Сирийският ислямизъм и салафизъм. От конформизъм към джихадизъм

Проф. Владимир Чуков – специално за ИМП.

Събитията в Сирия, изострянето на международното напрежение и очакванията за военен удар от страна на САЩ и Великобритания срещу режима на Башар Асад са в  центъра на световното внимание пред последните месеци.

Институтът за модерна политика публикува много интересен и задълбочен анализ на водещия специалист по проблемите на Близкия Изток и арабския свят проф. Владимир Чуков, който хвърля светлина върху структурата на сирийското общество, теченията в съвременния ислям, които си дават сблъсък там и историческите наслоения, които избуяват на повърхността в днешно време.

Автор: Проф. Владимир Чуков

Гражданската война в Сирия се превърна в обект на анализ през различни методологически призми. В много голяма степен изразените от западните политически, икономически и военностратегически експерти изводи съвпадат с тези на властта в Дамаск. Отликата е единствено изразното средство на тъждественото негативно определение на опонента. В първия случай обвинението е „диктатор”, а във втория – „терористи” или „неверници”. Повече от очевидно е, че събитията в тази близкоизточна страна се различават от сходните, които протекоха в останалите държави от „арабската пролет”. Натрупаните местни, регионални и световни специфики налагат необходимостта от търсенето на алтернативни опознавателни подходи, за да се направи по-точна преценка и най-важното, коректна прогноза за изхода от затегнатата проблемна ситуация. Няма съмнение, че „черно-белият” антагонистичен подход изгражда аналитична призма, която пропуска детайли, конструиращи емпиричен блок – основна част на продължаващия конфликт.

Религиозният проспект в Сирия

Генезисът на сирийския етатистки естаблишмент има предимно етнически ориентиран профил. Сирийската нация има доминиращо етнически, а не конфесионален фундамент. Това се дължи на факта, че местните етнически малцинства (предимно кюрди) са едва около 10%, а огромното мнозинство са араби. В същото време малцинствените религиозни общности (предимно алауити, християни и друзи) заемат цели 25%. Така размерът на комбинираната етно-конфесионална малцинствена амалгама достига приблизително една трета от цялото общество, тъй като кюрдите са предимно част от религиозното сунитско мнозинство.

В страните от Северна Африка водещ спойващ елемент е ислямската религия, тъй като местните общества са своеобразни племенни федерации. Обратното, в страните от Близкия Изток водещият елемент за обществена кохерентност е арабската принадлежност, тъй като нациите са конгломерат от конфесии. Така макар и външно да са изглеждат тъждествени, се получава своеобразна бифоркация на политогенезата на нациите в Големия Близък Изток. Размерът на отделната религиозна група се характеризира с мерна единица милион, докато на този на племето – с десетки и по-рядко, със стотици хиляди члена. Така например алауитите, конфесията на сирийския президент Башар Асад, която го е приела и за религиозен лидер, е около 2,5 милиона, докато кададафа, племето на бившия либийски лидер Моамар Кадафи наброява около 75 000 члена. По този начин се обяснява по-бавната динамика на властовите промени, респективно на промяната на политическия режим и особено, когато става въпрос за политическата система в Близкия Изток, отколкото в Северна Африка. Режимите в арабския свят са относително еднотипни в своя авторитаризъм. В същото време броят на персонално лоялните към диктатора хора са чувствително повече в етническите нации в Близкия Изток, отколкото тези, в северноафриканските трибалистични общества. Това прави първите сравнително по-стабилни и по-жизнени в национален план. Поради тази причина смяната на режима в Дамаск е практически немислима без сериозна външна интервенция. Доказателство за това е, реалният отказ на военен ангажимент на Вашингтон към войната в Сирия и респективно силната подкрепа на Москва и регионалните съюзници на Асад – Иран, Ирак и ливанската шиитска партия Хизбула.                

Конфликтите в Ирак и особено в Афганистан показаха, че не винаги рационализмът, характерен за западните анализатори е най-сполучливият за интерпретацията на събитийния поток. Визията на един от идеолозите на „Ал Кайда” египтянинът Абдулкадер бен Абдел Азиз за неуспеха на НАТО в Афганистан подсказва, че в алтернативният опознавателен поглед на ислямистите винаги има достатъчно голяма доза истина. Става въпрос за ценностна система, чиито мисловни производни директно рефлектират върху подбора или стават причина за демонстрирането на методологическа евристика. В случая със Сирия ислямистката аналитична призма е не само субсидиарна, но в определени моменти дори водеща, тъй като дава отговор на стратегията на един от сериозните участници в конфликта. Големият въпрос е дали наистина световните и регионални сили заговорничат срещу Сирия, превръщайки я в „прахосмукачка”, изсмукваща всички отряди на Ал Кайда в региона.

Според израелския аналитичен сайт „Debka” Москва, Вашингтон и Брюксел поощряват муджахидините да отиват в Сирия, вместо да стоят в останалите близкоизточни, азиатски или европейски страни, за да не предизвикват главоболие на местните правителства.[1]Появата на текст, претендиращ да е добре формулирана ислямистка стратегия за воденето на военните действия в Сирия, вече достатъчно убедително говори, че тази страна е на път да измести Йемен, Афганистан и Северно Мали като основния плацдарм на световния джихад срещу „неверническите сили”. Анатомията на сирийската гражданска война е по-близка до тази в Ирак и Афганистан не само поради голямата времева продължителност на кризата, но и най-вече поради профила и задълбочаващата се роля на радикалните религиозни фундаменталисти. 

Трудно е да се определи броят на ислямистите в Сирия. През септември 1012 г. бившият лидер на Либийската бойна групировка” и настоящ изследовател в британската фондация „Килиям” Нооман бет Табит твърди, че чужденците-ислямисти в страната наброяват между 1 200 и 1 500 души.[2] Все пак той си запазва правото да твърди, че множеството религиозни радикали са сирийци. В доклад на експертен екип от ООН, воден от бразилеца Пауло Пинейро пък се отстоява тезата, че в момента на територията на тази страна се сражават представители на 29 националности.[3] Повечето са наемници на сунитската опозиция и произхождат от съседните страни, Близкия Изток, Северна Африка, Европа и Америка. В средата на месец декември 2012 г., когато САЩ обявиха основното звено на ислямистката опозиция – фронта „Нусра” за терористична организация, Държавният департамент изчисли на около 9% неговите бойци в рамките на Сирийската свободна армия (ССА).[4] Израелският сайт “Debka” лансира тезата, че ССА наброява 40 000 души, от които 10 000 могат да бъдат определени като ислямисти.[5] В началото на 2013 г. експертите на вече цитираната фондация „Килиям” Номан Бенотман и Роузин Блейк в свой стратегически анализ определят членовете на „Нусра” на 5 000 души. Според Държавния департамент такъв е бил приблизително броят на Ал Кайда в Ирак, организацията-майка по отношение на „Ал Нусра”, в апогея на своето съществуване. Паралелно с това представители на ССА отричат фронтът „Нусра” дори да представлява „голямо мнозинство” в рамките на бунтовниците, определяйки ги около 1 000 души.[6] Според различни източници другите ислямистки „подгласници” имат далеч повече последователи. Такива са „Сукур аш шам” (6000 души),[7] „Ахрар аш шам” (18 000 души)[8] и останалите девет участници в т.нар. „Сирийски ислямиски фронт”, обявен в края на декември 2012 г.[9] Очевидно има разминаване в числеността на целевата група и още повече на нейния авангард, като какъвто се оформя именно „Фронтът за помощ на хората от Сирия от муджахидините в Сирия на бойното поле на джихада”.[10] На този етап въпросната група от най-твърдолинейни ислямисти не е най-многобройната, но притежава най-високата степен на ефективност при провеждането на бойните операции. Това се дължи на факта, че множеството антиправителствени бойци се борят срещу Асад, без да имат ясна визия за бъдещето на държавата, а „Нусра” има конкретно начертана стратегия, гъвкава тактика и конкретно щрихована държавническа визия. Неслучайно на 5 декември 2012 година Държавният департамент поставя единствено нея от бунтовническите отряди в списъка на терористичните организации н Сирия.[11] 

