Какафонията около оставката на министър Трайков за пореден път нагнети напреженията между глобализация и национални интереси. Особено след намесата на посланик Уорлик, който отново прояви редкия си талант да консолидира срещу себе си иначе враждуващи помежду си привърженици на различни идеологически семейства.
Структурата на глобално-националния дискурс в епохата на заник на националните държави плътно възпроизвежда логиката на противопоставяне между религиозна и светска власт от зората на националните държави. Макар и „секуларизация” да възниква в Западна Европа като чисто юридически термин, много скоро придобива смисъл на остро културно противопоставяне между авторитета на църквата и ценностите на либералната държава. При това противопоставяне и двете страни са дълбоко убедени, че успехът на едните винаги и задължително е за сметка на другите – привържениците на църквата възприемат секуларизацията като брутално потъпкване на традициите, морала и взаимното доверие между членовете на една органична общност, а представителите на светската държава се борят срещу мракобесието, безконтролната власт и фанатизма в името на просветения разум и едно политическо управление, основано на авторитета на науката и всеобщото универсално абстрактно модерно право.
Но тази война на вярата не завършва с безусловна капитулация на която и да било от двете страни. Питър Бъргър формулира проблема така – „въпросът не е защо след една много успешна секуларизация се останали силни религиозни общности; въпросът е как е станало възможно за много кратко време в много ограничени географски райони да не е имало такива религиозни общности”. Ясното, но твърде болезнено разграничение между прерогативите на вярата и на светската администрация е онази политико-правна предпоставка, която е необходима за взаимното признаване и взаимното отваряне на двете страни една към друга в постсекуларните общества. Илюстративно казано, днес вече религиозните общности се въздържат да се произнасят по въпроса какъв размер на ДДС е угоден Богу, а парламентите се отказват да гласуват с квалифицирано мнозинство има ли Бог и какво е истинското му име.
Хабермас обръща внимание на три елемента от доброволната саморефлексия на вярващите в постсекуларните общества, които се оказват ключови: преодоляване на ценностния дисонанс от откритата среща с други (монотеистични) религии; настройване на аргументацията спрямо авторитета на придобилите легитимност и обществен монопол върху възпроизводимото знание науки; нагаждане към принципите на конституционната държава, към процедурите на модерната държавна администрация, които се основават на профанен (а не свещен, не отвъден) морал.
Тази тройна доброволна и постоянстваща във времето саморефлексия се оказва продуктивна, защото е предпоставка за приемане на факта на светогледния плурализъм, без да се налага да се разкъсва тъканта на политическата общност. Ако мислим социологически политическите ценностите – като „всекидневно съзнание”, „идеология” или „компресиран практически опит, който като общо правило няма самосъзнание за собствените си основания”, – то (преживяваните като групов или персонален мисловен дефект) ценностно базираните светогледни сблъсъци, (които непрекъснато се актуализират по повод на посланик Уорлик, агентите на ДС в църквата или училищните реформи) ще се разкрият не като кусур, а като норма на модерния свят. В този смисъл всеки опит за тяхното насилствено и изкуствено преодоляване би имал толкова по-катастрофални последици върху обществото, колкото по-успешен е. Обратно – ясното самосъзнание за собствена погрешимост, приемането на неотстранимия факт на модерната светогледна шарения са предпоставка за изграждане на политическа и гражданска култура, на институционална среда, които да имат потенциал да преодоляват, а не да затлачват актуални обществени въпроси.
Позволявам си този провокативен паралел между секуларизация и глобализация, за да привлека отново вниманието върху едно актуално предизвикателство – под камуфлажа на остро публично идеологическо противопоставяне между „патриоти” и „глобалисти” откриваме свидетелства за един таен съюз между „националисти” и „неолиберали”. Това, разбира се, е съюз не толкова не предпоставките, колкото на политическите цели. Той проповядва запазване на актуалното държавно-административно и политическо статуквото, максимално отлагане във времето на промяната. В степента, в която тази цел бива постигана, обществено продуцирани социални неравенства на шансовете успешно публично ще се предрешават като „естествени” – природни, етнически и културни. Това е двустранен процес. Северняци ще настояват, че според естеството си южняците са лениви и крадливи; мнозинства ще настояват, че малцинствата са паразити и няма как да бъдат промени; новоприети в ЕС ще твърдят, че „генетически не са пригодни” за този съюз.
Тези настоявания получават толкова силен обществен и политически отзвук през последните десетилетия, защото много успешно паразитират върху удобната илюзия, че корените на все по-задълбочаващите се кризи в социалната сфера (образование, здравеопазване, пенсионна система, социално подпомагане и т.н.) се намират в отварянето на политическите системи, а не в една много успешно проникваща през пазарите икономическа глобализация.
Модерното съвпадение между нация и държава, държавно официализираният национализъм на модерността, е причината за това (успешно политически експлоатирано) недоразумение. Кризата на модерната държавна администрация се преживява днес като криза на национализма.
