Венелин Л. Стойчев, Институт за модерна политика
В статията „Лейди Гага в социологията” журналистката Любослава Русева в своя сюрреалистичен стил повдига за пореден път щекотливата тема за иманентните противоречия на маскираните под камуфлажа на наука демоскопски изследвания на „общественото мнение”, които осцилират между гравитационните полета на „наука за науката”, бизнес предприятие, политически PR, медийна атракция, обществена манипулация чрез „самосбъдващо се пророчество”.
Харесвам други публикации на Любослава Русева и споделям каузата й за по-качествени изследвания на общественото мнение у нас. Затова бих искал да въведа малко контекст като предварително заявявам, че ще профанизирам.
За широката публика темата за „лъжите на социолозите” се появява периодично у нас като банален рефрен през последните двайсетина години, а професионалната общност разпознава корените й още в битката срещу истматаджиите от средата на миналия век. Вероятно съкратеният списък на причините „социолозите” у нас да „не познават” „истината”, които се появяват периодично в публичното пространство би изхарчил едни стотина страници. Вариращи в своята (не)компетентност специалисти поставят акцента върху: неточните данни на служба ГРАО; сбърканата методиката при преброяването на НСИ; броя на ромите без лични карти; дела на сезонните работници от община Видин, които са в Испания; мързела на анкетьорите; номерацията на улиците; страхливите респонденти; лъжливите респонденти; алхимичните статистически заклинания по претеглянето на данните; откровените драсканици с молива върху резултатите от шефовете на агенции, които продават различни цифри на различни клиенти от едно и също изследване; питането за Лейди Гага.
Общата предпоставка на тези отстранени и обосновани критики към резултатите от изследванията на общественото мнение е допускането, че съществува „обективно обществено мнение” към даден времеви период, което “социолозите” у нас биха могли да регистрират добросъвестно и представят безпристрастно на широката публика, стига да биха били достатъчно добри специалисти, да биха следвали всички изисквания на високата наука, когато правят въпросниците и извадките си и да не биха били манипулирали резултатите от проучванията си.
Това неотрефлектирано допускане за съществуването на обективна реалност, която е дадена непосредствено на изследователя е характерно за необремененото от некласическата представа за научна рационалност всекидневно съзнание и за различните модификации на научния позитивизъм. Позитивисткото схващане не може да възприеме сложното и опосредено от социален контекст отношение между изследовател и предмет на изследване и затова се фиксира върху скрупульозното изработване и следване на изследователския метод. Няма никакво съмнение, че позитивистката нагласа е допринесла много за развитието на науката. Но през последния век тази нагласа е дискредитирана дори и при природните науки, а при обществените е – да се изразя меко – приемана с огромна доза снизхождение, защото дори не си заслужава да се хаби енергия, за да се спори с нейните изразители. Според некласическата представа за научна рационалност изследователят е част от предмета, който изследва и колкото по-добре си дава сметка за това, толкова по-надеждни са резултатите му.
Разбира се, няма как да се очаква носителите на всекидневно съзнание да познават различните онтологически и антропологически предпоставки на всяка научна парадигма или пък да имат саморефлексия върху собствените си основания. Затова през последните триста години всекидневното съзнание удобно се осланя на няколко важни „индикатора”, с които различава „сериозната наука” от „ментета”. Първо, „сериозната” наука се прави в академични институции – ако работиш в Академия на науките, каквото и да кажеш, е наука. Но има цели поколения либерално настроени сериозни учени, които умишлено и обосновано избягват точно академичните институции, а някои от резултатите им – да дадем за пример Барингтън Муур – джуниър – не са нито повърхностни, нито частични.
Второ, „сериозна” е тази наука, при която има консенсус между учените – колкото повече професори смятат, че нещо е истина, толкова повече то е истина. Това изглежда логично за всекидневното съзнание, но може да бъде казано толкова по-убедено, колкото по-далеч е човек от кухнята на правенето на наука. Поне от Томас Кун насам всеки първокурсник знае, че в науката има парадигми, че социологията е полипарадигмална наука и че не просто консенсус, а диалог между различните парадигми е адски трудно постижим, дори и да се казваш Парсънз или Шютц.
Трето, сериозната наука е тази, която се прави от сериозни агенции, които имат най-голямо присъствие на пазара – продават най-много наука. Но това е същото да кажеш, че сериозната музика е тази, която се продава най-много, а сериозното кино – което се гледа най-често. Логиката на научната рационалност не е задължително да следва пазарната рационалност. Така е и в естетиката.
Ако мислим науката като максимално съвпадение между предмет на изследване и изследователски метод, то критерият за сериозна наука е друг – има ли консистентна научна референтна рамка, която да позволи смислена интерпретация на известните емпирични свидетелства. В този контекст „сериозният” учен не е този, който претендира да е пророк на Обективната Истината, а този, който остава верен на собствените си методологически предпоставки.
