Иво Инджов: Предизвестената смърт на вестникарските барони

imp_naumanИ “Фрийдъм хаус” в последния си доклад за състоянието на демокрацията по света констатира, че “през 2012 г. продължи да се влошава положението с независимостта на медиите в България. Засилва се концентрацията на собственост и водещи издатели се обвиняват взаимно в корупционни отношения с правителството, данъчни измами и други престъпления.”

Тази мила родна картинка е добре известна от последните няколко години, когато ГЕРБ работеше с медиите на принципа на тоягата и моркова. С неудобните издатели, дори преди това да са се държали лакейски с Бойко Борисов, се захващаше прокуратурата. На послушните пък им даваха аванта – пари за популяризиране на оперативните програми на ЕС. Но би било пресилено дереджето на българските медии да се търси само в политическия натиск. Голяма вина имат и самите те. В тях така и не се наложи ясна ценностна система, а порочният модел на собственост се вписа много добре в утвърдената система на политически клиентелизъм.

По-голяма част от медиите са част или са финансирани от групировки, които нямат нищо общо с медийния бизнес. Става въпрос за големи играчи в сферата на: банковото и застрахователното дело; телекомуникациите; фармацевтичната промишленост; газта и петрола; авиобизнеса; бизнеса със зърно; цигарения бизнес; футбола и волейбола и др. Най-силно обвързани с тях са печатните медии. Попадайки в такива конфигурации, те спират да работят в името на обществения интерес и по законите на пазара. За да оцелеят, получават неоправдани финансови инжекции от собствениците си. Те пък ги използват основно за търговия с влияние, а нерядко и за черен пиар.

 

Това състояние на нещата устройва и политиците. Желанието за запазване на статуквото, в което най-лесно се лови риба в мътни води, обяснява пасивното отношение на политическите елити и доста по-шумния отпор на собствениците и главните редактори, когато периодично припламват дискусиите трябва ли България да има закон за печата. Да речем по примера на либералните закони за печата на германските провинции. Или за промяна в няколко закона, в които да залегнат основните принципи и норми, гарантиращи правото на отговор на засегнатата страна, равния достъп до вестникарските сергии, стриктното разграничаване между рекламата и редакционното съдържание, прозрачността на собствеността.

Да вземем например последния проблем. В закона за печата на провинция Бранденбург има строги, но справедливи разпоредби за издателите на периодични вестници и списания. Те са длъжни в началото на всяко полугодие да оповестяват в редакционното каре имената на собствениците на издателството, както и правните му връзки със свързани с него други медийни предприятия. При обявяването трябва да бъдат посочени вида и размера на дяловото участие на всеки един от собствениците, лично отговорните съдружници, управляващите съдружници, командитистите, на всички лица, притежаващи повече от 20 процента от капитала на дружеството, както и имената на скрити съдружници (в дружество със съучастие), когато уставът на дружеството дава на такива акционери по-големи права върху управлението или контрола. При кооперации и граждански сдружения се посочват имената на членовете на ръководните и надзорните органи. Задължително се посочват и наименованията на други вестници, списания или други медийни предприятия, издавани или свързани с издателството или свързаните с него лица.

Това дълго изброяване беше необходимо заради необходимия паралел с българския Закон за задължително депозиране на печатни и други произведения, който регулира тази материя. Направените през 2011 г. промени трябва да бъде отчетен като частичен успех на ГЕРБ за осветляване на собствениците на медиите. Според закона всяко издание трябва да обявява кои физически лица го притежават в редакционното каре, но само веднъж годишно – в началото на новата календарна година. Няма задължение да се съобщават дяловете на собствениците. Когато издателят е публично дружество по смисъла на закона за цените книжа, се посочва само компетентната институция, под чийто надзор се намира дружеството, а не имената на акционерите с дялове над 20 % – както е в бранденбургския закон. В българския закон няма нито дума за осветляването на кръстосаната медийна собственост – какви други вестници, списания, сайтове, радиа и телевизии (евентуално) притежава съответното медийно предприятие или свързаните с него лица. Макар и стъпка напред, законът налага само хлабава регулация на печатните медии, от която в българските условия не е трудно да се изхлузиш.