Интересното е, че паралелно със сунитските екстремисти се появи и тяхно шиитско копие. Според постинг в световната мрежа „Ютюб” на 1 януари 2013 година се е създала бригадата „Абу Фадел Абас”. Според първото военно комюнике тя има за цел да „защитава светилището Сейда Зейнаб в околностите на Дамаск от неверниците и уахабитите от т.нар. ССА и враговете на наследниците на Али”. Експерти от вестник Шарк ал аусат отстояват тезата, че става въпрос за иракски и ливански муджахидини, за чието организиране главна роля играе ливанската партия Хизбула. Самото име Абу Фадел Абас води до извода, че става въпрос за малка група иракски шиити, формирана от Иран, която през периода 2005-2008 взима активно участие в сраженията срещу американския контингент в Ирак. Впоследствие тя се обединява с иракския клон на Хизбула и окончателно приема командването на ръководството на Хизбула в Бейрут. Днес иракски шиитски доброволци в Сирия се изпращат от иракския Хизбула и радикалите от групировката „Катаиб ал хак”. Фундаменталистката ретроспекция на гражданската война в Сирия се възпроизвежда чрез битките между военни формирования, наречени на канонизирани личности, символизиращи двете основни антагонистки ислямски деноминации. Такъв е класическия пример за престрелки между въпросната шиитска бригада Абу Фадел Абас и сунитската бригада „Майката на правоверните Айша” в околностите на столицата Дамаск.[12]          

Ислямисткото движение има дълбоки корени в недрата на сирийското общество. То е свързано с най-старата ислямска партия в света – движението на Мюсюлманските братя (МБ), основано през 1928 година от Хасан ал Банна в Египет. Историографите отнасят към 1933 година първото проникване на техните идеи в съседна Сирия. Две години по-късно пращат първите емисари, а едва през 1937 година те откриват офис в Халеб с цел организиране и провеждането на проповеди, както и изграждане на организирана структура.[13] Първите активисти на Мюсюлманските братя са Омар Амири, Абул Кадер Хюсеини, Ахмед Бенкасли и други. С течение на времето ислямистите създават свои опорни точки в Дамаск, Хомс, Хама и останалите сирийски градове. Първият Върховен наставник на МБ в Сирия и Ливан е Мустафа Субай, избран през 1945 година.[14]

Абсолютен монополист и своеобразен „инкубатор” на ислямистките идеи е именно движението на МБ, тъй като прониква в местните ниско статусни обществени прослойки. То лансира алтернативни идеи на властта, била тя представена от френските окупационни сили или по-късно от националното правителство. Те са привлекателни за населението със своята социална насоченост. Принципно, обществената подкрепа за съвременните ислямисти в съвременното арабско общество се дължи на този тяхна вкоренена социална интуиция.

Създаденият в Сирия филиал на ислямистката партия „Хизб ат тахрир” през 50-те години на ХХ век остава изолиран, тъй като неговата пропаганда се фокусира върху местни елитарни кръгове. Освен това структурата прави обструкция на политическия живот.[15] Все пак през 1999 г. в последните дни на управлението на Хафез Асад, властта предприема масови арести на кадрите на тази партия, потвърждавайки безкомпромисния си стил на отношение към неконтролираното ислямистко движение. Всички останали значими ислямистки групи (създадени респективно от Мунира Кубейси, от шейх Абдул Керил Рифай, от шейх Мохамед Нахбан и други), занимаващи се с образование и проповедническа дейност, са реално дирижирани от баасистката власт.[16] С появата на младия президент Башар Асад обаче всички тези групи насочват своя поглед към политиката и заемат отношение към събитията. Тогава започва и процесът на диференцирано отношението към властта, а именно сътрудничество с нея и негативно отношение към „арабската пролет” (религиозните лица в Дамаск и Халеб) или отрицание на режима на Асад (шейховете в Хама, Хомс, Дераа, Дейрезор и други). Битката между двата антагонистични лагера е за „превземането” на джамиите, които са логичния политически рекрутационен резервоар и от където тръгват обикновено след петъчна молитва масовите демонстрации.

Избухналите през 2011 година събития широко разтвориха вратите за завръщането на ислямистките идеи в Сирия. Клането на МБ през 1982 година нанесе много тежък удар върху ислямисткия идеен и организационен фундамент, така че присъствието в страната практически бе заличено, а извън Сирия движението се разцепи. В продължение вече на повече от две години разпръснатите идейни семена на МБ намират благоприятна почва в аграризираното сирийско общество. Бавният процес на урбанизация (цели 44% от населението живеят на село, а едва 2,5% от 22-те милиона сирийци емигрират годишно в градовете[17]) превръща местното село в социалния „хумус” на ислямизма. Неслучайно настоящите ислямистки въоръжени групи налагат по-лесно властта си в малките населени места и в околностите на големия град, но се натъкват на сериозна съпротива в него самия.

Самите МБ се оформят като водещата организирана политическа сила, която наложи своето ръководно място в задграничния опозиционен център – Сирийския национален съвет, а в последствие и в неговата разширена версия – Националната коалиция. През октомври 2012 г. те публикуваха своя фундаментален документ „Политически проект за Сирия на бъдещето”, в което излагат своята визия за поставторитарна Сирия. Остава съмнението дали демонстрацията на „софтисляма” в заявеното желание за упражняването на власт в страната не е от тактически характер. Прави впечатление повторението на синтеза на визирания държавнически конструкт –  „модерна държава” (с обстоятелствени пояснения), както и налагането на понятието „обновяващ се ислям” в качеството му на принцип на сцепление на сирийския суверен – арабската ислямска нация.[18] Спокойно може да се направи паралел с прокламираната от египетските МБ „гражданска държава”, също грижливо избягващи термина „ислямска държава”, предизвикваща неодобрение сред широки слоеве в местното общество. В същото време сирийските МБ категорично избягват употребата на понятието „светска държава”, за която пледира управляващата в Турция Партия на справедливостта и развитието, също с ясни ислямски корени. Те обаче не достигат да яростните критики на своите египетски съидейници, тъй като в съседна Турция те намират основно поле за изява и место за изгнание.   

Традиционният салафизъм

Проникването на салафитските идеи и принципи в Сирия става в началото на ХХ век. В много голяма степен те са проекция на вижданията на реформаторите-салафити в Египет, а именно на Мохамед Абду, Абдерахман Куакиби, Джамаладин Касими, Мохамед Рида и други. Множество сирийски духовни лица като Лютви Хафар, Абдерахман Шахбандар, Фарис Хури и други присъстват на техните публични лекции. Те възприемат идеите им и по-късно ги разпространяват в своята родина. Така през 1924 година шейх Абдел Гани Дакар създава първото салафитско дружество „Джамаия ал гура”, която открито пропагандира антивестернизъм. Макар и маргинална структура въпросният субект издига своя секретар Абдел Хамид Табаа на парламентарните избори през 1943 година и успява да излъчи първият сирийски депутат-салафит.