Нека набързо припомня само две проясняващи особености, които обосновават паралела (отвъд капиталистическите, културологичните и социологическите измерения на модерния национализъм) между секуларизация и глобализация: 1) национализмът не е еднопорядков с други „политически учения” (като либерализъм, консерватизъм, марксизъм и т.н.), защото чрез символи като паметника на незнайния войн национализмът възпроизвежда една „въобразена общност” (Андерсен), която дава смисъл на живота (безсмъртието) и идва винаги от някаква древност. Национализмът хем е нещо културно, което се възпитава, хем е и нещо природно, подобно на пола, цвета на кожата. 2) Виктор Търнър от своя страна обръща внимание на сходството между поклонението и административната централизация на модерните държави като културни форми.
Днес западните общества изживяват повече или по-малко болезнено разкъсването на връзката между нация и администрация подобно на болката, причинена от отделянето на светската власт от религиозната преди няколко века. В Близкия Изток тази болка е двойна, а унижението ужасно, защото процесите протичат хем едновременно, хем – благодарение на съвременните медии – пред очите на целия свят и това е социално-ктруктурна предпоставка за тероризъм.
Същевременно вече утвърдилите се практики на „аутсорсниг” на административни услуги, глобализиращата се конкуренция между застрахователни, банкови, администартивно-консултантски, комуникационни и охранителни услуги и т.н., и т.н. по един мек начин опитомяват публиката и вече няколко десетилетия успешно изграждат зад фасадата на националните държави институционално-комуникационната инфраструктура, която скоро ще замени националните държави.
Международните стандарти за качество и ефективност все още са повече инструмент за елиминиране на конкуренцията, отколкото за защита правата на потребителите, но много скоро ще се превърнат в институционализиращ се отгоре механизъм за опитомяване на конкуренцията между доставчици на продукти и услуги на един глобализиращ се пазар. Паралелно с това ще се засилва натискът, размитата вече (от практиките на „аутсорсинга”, „добрите модели”, „публично-частните партньорства” и т.н.) граница между публични институции и „частни” организации, които оперират с публични средства да се заличи напълно и по този начин да се овладеят, извадят на светло и легитимират конкурентите отношения между разнопорядкови субекти от различни сектори, участващи в процесите на правене на публични политики.
По ирония на историята днес наследниците на онези древногръцки мислители, които първи се опитват да овладеят терминологично формите на управление, които по-късно националните държави припознават, са поставени в положението да се превърнат в бели мишки, които да (не)преживеят експеримента със социалния вакуум, предизвикан от прехвърлянето на властови ресурси от ръцете на националните правителства към едни все още ад хок и на сляпо създавани институции на постнационалната констелация.
Ето в този смисъл Хартата за модерна политика и законодателните инициативи на Института за модерна политика се изправят пред следното предизвикателството: при условие, че процесите на отмиране на държавно-админстративния монопол над дадена територия и възникване на секторна административна конкуренция между държави, общини, области и региони набира все по-голяма скорост, как може да се изгради обща европейска/ глобална политическа структура, която има сетива за социална справедливост (за да е легитимна не бива да преписва природен статут на обществено продуцираните неравенства на шансовете) и развива политически механизми за гражданско участие, опитомяване на властта (включително културното и социалното насилие) в една плуралистична среда. Задачата е за обосноваване на национализъм, който – подобно на религиите в постсекуларните общества – се е съгласил в името на запазването на влиянието си да играе на терена на юридически опосредената политическа плурлалистична публичност.
Не мисля, че националистическият призив за отглеждане на нация в епруветка (чрез насилствени административни мерки) би довел до добро решение, защото затварянето е най-сигурният начин да убиеш имунната система на една нация, да я погубиш, лишавайки я от възможност за здравословен дебат с други национализми.
Нека онези, които днес призовават да се спре глобализацията бъдат честни и отидат докрай – нека платят цената на връщането на Фолксваген от Бразилия и Китай, разтурят съюза между Рено, Нисан и Дачия, затворят Силициевата долина… Нека бъдат още по-честни и призоват за завръщането ни не само в границите на националните държави, но и в границите на пещерата.
От друга страна изкушенията национализмът да заиграе по свирката на модното също ще стават все по-силни, но – подобно на пускането на търговците в храма или изнасянето на храмовете на битака на вярата – и излагането на национализма на сергията с модни аксесоари по-скоро ще го обезцени, отколкото витализира.
Обратно – паралелно с процесите на изграждане на глобална политико-правна институционална среда, ще се утвърдят онези национализми, които успеят да развият потенциала си за непрекъснато актуализиране на своите културни практики спрямо мярата на съвремието. Това означава, че предстои дефиниране на ясни граници: освобождаване на национализма от оковите на непосилното вече бреме на национално-държавно-административната отговорност, което ще отвори свободно поле за административни реформи. Такива, каквито са скицирани в Хартата на ИМП за модерно управление.