които пречат, направо спират нормалното функциониране на всяка община и държава, като превръщат изборните органи в инструмент за задоволяване на лични и групови интереси.
ІІІ. Пораженията на централизираната и безконтролната власт
Кристалният факт, за размера на пораженията е обществото в което живеем – най-бедното в ЕС. Без претенции за изчерпателност, ще засегнем някои от най-тежките поражения според нас.
Първо: Поражения в сферата на политиката
Чувството за безнаказаност и безконтролност раково разболя политическата система. Политическите партии и техните лидери станаха в голяма степен брокерите на държавата и общините. Вождисткият характер на почти всички тях е безспорен. В националния парламент е пълно с хора, които са там благодарение не на своите качества, а на своя политически вожд. По места политическите личности са по-скоро безлични конформисти, няма ги естествените лидери.
Българските политици, виновни за състоянието на обществото, без никакво притеснение, упоително и бавно ни говорят как ще излезнем от кризата. От трибуната на Народното събрание или телевизионните екрани ни обясняват без чувство за срам и вина, че са забогатяли съвсем законно, включително като са спестявали от закуски. С плам и жар, и дори по съдебен път ни доказват, че всичко при тях е наред и взимат баснословни хонорари или бонуси към заплатите, защото са изключителни специалисти. Не се срамуват при очевадни безобразия в действията си да не подават оставки. Аналогично е положението на много места в местната власт. Примери всеки може да посочи. Така политиката се изроди в безкомпромисна борба за участие в местното и националното управление с цел да се получи статут на управляващи и от там да се реализират лични и тясно групови облаги. Общият интерес, изграждането на нормално функциониращо общество и държава останаха изтикани на заден план. Бавно, но сигурно азбучната истина, че политиката е сложен процес на взимане на решения и то в обществен интерес, придоби второстепенно,да не кажем…. забравено значение.
Второ:Централизираната и безконтролна власт смаза българският гражданин.
Съвременният българин живее не във финансова стабилност, а в стабилност на мизерията. Властта на прехода доведе българските граждани до бедност, безверие, страх и стрес, превърна ги в индивиди за оцеляване, без самочувствие и достойно поведение.
В името на това оцеляване, голяма част от тях са със счупена нравственост, продават не само гласа си, но и близкия до тях, готови са на всевъзможни крайности, за да гарантират своето съществуване.
Тази власт не само разбива ценностната ни система, тя разкъсва социалната тъкан на обществото. Чувството за общност, за собствена обществена отговорност почти напълно са отстъпили на индивиду ализма с цел личен просперитет вън от или за сметка на обществото.
Вцепеняващата нормалното съзнание масова емиграция сведе до застрашаващи нива не само количествения, нраствения, интелектуалния, но и съпротивителния потенциал на нашата нация. Да подчертаем отново – над 1,5 млн. българи са в чужбина.
Практически гражданското общество не съществува или почти не съществува. Няма чуваемост от него по сериозните проблеми на държавата, за безобразията на политиците. Последните правят каквото си решат и знаят, че няма кой да им потърси сметка, дори когато са сериозно атакувани с безспорно доказани факти от медиите. Това е възможно, защото са осъществили на практика своята цел – да имат смазан народ, който мисли, че от него нищо не зависи и който няма сили в своята безпомощност да им поиска сметка. Тези политици „топкат топката“, „прехвърлят си я един на друг“/т.е. властта/ и пет пари не дават, че унищожават собствения си народ и собствената си държава.
Няма по страшно за устоите на една държава от смазаното гражданско общество, от превръщането на собствения народ в безлична, безпомощна и апатична маса, спрямо управленците.
Смазаното гражданско общество, въпреки съществуването на стотици, ако не и хиляди граждански организации, без да подценяваме усилия на някои от тях, е реалност за нас, а неговото създаване е втората страна на този проблем. Това значи промяна на изградената политическа система, която не позволява на гражданите да участват в управлението и да контролират постоянно тези, които са изпратили да ги представляват. Т.е. необходими са сериозни, да кажем направо- огромни усилия, за промяна на действащото законодателство.
Да подчертаем: кажете ни как реално българските граждани контролират народните избраници, кметовете на общини, общинските съветници? Как реално те участват в управлението на своите населени места, общини, региони, на своята държава?
Трето: централизираната и безконтролната власт унищожава демокрацията
Демокрацията предпоставя властта да произлиза от народа /гражданите/ и да принадлежи на него /на тях/. От казаното до тук, виждаме, че властта произлиза от гражданите чрез избори през четири или пет години, но практически тя не е заставена да служи основно на обществен интерес. Преди да продължим, нека само да отбележим, че разглежданите проблеми се отнасят не само за политическата система, но и за други – примерно съдебната. И така.