Политически успех регистрира и друга салафитска група, а именно „Общество на ислямската цивилизация”. Тя излъчва от своите редове Ахмед Озма, който става първият сирийски министър със салафитски убеждения. През 1946 година излиза и първото списание в страната, пропагандиращо официално въпросните консервативни идеи. То присъства дълго на местния книжен пазар и е спряно от властите едва след кървавите събития в Хама през 1982 година.

Със забраната на политическите партии по времето на Обединената арабска република и особено след преврата на партията Баас през 1963 г. салафизмът губи позиции в сирийското общество. Постепенно той се превръща в идеология на ограничен елитарен кръг от религиозни дейци. Така салафизмът приема една от своите специфични разновидности, а именно „научния” салафизъм в лицето на неговите най-важни обществени рупори – шейховете Саад Бути и Насър Албани. Втората война в Персийския залив, реакцията срещу преврата срещу победилите ислямисти в Алжир, кървавите събития в Босна и Херцеговина, първата палестинска интифада (1987-1993), включително и първите победи на шиитското движение Хизбула, реализирани под ислямски лозунги създават благоприятна международна обстановка и се превръщат в мощни генератори на повторното завръщане на идеите на салафито-джихадизма в Сирия.

Особено важна роля за разпространението на този тип радикална религиозна идеология играе свалянето през 2003 година на бившия иракски диктатор Садам Хюсеин и американската окупация на страната. Сирия се превърна в основен канал за преминаването на муджахидините, събрани от цял свят, за битка срещу „кръстоносците-агресори”. Страната стана основен инструмент за създаването на второто поколение джихадисти, след това в Афганистан през 80-те години на миналия век. Паметна ще остане фетвата на шейх Саад Бути, който се обърна към вярващите да осъществят джихад за защита на исляма. Дейността на младия салафитски проповедник Махмед Агаси в една от джамиите в Халеб през есента на 2003 г. също допринася за мобилизацията и изпращането на стотици сирийски младежи в съседен Ирак. В продължение на няколко месеца той не само произнася пламенни речи в религиозния храм, но и организира военна подготовка на доброволци под носа на властите.

„Завръщащите се от Ирак” сирийски ислямисти създават и първите местни ядра на салафито-джихадистки групи. Необходими са около две години, за да се превърне количеството в качество. През 2005 година става престрелка в един от крайните квартали на Дамаск, отговорност за която пое неизвестната групировка „Джунд аш шам лил джихад уа таухид”. Подобни терористични действия са предприети и от друга организация, наричаща себе си „Такфир уа хиджра”. По това време оценката на международните наблюдатели е, че в Сирия вече съществуват отделни малобройни групички. Те изповядват идеите на Ал Кайда, но между тях няма организационно единство и стройна структура. Прави впечатление, че основният социален генератор на салафитски групи са малките, аграрни селища предимно на дамаска област, докато населението на големите градове остава почти незасегнато от радикалния ислям.

Особено значима причина за разпространението на салафизма в Сирия е ускореният процес на шиитизация на населението, възприета като политика от Асад-баща, но особено силно стимулирана от Асад-син. Изследователят Абу Омар Хашеми счита, че стратегическият съюз между Сирия и Иран не е резултат от геополитически взаимозависимости. Той е превърнат в акт на държавна политика едва през 1973 година. Тогава един от аятоласите в култовия за шиитите център град Ком в Иран издава фетва, в която той определя алауитите като шиити. Тезата на споменатия експерт е, че догматичното надделява над военно-политическото начало в неразривния до този момент съюз между Дамаск и Техеран. В същото време само в региона на столицата на Сирия през периода 2001 – 2007 година се създават 12 шиитски духовнообразователни центъра и три факултета, образоваща младите богослови в шиитската ислямска доктрина. Това представлява три пъти повече образователни институции в сравнение с предходния 25 годишен период. В компаративно изследване за разпространението на шиитството в страната се отбелязва, че в сравнение с периода до 1970 година броят на местните последователите на тази доктрина се е увеличил за сметка на други конфесии (сунити, алауити и исмаилити) 89 пъти по време на управлението на Хафез Асад (1970-2000), а в количествено отношение същата цифра през периода 2000-2007 година е по-голяма с цели 142 пъти.[19] Огромната маса нови шиити се възприемат като генезис на бъдеща структура като Хизбула в Сирия. Подобен тип прошиитска политика на властта в Дамаск предизвиква ответната реакция сред определи кръгове в сунитското мнозинство, като най-радикалните прегръщат идеите на салафизма, в неговата джихадистка разновидност.

 Конформисткият салафизъм

Кървавите събития в Хама през 1982 г. и сгромолясването на Съветския съюз ускоряват процеса на формирането на ново, ненасилническо течение сред влиятелната салафитска школа. То е пряка реакция срещу практикуваните в отделни случаи от МБ форми на насилие. Семената на новата идеология посява един от най-влиятелните сирийски ислямисти – шейх Джаудет Саид. Той оставя трайна следа в световната ислямска литература с книгата си „Учението на първия син на Адам: проблемът с насилието в ислямския свят”. Шейхът е от черкезки произход, въпреки че е роден в Кунейтра, на Голанските възвишения. Повлиян от идеите на двамата ислямски реформатори, пакистанеца Мохамед Икбал и алжиреца Малик бен Наби, той лансира своите идеи още през 60-те години на ХХ век. Редица експерти възприемат творчество му като класическо отрицание на идеите на египтянина Саид Кутб, превърнали се в генезис на ислямския радикализъм. Неговите послания и дейност му печелят прозвището „Ганди в арабския свят”, с което той се гордее.[20]

Шейх Саид успява да събере достатъчно последователи едва в началото на 90-те години на ХХ век. В края на въпросната декада обаче екстремисткият салафизъм надделява. Групата на салафитите-конформисти остава един елитарен кръг, който е преди всичко е изразен в средите на жените-религиозни активистки. Подобно положение се дължи на факта, че една от най-ревностни последователки на шейх Саид е проповедничката Ханан Лахам. Не по-малко значение има и дейността на неговия зет Халис Джелаби, както и създадената около шейх Абдел Акрам Шака група в град Дария. През 2003 година властите предприемат арести в този град и арестуват 24 симпатизанти на това идеологическо течение. На 3 май същата година (денят, в който американските войски превзеха Багдад) те излизат на мирна демонстрация, издигайки лозунги за бойкот на американските стоки и борба срещу корупцията в местната администрация.