Но преди да възникне културно-исторически контекст, който да благоприятства развитието на некласическа представа на научна рационалност, е нужно да бъдат изконсумирани илюзиите на позитивистката наука. А самата позитивистка наука възниква тогава, когато здравият разум вече престане да работи във всекидневието и истината се превърне в проблем. Когато Славка, Вальо, Вени и Люба имат здрав разум, няма нужда от наука. Когато на всекидневно ниво стане очевидно, че Славка, Вальо, Вени и Люба имат различни здрави разумИ (всекидневни съзнания), тогава става важно де се експериментира с жаба, за да се разбере къде са й ушите. Но се изисква огромен кураж, за да се противопоставиш на присмеха и инерцията на здравия разум и – верен на научните се предпоставки – да кажеш, че „жабата не чува”, че „Тя се върти”, че „съществува електричество”, че „в Париж говорят в проза”. Защото всички тези научни твърдения влизат в остри противоречия тъкмо със заварените и неотрефлектирани очевидности на здравия разум, на всекидневното съзнание.
Демоскопските предизборни проучвания, които дават проценти на този и онзи не са наукаТА и не са социологияТА. Най-малкото, защото има достатъчно утвърдени сериозни научни парадигми, които обосновават от „anything goes” до „общественото мнение не съществува”.
Дори и за здравия разум вече е ясно, че формулировката на въпроса влияе върху резултатите – едно е да питаш хората дали са за или против войната, друго е да ги питаш дали са за или против диктатурата на Саддам.
Дори и здравият разум вече знае, че е едно какво декларираш, че ще направиш, друго е какво вярваш, че ще направиш и трето какво всъщност ще направиш. Особено, ако въпросът е социално-желателен. Съвсем друг е проблемът какво си възнамерявал да постигнеш и какво се е получило в следствие на твоите интенции – германските протестанти са искали Бог, а не капитализъм, но са направили капитализъм и са изгонили Бог.
Всеки по-кротък първокурсник може да прави статистически факториални анализи и да се забавлява на противоречията между декларациите на туристите за причините да не искат да идват в България и действителните причини да не идват, които те въобще не осъзнават…
Електоралните проучвания са с много остриета. Затова и статията на Любослава Русева за Лейди Гага е толкова важна. Какви са мислимите варианти за контрол, така че „сериозните” да се отличат от „ментетата”? Отново казвам – само въвеждам контекст, с който би било редно да се съобразяваме, когато продаваме рецепти.
От една страна у нас няма агенция, която да може да се издържа само от политически проучвания, трябва да провежда и маркетингови изследвания или да развива страничен бизнес. Но в една среда на политически зависим бизнес е много лесно да се оказва натиск върху политическите изследвания чрез контрол върху достъпа до маркетингови поръчки.
От друга страна академичните институции нямат и не могат да си позволят да издържат скъпа анкетьорска мрежа. Академичните институции – като общо правило – са на държавна субсидия, което позволява както натиск през бюджета, така също и легитимира яростната съпротива на агенциите, които играят на „свободния пазар”, защото държавната субсидия противоречи на конкуренцията.
От своя страна регулацията на „свободния пазар” изисква максимализация на печалбата, а това влиза в противоречие с изискванията на „чистата наука”. Същевременно очакването за повишаване на търсенето на „чиста наука” в една резистентна за наука бизнес среда не е особено обосновано.
Санкцията на общественото мнение също няма как да е безпроблемна, защото изследванията влияят на нагласите, а и малко експертност не би била излишна.
Професионалната общност, ако въобще може да бъде идентифицирана, е разкъсвана не само от парадигмални противоречия, но и между аргументите на една силно проблематична научна методика и аргументите на пазарната рационалност.
Дебатираната законодателна регулация, слава Богу, ще срещне сериозен вътрешен и външен отпор, най-малкото заради защитата на личните данни.
Ако регулатор са Славка, Вальо, Люба и Вени, тогава възниква въпросът как дефинираме критерия „сериозност” – ако имаш фес, не си открил планетата на Малкия Принц, сложи си фрак. Да не говорим, че още великият Питър Бъргър е легитимирал Вальо и всички негови колеги по света като изключително адекватен източник на социологически релевантна информация. А П. Бъргър е всичко друго, но не и несериозен.