Нито народните избраници /съветници, депутати, кметове/ са поставени в необходимата степен да работят в името на публичния интерес, нито гражданите имат необходимите законови механизми да се борят срещу очевадни техни действия, които нарушават клетвата, която те са дали. Каква санкция носят избраните във властта ако не защитават публичния интерес и как могат да бъдат предсрочно освободени от тези, които са ги избрали. Само на избори. Връх на всичко е отнета възможност на гражданите сами да решават важните проблеми, които засягат всички тях.
Принципите на демокрацията са сведени до формиране на мнозинство в изборните органи. Демокрацията се разбира, като диктат на мнозинството над малцинството, като това се приема за нормално, защото било демократично, т.е. не противоречащо на действащото законодателство. А демократично ли е с обикновено мнозинство да се взимат решения по въпроси, касаещи всички граждани. За каква демокрация говорим , когато няма възможност гражданина да участва в решаването на въпросите,които са от ключово значение, за функционирането на населеното място, където живее.
Отсъствието на реална демокрация, наличието на централизираната и безконтролна власт праща политиците в паралелни, абсурдни светове от реалния. Спомнете си Костов, който направи не дясна, а “бясна“ приватизация, как се сърдеше на българския народ, че не го разбирал и не искаше да говори. Нима той не беше „Командира“,а дясната му ръка в парламента „Класната“. И сега живее в паралелен свят, като ни приказва, че никога не се бил сърдил на българския народ, сякаш ние сме безпаметни и сме забравили как се правеше на обиден и мълчеше. Какво да кажем за Борисов с неговия „лош материал“ и че „на българина демокрацията му дойде в повече“. Как да определим неговите твърдения, че българина е станал мързелив и лихвар. Спестяванията на българите в банките били над 30 милиарда. Добре, разделете ги на седем милиона и половина и получаваме средно на български гражданин по 4000 лв. или 2000 евро – едно нормално месечно възнаграждение в повечето европейски държави. Това ли е богатството. А какво да кажем за размера на спестяванията. Над 112 хил. семейства имали спестявания над 30-40 хил.лв. А колко са българските семейства като включим и тези българи, които работят в чужбина. Какво да кажем,че по данни на БНБ 75% от влоговете на българите са до 1000 лв., което си е стойността, извинете за казаното….на едно погребение.
Политиците бягат от отговора защо българина е смазан. Бягат, защото те са виновни. И са виновни със създаването на политическа система, в която безконтролността, безотговорността и невъзможността на гражданите да участват в управлението са нейни същностни характеристики. Затова твърдим, че обществото ни страда не от много, а от липса на демокрация.
Какво да кажем за липсата на устойчиви демократични партии и за невъзможността на българина да гласува доверие на такива политически формации. Вижте колко лидерски партии имаме, където самите партии и техните представители във изборните органи са функция на своите лидери и гласуват всичко което се поиска от тях. Гласуват, защото са там благодарение не на своите качества, а поради факта че са поставени на избираемо място от своята партия или партиен лидер и че след избирането им с нищо не са зависими от своите избиратели. А, че партийните лидери се изживяват като вождове едва ли буди съмнение. Те сменят министри без да обяснят на никой защо, намират членове на правителството по пътищата, изразяват позиции и говорят по начин, който дори в тоталитарната комунистическа система не си позволяваше Живков- „Аз разпределям порциите.“„Аз ще реша.“, „Аз ви направих.“, „Аз ще ви дам.“ и т.н. с много „аз“. Можете ли да ни кажете кой и как контролираше и контролира сега Борисов, Костов, Симеон, Доган? А как се контролират мнозинствата в изборните органи, които имат огромни права. Ние сме категорични противници на централизираните системи на управление, но тук трябва да признаем: сега съществуваща,поради своята преди всичко безконтролност и невъзможност на гражданите да участват в управлението по въпросите,които пряко ги засягат, в много отношение е по-лоша от тоталитарната система на комунистите. За да няма грешни интерпретации повтаряме – противници сме на комунистическата и на настоящата централизирано-безотговорна система на управление.
За каква демокрация говорим.
Нещата са жестоки. Истината е,че българският народ в последните близо 70 години не е живял и не живее в условия на демокрация.