Всъщност този ден изиграва важна роля в пропагандаторската дейност на шейх Саид. От тогава той се явява на обществени дебати и дискусии, облечен в бяла риза, на която е изписано „Европейски съюз”. Той внушава на своите събеседници, че тази организация е създадена въз основа на интереси, които са реалната алтернатива на борбата и насилието между различните антагонисти.[21] Така той стига до подписването на известния документ „Дамаската декларация за мирна и демократична промяна”. Въпросният документ се превръща във фокус на всички опозиционни сили в страната, независимо от тяхната идейна насоченост или форма на организация. Ликът на шейх Саид се превърна в икона на много мирни демонстрации, избухнали от началото на „арабската пролет” в Сирия. Той беше поставен на банери от младежи, които в началото бяха ударната сила на народното недоволство. Постепенно обаче след радикализирането на протестите, след около десет месеца от избухването на събитията, идейният пацифизъм на Джаудет Саид отстъпват на радикализма на салафито-джихадизма. Последният високо издига знамето на насилието и нетолерантността в кървавата гражданска война в тази арабска държава.                                                  

Битка между салафизъм и ислямски мистицизъм, софизъм

Наличието на различни ингрупови тенденции в ортодоксалния сунитски ислям налагат една от призмите на експлозивната вътрешнополитическа ситуация в Сирия. Принципно се говори за три призми на гражданската война в страната, а именно- национална, регионална и международна. Оказва се, че има и още една е тя е в колизията между традиционния за Сирия софитски ислям и неговия все по-агресивен салафитско-уахабитски вариант.

Според ливанския журналист Ала Халаби убийството на един от най-влиятелните сирийски софитски шейхове Мохамед ал Бути е вододел на сблъсъка между двете течения. Той е известен с една своя фундаментална лекция за ролята и влиянието на салафито-уахабизма в ислямския свят. Тя е озаглавена: „Трите клина на Великобритания за раздробяването на ислямското единство”. Много интересна е неговата теза, че „уахабизмът е британско изобретение. Неговата цел е ислямът да се самоунищожи, а мюсюлманите – да се избият по между си….”[22] Мисловната конструкция за намесата на външната, чужда за ислямския свят ръка и готвения от нея заговор е плод на традиционния антивестернизъм като фикция на редица ислямистки мислители.       

Изследователят на ислямските движения Абдерахман ал Хадж е на мнение, че всъщност режимът в Дамаск силно акцентира върху личността на шейх ал Бути. Неговият авторитет се преекспонира, за да се превърне в идеологически стожер в битката срещу ислямския радикализъм, било то в неговата салафитска форма или в идеите на МБ.Паралелно с физическата ликвидация на споменатия известен ислямски мистик са убити и други представители на това течение, повечето от които са негови ученици и последователи. Такива са шейх Мохамед Тауф от Дамаск, шейх Абделатиф Шами от Халеб, шейх Абделатих Салих от Ракка и други. Заедно с това ислямските радикали осъществяват нападения и напълно разрушават над 200 софитски религиозни обекти (джамии, мавзолеи, медресета, пансиони и други) из цяла Сирия. Основна причина за това е съпротивата на местните мистици срещу активизирането на проповедническата дейност на салафитите след 2007 година. Пример в това отношение е активността на саудитския проповедник шейх Осман Назих, който провежда лекции за пропагандирането на учението на Мохамед бен Абдел Уахаб в селата около Халеб, Едлиб и Латакия.[23] Става въпрос за доминация над определени територии, които салафитите възприемат като кадрови резервоар за своите въоръжени групировки.         

Салафито-джихадизмът

Огромното множество от сирийски ислямисти не споделят насилническия вариант на салафитските идеи, който в световната експертна литература се наложи под наименованието салафито-джихадизъм. Нерядко се използва и терминът „алкайдизъм”, препращащ към политическата философия на флагмана на световния тероризъм – организацията „Ал Кайда”. С идването на власт на младия Башар Асад през 2000 година повечето религиозни кръгове проявяват политически амбиции, но тяхната реализация е планирана да стане чрез режима, а не против режима. Те стават системни политически играчи. Най-малкото, ако използват опозиционна реторика, то тя си остава изчистена от послания за използване на насилие.

Салафито-джихадизмът няма трайни корени в Сирия, въпреки съществуването на такива ядра като „Джунд аш шам”, „Такфир уа хиджра”, на които са приписвани терористични действия преди избухването на „арабската пролет”.Както вече беше отбелязано, те имат темпорален характер и нямат здравите идейни корени на религиозния радикализъм. В този класификационен порядък може да се прибавят и движението „Вярващите участват” на един от старите муджахидини-афганци, шейх Луи Шооби, течението „Умма фи биляд аш шам” на Мохамед ат Тамими[24] и други. В идеен план към тях могат да се добавят и невероятните алкайдистки идеолози като Абу Мусааб ас Сури, Абу Башир ат Тартуси и други.[25] Няма да навлизаме в естеството на сирийския салафито-джихадизъм, за който редица познавачи като шейх Абед, Мохамед ал Хиджази, Акрам ал Хиджази и други твърдят, че в него присъстват много по-силно алтернативните на крайния „джихадизъм” салафитски тенденции като „научния”, „демократичния”, „елитарния” и т.н. Всички те представляват опортюнистични течения на насилническата, джихадистка школа в рамките на сунитската ислямска деноминация. Доказателство за това е огромното влияние в световната ислямистка идейна съкровищница на сирийския авторитет Мохамед Сурур, чиято доктрина се възприема като мисловен хибрид между възгледите на МБ и салафизма.[26] Безсъмнено безкомпромистната политика на режима оказва своето влияние за отсъствието на компактна маса от последователи на салафито-джихадизма в Сирия. В същото време своята роля за ерозирането на крайния, насилнически ислямизъм играят и други фактори, а именно средиземноморският исторически профил за традиционната секуларизация на местното общество, както и автохтонността на големите антиислямистки малцинства – алауити, християни и друзи. Това отличава Сирия от Египет, Ирак и още повече от обществата в страните от Персийския залив.   

Поли(како)фония на ислямисткия глас

Сирийската джихадистка общност е хетерогенна по своя идеен, регионален, социален и политически облик. Обединява ги единствено омразата към Асад и неговия режим, което не е достатъчна за оформянето на техния конкретен облик. Трудно е да се направят точни характеристики на отделните нива на сирийския войнстващ ислямизъм. Не всеки, които носи брада е ислямист, споделя боец от опозиционните муджахидински отряди в близост до Едлеб пред кореспондент на ливанския вестник „Сафир”.[27]Не всеки ислямист, който носи брада е салафит, допълва той. В същото време всички използват религиозен дискурс, насищат публичните си встъпления с шариатски понятия, защото така считат, че адресират своите послания към по-широка публика. Практически въпросните субекти полагат усилия да привлекат към своите редове хилядите вярващи, скрупольозно обработвани с десетилетия от допуснатия от режима институционализиран ислям. Същата реторика, но вместо „за”, те агресивно я обръщат „против” режима. Идеята е да се стимулира политическата социологизация и да се придаде определен властови ориентир, на базата на доминиращата в страната ислямска политическа култура и ценностна система. Всъщност признанието за тоталното доминиране на религиозната култура е и посланието, отправено от режима към тази огромна конфесионална общност в страната. Управляващата светска партия Баас въведе текст в новата, приетата през 2012 година конституция, който изисква държавният глава да е мюсюлманин. Подобно положение не съществуваше в старата основна норма. Подобен акт е вид флирт със средите, който използват инструментите на политическия ислям в тяхната дейност.     

Понастоящем хетерогенната сирийска ислямистка общност съвсем относително може да се раздели на три отделни групи. Критерият за тяхното селекциониране е смесица от политико-идеологически мотиви и в някаква степен, прилагани бойни практики. Така бъдещата визия за постасадова Сирия и начина на създаването на специфичния тип държавност отграничават трите компонента на ислямисткия контингент в Сирия.

