Оттеглянето на подписите на депутатите от „Атака” от вече внесеното искане за вот на недоверие към кабинета „Борисов” предизвика не само политическа, но и правна полемика. Чуха се гласове, че понятие „оттегляне на подпис няма в правния мир”, че веднъж задвижена процедурата не може да бъде спряна и даже, че Конституцията е калпава, защото не предвиждала изрично разрешение на подобен казус. Тези гласове са неточни и необосновани.
Институтът за модерна политика, основавайки се не само на конституционната теория, но и на практиката на българския Конституционен съд, подчертава следните аргументи, които опровергават подобни твърдения.
Първо, съдържанието на конституционния институт на вота на недоверие и процедурата, по която той се реализира не могат да бъдат приравнявани елементарно към принципите на едно обикновено съдебно производство или към правния режим на търговските сделки, а още по-малко парламентът и неговите процедури могат да бъдат свеждани до някакъв съдебен орган, подвластен на служебното начало в съдопроизводствените правила. Конституционните институти, принципи и изисквания не са тъждествени с правната логика на процесуалното или материално гражданско право. Основен принцип на съвременното конституционно право е свободният мандат на народния представител, който включва и свободното изразяване на позиции и волеизявления. Когато е в интерес на правната стабилност, конституционният законодател е предвидил специален ред за изменение на вече направено волеизявление. Когато липсва такъв изричен ред, надмощно е значението на свободата на волеизявление. Институтът за модерна политика подчертава, че в още по-голяма степен този принцип се отнася до формирането на волята на народните представители като най-висша проявна форма на техния свободен конституционен мандат. Затова конституционният законодател е предвидил изричен ред за изменение или отмяна на онези парламентарни актове, които следва да имат стабилитет – например, законопроектите могат да бъдат оттегляни преди второто им четене. Липсата на такъв изричен ред по отношение на искането за вот на недоверие, исканията до Конституционния съд и други, следва да бъдат тълкувани не като воля на конституционния законодател да се ограничи свободата на волеизявленията на депутатите, а в посока на правото им свободно да формират своите становища. За свои непоследователни и противоречиви позиции народните представители носят единствено морално-политическа отговорсност. Даваните от някои юристи примери с подписан чек почиват на неприложими в случая принципи от гражданското право, отнасящи се до двустранни сделки и взаимни договорни права и задължения.
Второ, понятие „оттегляне на подписи”, разбирано като промяна на волеизявлението, в конституционноправния мир има. Трябва да се подчертаят аргументите на Конституционния съд от определение № 4 по конституционно дело № 5 от 1994 г. В него изрично се постановява, че с последващото оттегляне на част от подписите на народните представители и спадането на броя им под изискуемия минимум за сезиране на КС, искането им става недопустимо, защото вече няма оправомощен колективен субект с единна воля, който поддържа искането.
Трето, вотът на недоверие е конституционен механизъм за търсене на политическа отговорност от правителството с крайна цел прекратяване на неговите правомощия. В своето становище по конституционно дело № 3 от 2011 г. Институтът за модерна политика обоснова, а Конституционният съд в решението си възприе, че вотът на недоверие е и проявна форма на едно ново за конституционната теория право – правото на опозиция. Въпреки това обаче, вотът на недоверие не може да бъде използван конюнктурно за дестабилизиране на изпълнителната власт. Неслучайно една от последиците на неуспешния вот на недоверие е стабилизирането на правителството за срок от шест месеца, през които депутатите не могат да го атакуват на същото основание. Воден от идеята за стабилност в управлението, модерният конституционализъм възприема, че стартирането на такава процедура не е индивидуално право на отделния народен представител, а колективно, на група от депутатите. В нашата Конституция, както е известно, право да внесат вот на недоверие имат не по-малко от една пета от народните представители. Причината за такова завишено изискване, за такъв по-усложнен път за разгръщането на подобна инициатива, е необходимостта да се гарантира стабилитета на управлението и на правителството, които могат да бъдат подлагани на подобна радикална процедура, насочена към бламирането им, само при наличие на широка парламентарна среда, изразяваща недоверие. Само колективен субект – минимум 48 депутати – които имат общо становище и единна воля да се поиска недоверие на правителството може да бъде, от гледище на Конституцията, легитимен инициатор на пленарни дебати и гласуване на недоверие. Когато обаче броят на вносителите на вот на недоверие спадне под конституционно изискуемия праг след внасянето на искането, но преди провеждането на пленарните дебати, самото искане се обезсилва и не може да породи по-нататъшни конституционноправни последици. Защото обемът на политическо недоверие към правителството е спаднал под критичния минимум. В тази случай не властва някакво служебно начало, което да задължава парламента да се произнесе въпреки разпада на колективния субект, поискал гласуване на недоверие. Щом част от вносителите са преосмислили отношението си към правителството, като част от своя свободен мандат на депутати; щом те оттеглят с формално волеизявление подписите си, следователно инициативата за вот на недоверие вече няма свой легитимен колективен субект с единна воля и единно становище. Внесеното искане е вече лишено от предмет – не е налице нужният критичен минимум от политическо недоверие към кабинета, който позволява да се задейства до край парламентарната процедура на обсъждания и гласуване на искането.
И накрая, неоснователни са упреците за празнина в нашата Конституция по този въпрос. Действително случаят с оттеглянето на подписите на „Атака” от вече внесения вот недоверие е безпрецедентен и няма изрична конституционна уредба. Но така е не само у нас, а навсякъде по света. Никому не е хрумнало, че едни и същи депутати един ден ще изразяват недоверие към правителството по даден въпрос, а на другия ще заявят, че го подкрепят, въпреки че то не е сменило политиката си. В крайна сметка авторитетно и общовалидно тълкувание може да даде само Конституционния съд.