Позиция на председателя на ИМП Борислав Цеков по повод някои дискусионни моменти в проекта за нов Наказателен кодекс, публикувана в Агенция БГНЕС и Хаштаг-BG:
Няколко пункта в проекта за нов Наказателен кодекс предизвикаха публична дискусия през последните дни. Тези отделни текстове безсъмнено са важни, но в никакъв случай не трябва подменят
необходимостта от широка професионална, обществена и парламентарна дискусия по цялата нормативна територия на този изключително важен законопроект. В сегашния съвсем предварителен стадий обаче и аз от своя страна ще се спра само на онези два текста, които предизвикаха справедливи опасения, че се влиза в разрез с основни стандарти в областта на гражданските и политическите права.
Преди това обаче изрично трябва да се подчертае, че залитането в партийно-политически крайности, което за съжаление прозвуча от някои експертни говорители, е контрапродуктивно. Най-малкото защото зад проекта за нов Наказателен кодекс не стои политическата отговорност на действащото правителство – той не е гласуван нито в Министерския съвет, нито дори е прекрачил вратите на Народното събрание. Тъкмо напротив, на този етап проектът е нищо повече от продукт на експертна работна група при министерството на правосъдието, която работи по него повече от две години. При това работна група, сформирана в мандата на предходното правителство, ако това въобще има някакво значение. Да се смесват основателните експертни възражения по някои текстове с гръмовни политически квалификации, че правителството готвело “авторитарен режим”, “путиново управление” и прочие нелепици звучат, казано най-вежливо, неубедително. Намирам го също за неуважително към труда на експертите, работили по проекта – все уважавани юристи, които не заслужават да бъдат превръщани в изтривалка на нечии политически спекулации, защото предлаганият проект има и много сериозни достойнства.
По съществото на повдигнатите въпроси.
Първо, относно криминализирането на фотографирането, филмирането, записването или подлагането на друго подобно действие на лица без тяхно съгласие или въпреки изрично изразеното им несъгласие. Тази законодателна идея трябва рязко да бъде отречена. Информацията, която имам е, че мотивите, с които експертите са предложили тази разпоредба още при предното правителство, са били свързани със създаването, според тях, на повече гаранции срещу масово незаконно подслушване и нарушаване на гражданските права – практики, които станаха емблема на управлението на ГЕРБ. Но тази, иначе легитимна цел, не може да бъде постигната по този начин. Напълно недопустимо е да се въвежда наказателна отговорност за нарушаване на личната сфера в такива случаи. По принцип забраната за този тип навлизане в личното пространство е конституционно закрепена. В основата си нейната цел е да пази гражданите от държавата и нейния властови апарат. Но приложното й се разпростира и върху заснемането и записването от страна на частни лица. Член 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) гарантира неприкосновеността на личния живот и изрично посочва основанията за ограничаване на това право. На тази основа Съдът в Страсбург има солидна практика в тази област (например Niemietz v. Germany от 1992 г, P.G. and J.H. v. United Kingdom от 2001 г. и редица др.). В общи линии се постановява, че частната сфера и личния живот, които се ползват със закрила от чл. 8 от ЕКЗПЧОС, освен включва в определена степен и някои аспекти на деловата и професионална активност на гражданите, доколкото тази активност по естествен начин се преплита и с техния личен живот. По отношение на публичните фигури обаче доктрината (американска и европейска) и съдебната практика са единодушни, че тяхното право на ненамеса в личния живот е значително по-ограничено за сметка на свободата на информацията и правото на гражданите да търсят, получават и разпространяват информация. Спомням си, че у нас за първи път по-интензивни дискусии за възможността публични фигури да бъдат снимани без тяхно съгласие възникна далеч преди разгръщането на по-солидна законодателна база на правото на информация през 1999 г. – при управлението на Иван Костов, когато тогавашният правосъден министър Теодосий Симеонов реагира остро срещу фотограф на столичен всекидневник, който го снимаше. Тогава в мои правни коментари в медиите се позовах на принципите, постановени от Върховния съд на САЩ (например в Hustler Magazine, Inc. v. Falwell от 1988 г.), според които публичните лица не се ползват с пълния обем на конституционна защита на правото на неприкосновеност на личната сфера. Разгърната е вече и практиката на Съда в Страсбург в тази насока. При все това, пътят за създаване на по-солидни гаранции срещу неправомерно нахлуване в личното пространство не е наказателноправен, а гражданскоправен. И не може да извади публичните фигури от обсега на обществения интерес да се знае за тяхната дейност, в т.ч. и аспекти на личния им живот.