Традиционният салафито-джихадизъм

На първо място могат да бъдат поставени субектите, които използват умерена ислямска реторика. Тя е характерна за множеството групи, произхождащи от Северна Сирия, източните предградия на столицата Дамаск и дори за повечето сирийски муджахидини. Предимно несоциални връзки обединяват членовете на отделните бойни групи, а именно семейни, родови, регионални и други. Понякога единствено външният вид е този, който причислява тази група към т.нар. ислямисти, въпреки че мнозинството от тях са чисто граждански лица, без задълбочени познания нито в областта на религията, нито за салафизма или за генезиса на военния джихад. Не са редки и случаите, при които в отделни групи се събират по принуда бивши криминални елементи, които са били в затвора и впоследствие са освободени от бунтовниците. Същите продължават с грабежите, отвличанията, дори убийства и издевателства в синхрон с криминалното си минало. Класически пример в това отношение е бригадата „Асифа аш шамал”, чийто командир Ахмед Газали се свързва с множество кражби на бензин и продажбата му в съседна Турция.[28]

В действителност тези групи много често могат да бъдат определени съвсем съзнателно като джихадисти или само като муджахидини. Те са лишени от политическа стратегия и нямат аргументирана представа как биха искали да изглежда посдасадова Сирия. Подобни терористични групи изникнаха в съседен Ирак, веднага след падането на Садам Хюсеин през 2003 г. Според известния йордански изследовател на салафизма Акрам Хиджази тази гъста мрежа от бойни, иредентистки групи са последователи на идеите на Мохамед Сурур.[29] Своя религиозен дискурс те градят върху скелета на прозиращата антивестернизирана, националистическа реторика, доминирала по време на управлявалите до този момент светски, диктаторски и често открито антиамерикански режими – Египет, Либия, Ирак, Йемен и в момента в Сирия. Въпросните ислямисти използват понятието „джихад”, но всъщност влагат инстинктивно смисъла на „съпротива”. Механична причина за това най-малкото е, че този тип групи рядко свой собствен мюфтия. Става въпрос за духовно лице, което да е правоспособно да издава фетва или религиозна трактовка-обяснение на една или друга проблемна ситуация, както и шариатска мотивировка за извършването на конкретна бойна операция.

Пример за подобна категория джихадисти е бойната група „Знаме на исляма” на шейх Захран Алуш, възпитаник на ислямския университет в Медина. Тя започва своята въоръжена дейност през март 2012 година. Алуш практикува сунизма и салафизма, но в техния ханбалитския вариант. Логично е неговият бастион да е град Дума, който се намира в източното предградие на столицата Дамаск. Населението на тази агломерация е единственото в Сирия, което практикува ислямската религия по принципите на тази най-консервативна правнодогматична школа (характерна за Саудитска Арабия). Счита се, че именно тази терористична група стои зад големия самоубийствен атентат в седалището на Националната служба за сигурност през юли 2012 година. Тогава бяха убити едни от най-видните представители на режима в Дамаск, а именно президентският зет Асеф Шаукет, министърът на отбраната Дауд Раджа, неговият заместник и висши военни офицери. По непотвърдени данни на въпросната среща е присъствал и бившият египетски президент Омар Сюлейман, който по-късно почина във болница във Виена по „неизвестни причини”.

Към въпросната категория могат да бъдат причислени и други по-малки групи, обединени в своеобразния салафитски холдинг „Сбор на последователите на исляма в Сирия”. В него видно място заемат бригадите „Сахаба”, „Ахфад русул”, които поставят силен акцент върху проповедническата си дейност, паралелно с въоръжената борба.   

Прагматичният салафито-джихадизъм 

Второто ниво е представено от салафитите, които призовават за създаването на световен халифат на един по-късен етап. По принцип те остават верни на световния джихад, но твърдят, че той трябва да е адаптиран съм условията на сирийската държавност и на местната социална специфика. Според тях границите между ислямските народи следва да отпаднат, но постепенно, а не веднага. Всъщност те лансират своеобразен национален салафито-джихадизъм, който се различава много малко от идеологическия радикализъм и политическия универсализъм на фронта „Нусра”.

Втората причина въпросните субекти да изберат това направление е, гарантираният източник на финансиране.[30] Принципно идеите и практиките на салафизмът се подкрепят материално от фондации от богатите арабски държави от Персийския залив. Множеството сирийски бунтовници нито са на ясно, нито са убедени в истинността на философията на въпросното мисловно течение. В същото време те съвсем демагогски се самообявяват за салафити или поне видимо прилагат специфичните религиозни ритуали, за да могат да си гарантират постоянна финансова подкрепа.  

Представители на това течение са формираните през юли 2012 година бригади „Ахрар аш шам” и които през февруари 2013 година вече се наричат Ислямско движение „Ахрар аш шам”. Според създателите нейните членове са 18 000, но подобни цифри будят силно съмнение. Доминиращо, отделните й отряди са съсредоточени в районите на градовете Едлеб и Халеб. По този начин те участват в редица ключови битки с правителствената армия като тази за контрол над летището в Тафтаназ (наречена втората битка Кадесия[31]), Джебел аз-зауия, Саракаб, Ариха и други.[32] Според 26- годишния Абу Язид, един от религиозните лидери на групата, който е изучавал теология в университета в Халеб, много от неговите бивши колеги понастоящем са ангажирани именно в тази бунтовническа група. В своите практики „Ахрар аш-шам” се доближават по-скоро към традиционния салафизъм, а не към салафито-джихадизма на „Нусра”. Може би това е една причините фона на знамето на тази група да е бял за разлика от черния на Ал Кайда и „Нусра”, но със същите надписи. Сякаш те искат да внушат, че сред религиозните фанатици в Сирия те са част от т.нар. „мек радикален ислямски фундаментализъм”. Подобно твърдение е вярно, тъй като техните лидери поставят по-скоро социален акцент в ежедневните си практики, отколкото да се причисляват към факторите на „световния джихад”. Последният като световен социален модел, практикуван в арабските аграрни райони и взаимстван от Ирак, е реализиран в Сирия на първо място от „Нусра” и едва на второ или трето място от „Ахрар аш-шам”. За това допринася и относително малкият брой чужденци в редовете на структурата за разлика например от тези в „Нусра”. Не са малко експертите, които оприличават религиозните лица на „Ахрар аш-шам” с тези на Мюсюлманските братя, тъй като техният професионален генезис е тъждествен. Дори известният журналист Хазим Амин от вестник „Ал Хая” твърди, че салафитската групировка се опитва да дублира и да изземе функциите на Мюсюлманските братя в районите, които биват контролирани от нея.[33]

Интересното е, че „Ахрар аш-шам” е както спонсор, така и рецептор на бойци от останалите ислямистки групировки. Така например източници отбелязват, че една от най-боеспособните бойни части на организация, тази в Саракаб, е преминала изцяло в редовете на „Нусра”. В същото време обаче говорителят на тази групировка Мохамед ал Халеби отбелязва, че през февруари 2013 година към „Ахрар аш-шам” са се присъединили групите „Феджр ал ислам”, „Талия ал исламия” и бойните бригади „Иман”, без да уточнява тяхната численост.[34]

Джихадистка групировка, която също е доловима в медийното пространство, е „Сукур аш шам”. В своя официален сайт ръководството пише, че те са „млади военнослужещи и почтени офицери”, т.е. дезертьори от редовната армия. Имат претенции да наброяват около 6 000 души и да са съсредоточени предимно в град Едлеб и околните села. Въпреки че се присъединяват към Сирийския ислямски фронт, от официалните им документи личи, че са по-скоро военна организация. Идеолозите на групировката използват термина „джихад” в документите на организацията по-скоро в конотативния смисъл на думата. В посочената вътрешна структура са споменати само „гражданска” и „военна” секция, игнорирайки традиционните „шариатска” и „политическа”, които са характерни за подобен тип групировки.