Крайният резултат от липса на реална демокрация е начина на живот, който водим – безконтролност, неадекватност и самозабрава на управляващите; бедни, неуверени в собствените си възможности граждани; все по отчуждаващи се от близкия до тях и собствената държава; безкритични, безразлични, аполитични и търпеливи към управляващите; със склонност към отказ от собствено мислене и стремеж към подчиненост на авторитетите на деня и т.н. В последна сметка липсата на контрол и възможност на гражданите да участват в управлението, нагласите в голяма част от българския народ, използването на силови механизми за печелене на избиратели, директно купуване на гласове, буквално ни изправят пред вече поставения въпрос- легитимни ли са изборните органи у нас и изобщо има ли и ако има каква е демокрацията у нас. Тук най-добре ще бъдем разбрани от тези читатели, които са участвали в избори или директно са наблюдавали как протича „народния вот“.
Четвърто:централизираната и безконтролна власт унищожава публичната собственост
Маркс определя формите на собственост като решаващи при формирането на базата и надстройката на дадено общество. Именно в чии ръце е собствеността, зависи начина на разделение на труда,разпределението на създадените блага, социално-класовата и политическата структура. В този смисъл марксизма не е догма, а опит да бъде обяснено как функционира обществото и как същото да се промени. Като приемат тези изводи на Маркс, комунистите започват изграждането на безкласово, неантагонистично и т.н. общество в основата на което стои държавата. За около десет години /1947-1957 г./ частната собственост е трансформирана в държавна. Особеностите на този процес са насилие, окрупняване и увеличаване, подчинение на личната инициатива на колективната цел.
Подчинението на личната инициатива на колективната цел е логичен резултат от комунистическата идеология,която лишава личността от средства за производство. Личността за нея е подчинена на колективното начало и в него и чрез него тя може да реализира себе си и своето щастие. Водещите колективни принципи, не само изтласкват в управлението приспособленческия тип личност, но потискат и не рядко унищожават способностите на отделния човек. Справедливостта от гледна точка на колектива и обществото е изведена във фетиш, тотем, табу за сметка на индивидуалния човек и преди всичко на неговата свобода.
В крайна сметка под натиска на Западна Европа , САЩ и желанието на милиони хора да променят собствения си живот към по-добро и да живеят свободно, комунистическата тоталитарна система престана да съществува.
Но. Вместо разумен подход към публичната собственост /държавната, общинска, кооперативна/,налице е отношение към нея, каквото можем да видим само през 50-те години на миналия век към частната собственост. Само че нещата са обърнати – в първия случай за лоша е обявена частната, а сега публичната собственост. В същото време процеса на трансформация на собствеността и при двата случая е съпроводен с чуждопоклонничество /така било еди къде си-друг е въпроса дали е правилно и дали е вярно/, безгранична алчност, реваншизъм, идеологически фанатизъм, никакво чувство за национална идентичност и защита на националните интереси. И в момента почти всеки ден можете да чуете, че държавната,общинската собственост е лоша собственост. И ще го чуете не само от апологети на чужди интереси, но и от хора, които са избрани да представляват и защитават интересите на държавата и общините. Какво ли тогава правят в органите на държавата и общините. Защо не си стоят в частния бизнес или в чужбина. Може би са отишли в тези органи, за да ни обясняват колко лоша е публичната собственост и публично да ни признават че те са лоши собственици като стоят на банките вдигат ръка или натискат бутони и продават. Ако естествените монополи и добре функциониращата собственост са техни, ще ги продадат ли?
Ще отречем ли, че в съзнанието на обикновения българин приватизацията е кражба, а политиката „мръсна работа“.
Истината е, че няма добра и лоша собственост, има добри и лоши стопани. Доказва го структурата на собствеността във Франция, Дания, Скандинавските страни, Чехия, Австрия и т.н. Що се отнася до разумния подход, това означава отношението ни към публичната собственост да бъде подчинено на икономическите закони, но през призмата на обществения и националния интерес. И това важи преди всичко за естествените монополи и публичните услуги – води и водоснабдяване на населението, сметопочистване и сметоизвозване, транспорт, енергетика, образование, здравеопазване, военно -промишлен комплекс /има ли го!/ и т.н. и т.н. Защо отдаваме водата, сметопочистването, транспорта на частни фирми. Защото публичната собственост е лоша собственост. Защото държавата и общините са лоши стопани. Толкова ли са глупави представителите на нашия и чуждия бизнес, че купуват „губещи“ предприятия и взимат на концесия „губещи“ публични услуги? Или става въпрос за общоизвестната истина, че естествените монополи и публичните услуги трудно могат да бъдат на загуба и в този смисъл са източник на сигурна печалба,поради което водят след себе си тлъсти комисионни за управляващите. Или комисионните не са факт.
Абдикацията на държавата и общините от тяхната собственост, под натиска на олигархични структури, чрез мнозинствата в националния парламент и местните общински съвети, само доказа, че по-лош от държавния монопол е частния. Доказателство е, все по ясно чуващият се глас на българите срещу задушаващата хватка на частните монополи. Но освен икономическото измерение има и нещо не по-малко важно.