Казвам всичко това не защото твърдя, че у нас не могат да се правят качествени проучвания на общественото мнение. Обратното – могат. И има примери за това. Спазването и повишаването на професионалните стандарти, санкцията на професионалната общност, просветените възложители и журналистика благоприятстват това да се случи. Но моята теза е, че сериозните проблеми пред демоскопските изследвания на общественото мнение у нас не са в градинката на метода, а в градинката на предмета. Дори и да не споделяме тезата, че „общественото мнение не съществува”, то предпоставката за мнение – поне от Котарака в чизми насам – е наличието на гражданска позиция. А гражданската позиция е възможна в гражданско общество на собственици, които имат ясно самосъзнание за своята несамодостатъчност. Собственици, които знаят че имат изначално противоречиви частни интереси и затова трябва през политическо опосредяване да регулират правилата на играта така, че да защитят общия интерес. Политическите нагласи са израз на гражданска позиция, която от своя страна е резултат от обществена модернизация. При липсата на гражданска позиция, политическите нагласи деградират до естетическо „кефи ме”/ „не ме кефи” или до родовото „наш е”/ „не е наш”. Точно защото гражданската позиция е проблематична, то и гласуването е нищо. А когато срещу нищо ти дават 5 лв., може да се чувстваш огорчен, но когато ти дадат 2 лв., изпитваш естетическа наслада, защото опредметяваш нищото (Виж. доклада от Белоградчик). С огромна радост ще приема експертен дебат, където да обоснова, защо въпросът за Лейди Гага е сериозен и културно-релевантен в по-голяма степен от „сериозните” въпроси за одобрението към държавните институции, например. Разбира се, стига да има експерти, за които фокус-групите не са фокус-мокус, а „шоу картата” не е карта с шоу звезди…
И последно в контекста на експлицирането на подводните течения, които предструктурират формата на съзнание, в която се поместват собствените ни мисли – първо, трябва да си даваме сметка за класическото модерно разпадане на ценностно привилегированата „висока култура” и „ниската профанна култура” на масите. Вероятно в най-доброто си произведение, „Забавленията на другата половина”, Евгений Дайнов се забавлява с тази тема. Казвам го само защото това е ценностен, а не рационален аргумент – ако социолозите питат за Кралския симфоничен оркестър, това е сериозно, но ако питат за Лейди Гага или Азис – е чалга. Това е ОК за здравия разум, но не и за науката, която не смята, че изследването на академиците е с привилегии пред изследването на проститутките. Дори и напротив, ако съдим по практиката.
Второ, макроструктурите на модерните общества непрекъснато възпроизвеждат основания за развитие на културната среда за „философия на упадъка” – от класика Бодлер насам всеки знае, че „грозното е красиво”, а от Адорно, че „белезите на разрухата са печат за автентичност на модерността”.
Но и захласването по „високата култура”, и изповядването на някоя от актуалните модификации на „философия на упадъка” са артистични пози, които уютно се пързалят под въздействието на гравитацията на модата, а не се задвижват от собствената тяга на разума. Нямам нищо против това, но е опасно да превръщаме артистичната житейска поза в критерий за добра социология. Защото когато присъдата над Лейди Гага е по артистични съображения, тогава не е много важно да се внимава в детайлите, не е нужно да прочетеш някой доклад, за да можеш да пишеш срещу него – Лейди Гага не е в шоу картата и РЗС не влизат в НС, защото имат 1,9%. Поне не според доклада на ИМП, който може да е всякакъв, но е верен на предпоставките си и поставя много ясна граница между емпиричните свидетелства и авторовите интерпретации върху тях.
Ако искаме да се повиши качеството на изследванията на общественото мнение у нас, трябва да сме наясно, че критиката на всекидневното съзнание от привилегированите позиции на овластено друго всекидневно съзнание не решава проблемите, а ги задълбочава. Много е важно да се провежда обществен дебат за демоскопските изследвания. Още по-важно е да има саморефлексия на професионалната гилдия за кризата на социологията – както на световно ниво, така и у нас. Но ако вкараме този дебат в един претоплен бриколажен дискурс, доминиран от намеци и подмятания, това няма да помогне. Защото, когато другите механизми за социален контрол загубят ефективност, остава осланянето на вътрешната естетическа гледна точка. Но когато нямаш саморефлексия върху основанията на тази заварена от собственото ти самосъзнание естетическа нагласа, става много трудно да устоиш на изкушението да превърнеш и собствения си живот в произведение на изкуството, за да бъдеш „верен на себе си”. Ако се отдадеш на това изкушение, трябва много добре да правиш разлика кога си Ана Каренина и кога Петя Дубарова.
Въпрос на личен избор, ценности и житейска ситуация е дали, ако имаш гласа на Дони, пееш чалга, защото това търси пазарът. Дали, ако имаш таланта на Фелини, снимаш „Под прикритие”, защото това се гледа. Дали, ако имаш дарбата на Любослава Русева, пишеш „Лейди Гага в социологията”. Затова всеки сам отговаря пред своя Бог.