Вярно е, че проектът за Наказателен кодекс в чл. 146, ал. 3 изрично предвижда ненаказуемост, когато става дума за “публични прояви”, каквито са различните форми на публичност – на обществени места, в медии, вкл. социални медии (например Фейсбук съдържанието на страници и лични профили, публикувано под “домейн публично”) и прочие. В такива случаи, според проекта, липсата на съгласие и разрешение от лицето не се наказва. Но дебело трябва да се подчертае, че ЕКЗПОЧС и стандартите, установени от Съда в Страсбург са в посока ограничаване на защитата на публичните фигури, а не просто на техните публични прояви. Ограниченията в случая са според субекта, а не според неговите прояви – публичните фигури и тяхната дейност са легитимния обект на интерес от гражданите, а не само това, което те вършат в рамките на “публична проява”.
Пътят за въвеждане на по-ефикасни гаранции за правата на хората, без да се въвеждат обаче каквито и да било елементи на цензура и ограничения на свободата на информацията, е във въвеждането на ясни параметри на гражданска отговорност в такива случаи, които да бъдат прилагани от ефективно от съдилищата. В тази посока са и редица препоръки на Съвета на Европа.
Второ, пропуск на проекта за Наказателен кодекс, поне според мен, е липсата на изричен текст, който освобождава от наказателна отговорност длъжностни лица, които са разпространили определени факти и документи, които макар и предмет на защитена от закона тайна, свидетелстват за корупция и злоупотреби в държавната власт (whistleblowers).
Трето, наистина буди недоумение текстът на чл. 305, ал. 3 от проекта, според който се криминализира деянието, при което едно лице се поставя в услуга на друга държава или чужда организация, или на организация под чужд контрол, за да й служи във вреда на Републиката. Този текст е вплетен в разпоредбата за предателството във военно време. Но формулировката му е толкова широка, че предизвиква много сериозни опасения от гледище на гражданските права и свободата на личността. В действащия НК резонно съществува текст, който обаче обвързва дейността в услуга на друга държава или чужда организации с конкретна престъпна цел – да се действа като шпионин (чл. 105, ал. 1 от действащия НК), т.е. да се издаде държавна тайна или да се събира информация, с цел да бъде издадена държавна тайна на друга държава или чужда организация. Този текст е възпроизведен буквално и в проекта за НК, при това на точното му систематично място – в разпоредбата относно шпионството в чл. 307, ал. 3 от проекта. Но какво търси текстът на посочения чл. 305, ал. 3 в този проект?! Той трябва да бъде безусловно премахнат при по-нататъшното му разглеждане.
По отношение на полемиката, че този текст бил едва ли не аналог на въведеното в Русия изискване за регистрация на т.нар. “чуждестранни агенти”, попътно ще отбележа само, че това не е вярно по две причини. Изискването за регистрация на лица и организации, които лобират за промени в политиката и законодателството от името или по поръчка на други държави и чужди организации не е руски патент. Руснаците изкопираха този закон от един действащ отдавна законодателен акт в САЩ – Законът за регистрация на чуждите агенти от 1948 г. (Foreign Agents Registration Act). Но този закон (както и аналогичните руски разпоредби), не са свързани с наказателна отговорност, а с правото на гражданите да знаят кои са лицата и организациите, които лобират пред американските власти по поръчка и с финансирането на чужди правителства и структури. От такъв тип организации и лица се изисква да разкрият определена информация за финансовите си средства и цели в публичен регистър. Прочее, благодарение на този американски закон, преди време научихме, например, че българското правителство е ангажирало лобистки фирми, които да се застъпват пред властите на САЩ за присъединяване на България в НАТО. Та, по същия модел е въведен и руския закон преди няколко години, и онези, които папагалстват за някаква тъмна “евразийска” сила, е добре да обогатят правната и гражданската си култура в тази посока.
Четвърто, чуха се някои твърдения, че приемането на нов Наказателен кодекс не било оправдано, защото това щяло да елиминира дълголетно натрупаната съдебна практика по сега действащия. Това са несъстоятелни твърдения, с които очевидно самоцелно се опонира на проекта. И вместо юридически аргументи прозира духа на провинциалната нашенска партизанщина, чието верую е – щом “наште” не са власт, дори и през деня трябва да се реве гороломно, че е непрогледен мрак. Вероятно и студентите, или поне повечето от тях, са наясно, че основните принципи и институти на наказателното право са формирани в продължение на десетилетия и са част от правната догматика на съвременната юриспруденция, независимо от текущите нюанси на някои наказателноправни норми.
И накрая, реалната дискусия по проекта тепърва предстои. Но се надявам тя наистина да бъде професионална, а не партизанска. И критична, а не истерична. Защото държавността нито започва от днес, нито ще свърши с това или онова партийно управление. Низките страсти на конюнктурните боричкания за власт не трябва да навлизат в полето на обществената дискусия по такива важни законопроекти, какъвто е разглежданият проект за нов Наказателен кодекс.