Естествените публични монополи в крайна сметка имат за цел да формират не само печалба, но преди всичко качествена и максимално евтина публична услуга, чието реализиране изисква сериозни средства, инвестиции, кадри. Не само това – тази услуга има за цел да създава условия за нормален начин на живот, включително гарантиране безопасността, живота, на гражданите. В този смисъл
оставането на тези услуги за публично управление има своите сериозни основание. Не е работа на бизнеса да се занимава с осигуряване на условия, гарантиращи нормален начин на функциониране на общините, регионите, държавата. Задачата на бизнеса е да създава качествени услуги и стоки, да формира принадената стойност, т.е. печалба в крайна сметка цели максимално натрупване на капитал. Задача на политиците, обаче е да гарантират нормално функциониране на обществото. Затова се заклеват да защитават интересите на държавата и общините.
Към днешна дата красноречиво доказателство е наводнението в Бисер. И Борисов тук, според нас, реагира адекватно. Запитан защо стената се е пропукала, освен за безстопанствеността, която се шири към микроязовирите, той е пределно ясен и по отношение на тези, които са оставени да стопанисват водоемите: “Чупят крановете, не искат да източват язовирите,за да не им измре рибата.“ И още: „Общината нито има експерти, нито пари. Кое село има ВИК експерт, енергетик, пари,за да ги експлоатира.“ И заключава: “Моето разбиране е, че трябва да има единен орган, който като каже, че този язовир трябва да бъде източен, независимо дали има риба в него или няма,да бъде източен.“ Повтаряме, не е работа на бизнеса да се занимава с дейности които касаят нормалното функциониране и развитие на цялото общество. В тази връзка с какво се подобри образованието. Да говорим ли за здравеопазването. Но нека спрем до тук. Все пак, ако някой не е съгласен с казаното нека види в европейски държави как се решават тези проблеми-примерно Дания.
Нещата са ясни, истината не е нито само в частната, нито само в публичната собственост. Истината, както казват древните гърци е в мярата, защото мярата е мярка на всички неща. По отношение на формите на собственост, това означава- свобода за развитие на икономическите субекти, но не за сметка на унищожаване и обсебване на естествените монополи и публичните услуги;в крайна сметка на унищожението на държавността и нормалното функциониране и развитие на българската държава и нормалния начин на живот на българския народ. Унищожаване и обсебване, което става без задължително законово изискване за референдум или общо събрание в държавата, регионите, общините, населените места.
ІV. Необходимост от промяна на политическата система
Надяваме се, от всичко казано до тук, да се съгласите, че е необходима промяна на създадената от политико – икономическите /олигархични/ структури у нас, политическата система. Система, която ние определяме като централизирано – безотговорна,т.е. с концентрация на много власт преди всичко в изборните органи, без реални механизми на взаимен контрол между тях и без възможност на гражданите да контролират своите избраници и да участват в управлението. За нас това е основна причина за начина на живот, който живеем – разбиране за политиката като „келепир“; вождистки характер на управление и вождистки начин на мислене; стресирано и едва съществуващо гражданско общество; липса на утвърдени демократични принципи; самоотказване от публичната собственост и услуги и унищожаване устоите на общините и държавата; корупция;разбита ценностна система; демографски срив; най-нисък стандарт на живот в ЕС.
За да заострим Вашето внимание посочихме само някои от пораженията,които нанася централизираната и безконтролна власт. Те нито са изчерпателно изложени, нито са нещо ново за средно статистическия българин. Въпросът е, как да се излезне на естествения път,който да гарантира нормално и успешно развитие на България.
Идеята за фискалния борд, самото членство в ЕС като условие за излизане от тежките условия в които живеем, считаме за прекалено оптимистични. Фискалният борд ни държи във все по-голяма мизерия, а критичното отношение, поради начина на живот, към ЕС ще се засилва. Съществуват в подобни ситуации две прости максими – подобряването на условията на живот е дело на тези, които живеят в лоши условия и помогни си сам,за да ти помогне и другия . И тук става въпрос да си помогнем взаимно,чрез самоорганизация, като отговорни граждани пред самите себе си, своите близки, народ и държава. Що се касае до доминиращото мнение сред основната част от българите да спасят индивидуално себе си, можем само да кажем – не, няма да стане по този начин да живеете в нормална държава, и ще ставате все по-малко тези,които ще „изплуват на брега“,като възможността след няколко десетилетия да се наричате българи и да имате държава ще бъде все по-нищожна. Накратко – изборът е Ваш.