От издадените военни комюникета е видно също така, че най-вероятно групата няма отделен религиозен апарат, в това число и мюфтия, който да издава традиционните фетви преди всяка военна акция. В раздела „политика на организацията” няма ясни виждания за бъдещето на Сирия, освен силна омраза към управлението на президента Башар Асад.[35] Все пак пред телевизия „Ал Джазира” полевият командир на „Сукур аш шам” Ахмед Иса обяснява, че източникът на законодателството на бъдеща Сирия трябва да бъде ислямската религия, а бъдещият държавен глава, президентът, както и председателят на законодателния орган – мюсюлмани сунити. Правата на малцинствата трябва да бъдат гарантирани като пълноправни граждани на държавата. Щрихованите белези показват, че въпросната групировка предлага политическа матрица, близка до тази на МБ, а именно либерална по форма държавност, но с ислямско съдържание, в което сунитското мнозинство ще играе доминираща роля. 

Интересна е тезата, че бригадата „Дауд” към организацията са самоубийци. Доказателството е изложено в клип, качен в Ютюб, което обаче не е много убедително на фона на самовзривяващия се в Едлеб товарен автомобил.[36] Практиката в съседен Ирак, както и досегашните военни действия в Сирия показват, че бивши военни не стават камикадзета. Тази тактика обикновено се прилага от най-радикалните ислямисти, в сирийския случай – от „Нусра”.

Трета забележима ислямистка групировка е бригадата „Таухид”. Според официалния сайт членовете на групата са между 3 000 и 10 000 души и са съсредоточени в град Халеб.[37] Те представляват цивилното население на страната и нямат предварителна военна подготовка. Самият лидер на организацията Хадж Мараа е бил търговец и признава, че никога не е използвал оръжие преди революцията. В същото време излага достатъчно грамотно идеи за политическото бъдещето на държавата, които звучат в унисон с тези на МБ. Пред катарския сателитен канал „Ал Джазира” бунтовникът иска неговата родина да стане „умерена ислямска държава”. В същото време обаче „шариатът трябва да се превърне в единствен източник на законодателството”, което е белег, че групировката може да бъде класифицирана сред радикалните ислямисти.[38] Изключително „модерно” и „граждански” звучат изискванията на ръководните постове в бъдеща Сирия да бъдат единствено хора, които имат професионални качества за това. Подобни тези напълно синхронизират с „протогражданския” дискурс на лидерите на МБ в Сирия. Интересното е при този бунтовнически отряд, че ръководството е създало служба за контрол върху действията на своите бойци. Самият Мараа признава, че някои от тях не са имали достойно поведение и са били прогонени от редовете на бригадата „Таухид”.

Сред това ниво на сирийски салафити могат да се отбележат още бригадите „Нуредин Занки”, създадени октомври 2012 година, бригадите „Боен авангард”, формирани август 2012 година, бригадите „Ислямска зора”, образувани през ноември 2012 година, бригадите „Ал Хак”, стартирали своето съществуване през август 2012 години, бригадите „Фарук”, появили се на военно-политическата карта на Сирия през ноември 2011 година и други. С изключение на групата „Боен авангард”, всички те привличат в своите редове чуждестранни муждахидини и стават част от т.нар. контингент „ал мухаджерун”, представени най-категорично във фронта „Нусра”.    

Екстремисткият салафито-джихадизъм

Третата и най-радикална група сирийски джихадисти е представена от фронта „Нусра” и все по-значимия й конкурент-идеологически клонунг – Ислямска държава в Ирак и Сирия (ИБИД). За тази въоръжена групировка започва да се говори през периода ноември 2011 – януари 2012 година. Нейни последователи започват да се събират в селските райони на столицата Дамаск и град Хомс.Значителна част от членовете й са бивши кадри на терористичната организация на легендарния лидер на иракския клон на Ал Кайда, Абу Мусааб аз Заркауи. По време на иракския си период те живеят в багдадския квартал „Хай ал джамия”. Някои от тях дори са били заедно с аз Зеркауи в афганистанската провинция Хейрат, когато той прави джихад в Афганистан. През 2003 година те са изпратени от Сирия и Ливан, за да създадат контрабандни канали и респективно първите ислямистки гнезда в съседен Ирак, с щедрата подкрепа на фондации от страните от Персийския залив.

Сирийското правителство отчита грешката си и едва през 2007 г. официален Дамаск преразглежда политиката си на толерантност към въпросния криминогенен контингент. Кулминацията на тази политика е ликвидирането на един от водещите алкайдистки лидери – шейх Абу Каакаа, която обаче се оказва недостатъчна, за да спре набралите скорост субверсивни процеси. Мрежата от незаконните за прехвърлянето на хора канали не е разрушена и един от завърналите се от Ирак муджахидини е Абу Мохамед ал Джулани. Той става и лидер на най-влиятелната салафито-джихадистка организация в страната. На 10 април 2013 година в официално видеопослание ал Джулани официално обявява „Нусра” за клон на Ал Кайда.

Тя е единствената ислямистка група, която има държавническа визия и изработена пълна стратегия за воденето на регионална война на територията на Сирийската арабска република. За тази цел нейните лидери създават специален тактически план, чиято цел е да им донесе военно-политическата победа.[39] Ако обаче трябва да сме искрени, т.нар. стратегия на действията, истратежия ат тахарок, частично разочарова в частта й за оригиналност и за специфика. Набелязаните нейни три етапа, а именно гъвкавост на операциите, мурунат ат тахарок, оперативна роля, ад даур ал уазифи и продължаваща борба, истимрар ас сираа, до голяма степен приличат на наложените в христоматийните разработки на алкайдистките стратези като Абдел Кадер бен Абдул Азиз, Абу Мусааб ас Сури или Абу Бакър Наджи три класически етапа на световния джихад, а именно изграждане, бина, битка, китал и владеене на положението, тамкин.[40]   

Както всяка салафито-джихадистка структура ръководството се базира върху шариатообразни аргументи, за да мотивира своята терористична дейност. Религиозните фанатици винаги търсят някаква аналогия в свещените текстове, за да легитимират своята дейност. В тази светлина, в свое видеопослание от 24 януари 2012 година „Нусра” твърди, че има пророчески хадис, в който се казва, че „центърът на ислямът е Шам (Сирия) и че божиите ангели са разперили крила над Сирия.” Според тях събитията от арабската пролет в тази страна са предопределени от Всевишния, тъй като те вярват, че „лагерът на мюсюлманите в Деня на страшния съд ще бъде Дамаск.”[41] Така всякакви терористични акции срещу правителството на Башар Асад стават законосъобразни и това повдига изключително високо морала на муджахидините за реализация на терористичните акции.

