Коментар на председателя на ИМП Борислав Цеков във в. “Преса” от 3 септември 2012 г.:
Посред август Българската православна църква отново стана предмет на сгорещени полемики. Повод даде, не за първи път, пловдивският митрополит Николай, който с църковни и морално-етични аргументи се включи в обществената дискусия „за” или „против” сурогатното майчинство. Всъщност той повдигна съвсем резонни въпроси при това не само от християнско, но и от социално гледище, без които дебатите по тази сложна тема щяха да са непълноценни. Но позицията му беше посрещната „на нож” и заклеймена. Независимо, че развитата от него християнска интерпретация не е плод на някаква негова лична екстравагантност, а е еднаква и в православието, и в католицизма. Коментарите на неговите думи из публичното пространство, в сайтове и форуми като цяло обаче бяха едностранчиви, профанизирани и недоброжелателни.
И това на фона, на преобладаващата и вярна констатация от последните години, че църквата не заема позиции по големите теми, моралните дилеми и социалните драми на нацията.
Защо когато архиереите изразят свое обосновано мнение, без значение дали е приемливо или не за широката общественост, то се натъква на подобно автоматично отрицание? Причини много, но една от тях е особено релефна – тежката дума на църквата доста поолекна от системни скандали и недомислия. Няма как обществото да приема с достатъчна сериозност мненията на църквата по важни проблеми, защото те са изключението, а не правилото. През останалото време от висшия клир се чуват предимно гръмки оценки за Лейди Гага, Мадона или Елтън Джон. Но не се чува, например, дори църковен шепот срещу мутрите, които от улични рекетьори и насилници за 20 години се трансформираха в добре облечени бизнесмени. Напротив, с тях църковните отци седяха на „богоугодни” софри, раздаваха им „архонтски” титли и църковни имоти. Откровено мутропоклоничество срещу тлъсти пачки. Да не говорим за заметения с „молитвено” безмълвие скандал с митрополитите, надянали под расата си пагоните на Държавна сигурност.
Още много може да се добави в тази тъжна броеница. Думата ми обаче е за тежко увредения обществен авторитет на Българската православна църква. Ако преди висшият клир основателно се оплакваше, че е с вързани ръце поради разкола и държавно-политическата намеса в църковните дела, то с приемането през 2002 г. на действащия Закон за вероизповеданията, чийто автор и вносител имах честта да бъда, място за подобни оправдания няма. Състоянието на висшия клир, на свещеничеството и монашеството у нас е незавидно.
Вярно е, че църквата е за да служи на Бога и да моли за прошка. И тя го прави. Но църквата е и за съвет и напътствие в мигове на изпитание и безпътица за хората. За да се чуват не е достатъчен само катехизиса. Нужен е и авторитет в обществото. И не на последно място – общество с нужната гражданска и религиозна култура.