На всичкото отгоре глобите, които трябва да плаща издателите, ако не предоставят данни или дават грешна информация, са твърде ниски, а натоварването на Министерството на културата да поддържа регистъра на собствеността на печатните медии прилича повече на измиване на ръцете от страна на бившите управляващи, колкото на сериозен ангажимент в тази сфера.

Ето защо не е странно, че въпросният регистър е надупчен като швейцарско сирене. Отделен въпрос е, че трудно се открива, а PDF форматът му не позволява лесна обработка, анализ и визуализация на данните. Все пак документът с последната му актуализация – от 21 юни, позволява няколко интересни констатации и въпроси, вързани преди всичко с три емблематични за българския медиен пазар вестникарски групи:

Най-критикуваната и охулвана – Нова българска медийна група, има ясен собственик на всичките си издания – Ирена Кръстева. Регистърът не дава информация каква е ролята за експанзията на групата и гравитиращите около нея медии на сина на Кръстева Делян Пеевски и на Цветан Василев, мажоритарен собственик на Корпоративна търговска банка, в която са вложени най-много пари на държавните фирми. Но тази роля е публична тайна.

– Регистърът съдържа вече остаряващи данни за това кой владее вестниците “24 часа” и “Труд”. Като собственици все още фигурират Огнян Донев, Любомир Павлов и др. За нов официален собственик обаче медиите сочат Венелина Гочева. Неотдавна нейна фирма получи разрешение от КЗК да купи дял от Медийната група България, но за големината му няма яснота. В публичното пространство вече се задават въпроси кой все пак е реалният собственик – явно с оглед на факта, че допреди 2-3 години Гочева беше все пак само главен редактор на “24 часа”. Около промените се видя и главната роля на Инвестбанк на Петя Славова, която изкупи кредитните задължения на медийната група от “Булбанк” от времето на Донев, Павлов и съдружниците им. Кратка справка в пожълтелите страници на “Труд” и “24 часа” показват афинитета им към Славова, сватбата на дъщеря й и други сълзливи теми, свързани с банкерката още по времето, когато бяха българските флагмани на ВАЦ.

Ясно е кой притежава изданията на “Икономедиа”: Иво Прокопиев и Теодор Захов. Регистърът обаче не дава представа за сенките, които хвърлят върху техните вестници и сайтове разни банки и фондации. В края на 2011 г. например фондация “Америка за България”, която е създадена с подкрепата на американското правителство, отпусна 3 млн. лв. на групата с официалния мотив да “допринесат за укрепване на демократичното общество” в България. Някъде тогава нейните издания явно бяха закъсали финансово, а Прокопиев се оттегли в Сингапур. В края на м.г. пък той продаде печелившото си предприятие “Каолин”, за да се разплати с “Алфа банк, която искаше да овладее групата заради просрочени кредити.

В регистъра няма данни за “Уикенд” – най-многотиражният седмичник в България, за когото се предполага, че е част от медиите около Делян Пеевски и Цветан Василев.

Няма данни и за важни регионални издания като “Струма”.

Разбира се, дори регистърът да се напълни, а някой ден България да осъмне с либерална регулация на печатните медии, няма никаква гаранция, че кукловодите на вестниците и списанията ще излязат на светло.

Но може би този проблем вече не е толкова голям. Времето, когато българинът си купуваше по два-три вестника, за да се поглъща като топъл хляб новините, отдавна отмина. Корпоративната журналистка и Интернет оставиха на доизживяване печатните медии. По същия път, с някои малки изключения, са се запътили големите телевизии и радиа. В наши дни дневният ред на обществото се задава във Фейсбук и се реализира на площадите – новите демократични медии на българите. /БГНЕС