Ислямистите от „Нусра” издигат лозунга за създаването на халифат, по „волята на Аллах”. Те се обосновават с шариатски аргументи в тази посока. В същото време техните действия, както и модели на реално упражняваната власт в териториите, които управляват (някои села в Североизточна Сирия), не оставят впечатление, че ипмплементираната държавническа матрица е по-различна от тази на светската, либерална държава. Така например местните управници поставят силен акцент върху справедливото разпределение на социалните помощи и дори отварят гише за жалби на населението.[42]

Радикалите от „Нусра” са си извлекли някои поуки от неуспехите на Ал Кайда в Ирак. Така например те селекционират предимно военни, а не граждански обекти за нападение. Мавзолеите и култовите обекти на шиитите и особено на софитите остават маргинални, а не водещи военни мишени. Нещо повече, дори в тяхната радикална реторика, те не се фокусират върху различните съставни части на общото зло – ал куфар, неверниците (шиити, софити, алауити и немюсюлмани). Част от разграничаването от неуспешната алкайдитска практика в съседната арабска държава е отхвърлянето на идеологическия конструкт (ИДИС), обявен от иракския лидер Абу Бакър ал Багдади. В спора между двамата лидери се намесва и ръководителят на организацията-майка, Ал Кайда – египтянинът Айман Зауахири. Според последния ал Багдади е сбъркал като е обявил създаването на „Ислямска държава в Ирак и Сирия”, без да се допита до ръководството. В същото време и Абу Мохамед ал Джулани също е допуснал грешка, като е отхвърлил тази форма на държавност и не е поискал позволение от щаба на Ал Кайда. В тази връзка Зауахири обявява, че „Нусра” е клон на Ал Кайда-джихад и трябва да изпълнява единствено заповедите на централното ръководство”. Освен това той призовава ръководствата на двата клона на терористичната организация в Ирак и Сирия да преустановят словесните и физическите нападки по между си”.[43]

Трудно е да се прецени какви са съществените разлики между двата филиала на алкайдисткия хибрид в Сирия. Прави впечатление, че ал джабха, фронтът (така за по-накратко наричат „Нусра” започва да губи позиции спрямо ад даула, държавата (така за по-накратко наричат ИДИС), въпреки че численото съотношение между двете групировки е приблизително 1:3 в полза на първата. Според полеви командир на последната основните разликите са две, въпреки че двата субекта са лица на една и съща монета:

1. Етническият състав. След разцеплението бойците на „Нусра” са доминиращо сирийци и араби, а тези на ИДИС – малко сирийци, араби и най-вече ислямисти от неарабски произход.  Етикетът „държава” привлича повече чужденците и последните масово напускат не само „Нусра”, но и другите ислямистки групировки като „Сукур аш Шам”, Луа таухид” и други. Така се засилва ударната сила на ИДИС. В същото време в  погледа на местното население, изразено от един от местните полеви командири, ал джабха е по-близо до народа, докато ад даула олицетворява политиката и законите. Според местен активист от град Хасаке, Източна Сирия, в състава на ад даула влизат предимно неараби от цял свят (повече от 40% от целия личен състав), араби от страните от Персийския залив, Ирак, Тунис, Либия, Египет и други страни. Малцината сирийци са бивши членове на проправителствените милиции „шабиха”. Последните са били отхвърлени от другите части на ССА, под претекст, че искат да изчистят съвестта си, на която тежат множество престъпления. Въпросният активист е категоричен, че чужденците воюват много по-храбро от местните муджахидини, тъй като няма какво да губят.[44]          

2. Точното време за обявяването на бъдещата ислямска държава. „Нусра”, както и Заухари отстояват идеята, че първо трябва да се оформи специфичния профил на сирийската ислямска държавност, а след това да се създава халифата – универсалната държава на исляма.             

Сирийските алкайдисти от „Нусра” се опитват да се предпазят и от още една грешка,  допусната от техните иракски съидейници. Най-вероятно сирийците се страхуват от организирана обструкция от местното сунитско население, по подобие на Ирак. Там, не без американска намеса, бяха създадени т.нар. сахуат ал кабаил, „възраждане на племената” или ас сахуа ал исламия, „ислямско възраждане”, които допринесоха за маргинализирането на иракския клон на Ал Кайда. Практически на местните племенни лидери им беше платено, в това число някои от тях бяха назначени с месечно възнаграждение, за да се бият срещу религиозните фанатици от Ал Кайда. Някои от най-екстремистките лидери на ИДИС, в духа на конкуренцията между двата клона на радикалите-ислямисти, иронично дори се опитват да представят „Нурса” като сирийския вариант на въпросното ас сахуа ал исламия, ислямското възраждане. Като цяло „Нусра” счита, че най-добрата военна тактика е обсадата и блокирането на големите градове в държавата, стъпвайки силно върху своя предимно аграрен социален генезис. Те си дават сметка за ограничената си подкрепа сред сирийското население. Поради тази причина радикалите от „Нусра” се стремят да неутрализират, а не да мобилизират широките обществени групи. Всъщност и по отношение на тактическото поведение с населението двата съперничещи ислямистки клана прилагат един принцип – политика на тоягата и моркова. В същото време обаче „Нусра” най-често използва моркова, а ИДИС – тоягата.

Военната организация на „Нусра” е микс между разгърната класическа военна структура и партизански части. В това отношение при ИБИС почти няма разлика, запазвайки стриктно йерархизираната структура. Конкретните цели и оперативната обстановка определят кой от двата типа силови формирования ще бъде използвано. Това до голяма степен зависи и в коя част на страната се провежда акцията. Поради тази причина операциите на „Нусра” се делят на „за обезпечаване на сигурността”, амния и военни, аскария. Принципно, първата категория акции доминират в столицата Дамаск, тъй като там радикалите нямат възможност за широкообхватни военни действия. Режимът там е концентрирал много военни сили. Ако фронтът на противопоставяне с правителствените войски е по-дълъг, силовата структура на „Нусра” се превръща в близка до редовната армия организация. Такъв е случаят в град Халеб. Там въпросните терористи имат цели артилерийски батареи и ПВО-части. В щабове те превръщат помещения на граждански обекти, чрез които лесно се контактува с цялото оперативно поле на действие. Практически, идеята на „Нусра” е още преди падането на режима да има разделение между двата вида дейности на сигурността, полагайки основата на бъдещото разделение между дейността на вътрешното и военното министерство.

Религиозната структура също е стриктно йерархизирана. В центъра, по подобие на Ал Кайда, „Нусра” има Консултативен съвет, мажлис аш шура. Тя легитимира всички действия на политическото и военното ръководство. Поради липса на категорична подкрепа от множество местни духовни лица, „Нусра” се възползва от услугите на чужденци. Така например редица източници твърдят, че висшето духовно лице в групировката е саудитецът Абу Муса ал Кахтани, който заема длъжността Главен съдия, ал кади ал аам. Други източници твърдят, че иракчанинът Мейсар Али Муса е този, който ръководи религиозната организация на „Нусра”. Не е ясно докъде се простира неговата духовна юрисдикция, тъй като всички отряди на организацията имат собствени шейхове, които не е ясно дали признават авторитета на Главния съдия. Във всички случаи обаче всяко духовно лице играе изключително важна роля за ръководството на отряда. Обикновено то е длъжно да издаде отделна фетва, за да легитимира дадена операция или военен план. Такъв известен религиозен деец е шейх Омар от Халеб, известен с партизанското си име Абу Мохамед ал Халеби, който практически се превръща в част от военното ръководство на структурата в Халеб. Той е убит от правителствените войски през декември 2012 година.

С оглед да докаже, че създава държавност, „Нусра” учредява шариатски съдилища. Те са призвани да прилагат шариатските норми при възникнали частноправни спорове или пък да прилагат правосъдие върху пленени опоненти на организацията.

Начинът на рекрутиране на нови членове много прилича на този на Ал Кайда. Първата стъпка за привличането на нов боец е ат тазкия, персоналната гаранция, препоръка от двама члена на фронта „Нусра”. След това новият член, чийто основен изпит, е присъствието му на бойното поле, полага бия, клетва за вярност към емира на организацията. Презумпцията на този акт от религиозна гледна точка е, че той делегира себе си и своите права изцяло на лидера. Това му анулира възможността да напусне групата, тъй като това му действие би било противоречащо на шариата. В същото време според западен социолог, пребивавал определено време в районите, контролирани от „Нусра” около Халеб и Едлеб, основният източник на приток на нови бойци в организацията са предимно останалите ислямистки групи. Според него цели бойни части от „Ахрар аш шам” се преминали на страната на „Нусра”, поради по-ясната идеологическа визия и оперативни перспективи. Не са редки случаите, при които сблъсъкът за притежание на военната плячка от режима е причина за директно кръвопролитие между „Нусра” и някой от останалите съперничещи ислямистки терористични групи. Пример в това отношение са престрелките между въпросната групировка и друга ислямистка организация – бригадите „Фарук” за налагането на контрол над територия, разположена в близост до сирийско-турската и сирийско-иракската граница. По този начин „Нусра” използва три основни инструмента, за да наложи своето надмощие в доминираните от опозицията райони в страната, а именно – налагането на нейни лоялни кадри в шариатското правораздаване, изграждането на клиентелистки взаимоотношения с населението чрез овладяването на дейността за раздаването на помощи и безкомпромисно елиминиране на идеологическата конкуренция. Така например „Нусра” доминира в шариатските съдилища в източен Халеб, докато е отстъпила това положение на представители на „Мюсюлманските братя” в западните квартали на града.[45]       

Разнообразният етнически състав на групата понякога се превръща в пречка на осъществяването на тази ключова процедура. До появата на ИБИС „Нусра” привлича най-много чуждестранни муджахидини в своите редове, всички те са организирани в отделни структури. Такъв батальон имат чеченците, които играят важна роля в бойните действия. В края на месец февруари 2013 година се появи аудиопослание на лидера на чеченските радикали Доку Омаров, в което се твърди, че е пристигнал в Сирия, за да се включи в битката срещу режима. Според обръщението той е пристигнал в арабската страна заедно с бойци от Чечения, Афганистан и Кавказ.[46] Вестник „Шарк ал аусат” отбелязва, че в интернет е качено аудиопослание на Абу Омар аш Шишени, който претендира, че е командир на бригадата „ал мухаджирун”. В него на чеченски език той заявява, че „Сирия не е притежание на сирийците, а е страна на Аллах и е притежание на ислямската нация. Битката там е битка на всички мюсюлмани по света.”[47] В тази връзка на конференция в столицата на Татарстан, Казан, директорът на Федералната служба за сигурност на Русия Александър Бортников твърди, че около 200 руски граждани се сражават в Сирия в редиците на Ислямският емират на Кавказ под знамето на Ал Кайда или нейни сателитни организации.

Изглежда, че чеченците се превръщат във все по-значим фактор в сирийския конфликт, играейки ролята на най-твърдото ядро на чуждите бойци. По непотвърдени данни именно муджахидини от този етнос са превзели стратегическото летище Минакх, на 10 километра от Халеб, последният голям град под контрола на опозицията. Тази военна победа, се възприема като окончателното спиране на тоталното настъпление на обединените войски на правителството и Хизбула, започнало с превземането на град Кусейр и квартала Халдие в Хомс. Не само военният опит, но и изключителната жестокост, с която действат чеченците (те обикновено не взимат пленници), им помагат да се отличават от останалите чужденци-муджахидини. Една от версиите за реализацията на отвличането на 22 април 2013 година (а може би вече и убийството) на двамата епископи на Халеб, Булос Язаджи и Йохана Ибрахим отново е свързана с чеченци. Те са действали в рамките на терористичната група „Джунд ал хилафа”, ръководена от кувейтчанина Абу Омар ал Кувейти.[48]        

Все по-значима роля играят и доброволците от Балканите. Според лондонския вестник „Ал Хая” твърде много младежи от Косово, Босна, Сърбия, Македония и Албания са сред воюващите под знамената на „Нусра”. Само ликвидираните албанците са около десетима.[49] Френският министър на вътрешните работи Манюел Валс излиза с твърдението, че сред бунтовниците от Ал Кайда срещу режима в Дамаск има 600 европейци, от които френските граждани са 120 души.[50] Според американска неправителствена организация сред убитите противници на режима има и един български гражданин.[51] Всички те са наречени със събирателното „ал мухаджирун”, емигрантите, препращащо към общността от първите последователи на пророка Мохамед от зората на разпространение на ислямската религия през VІІ век.

Оказва се, че „Нусра” е единствената бунтовническа групировка, която има много дълбоко законспириран агентурен апарат в редовете на управляващото правителство. Той е особено добре развит в столицата Дамаск.

Заключение

Сирийският салафизъм участва активно и още от самото начало в процеса на „арабската пролет” за разлика от останалите близкоизточни страни. Той обаче е доминиращо опортюнистичен, а не догматичен в своето съдържание. Сирийските радикали използват екстремистките му идеи, не толкова, за да очертаят някаква държавническа философия, колкото да успеят да увлекат маси и да свалят режима на президента Башар Асад. Те не могат да действат по алтернативен начин, тъй като всякаква друга държавност, освен светската и гражданската, би приела утопична обвивка, в такова общество, каквото е сирийското.

Революцията чертае новата карта на салафизма в Сирия, а паралелно с това и стимулира процеси на урбанизация и обществена социализация. Носителите на въпросните радикални религиозни идеи са прослойки с аграрен произход. Ако революцията и нейния салафитски авангард успее да победи, това означава преначертаване на традиционната социална йерархизация в страната. На този етап салафизмът като система от поведенчески черти остава чужд на широките градски слоеве и навлиза единствено в средите на малобройни бунтовнически групировки. Резонен е въпросът дали в Сирия разпокъсаните и често не дотам искрени салафити ще успеят да родят значимо политическо движение, което да играе важна роля в постасадова Сирия. Примерът с Египет е очевиден. По-скоро прогнозите са отрицателни, въпреки някои симптоми за противоположно развитие на процесите като появата на Партията на реформата и справедливостта и движението „Вярващите участват”. Основна причина за подобна хипотеза е фактът, че на този етап режимът на Башар Асад няма намерение да отстъпва властта. Най-важното обаче е, че сирийското общество дава признаци, че възприема салафизма като чуждо тяло, което иска да се присламчи в неговия ежедневен ритъм на живот. Твърде вероятно е, след приключването на събитията, независимо кога и по какъв начин, салафизмът да намери своя обществено значим материален израз, тъй като гореспоменатите военни формирования много активно работят за формирането на свои политически крила. „Нусра” и „Таухид” вече са създали протодържавнически институции, които извършват обществени функции с политически характер. Големият въпрос е все пак как ще изглежда държавата в погледа на сирийските салафити. Имайки предвид практиката в останалите държави от арабската пролет, най-вероятно точният отговор ще бъде получен не на кръгла маса, а на бойното поле на братоубийствените сблъсъци.