Датата 10.XI.1989 маркира едва темпорално настъпването на т.нар. „Есен на народите“ , започнала от протестите на площад „Тянанмън“. Това масово движение за свобода, социална и икономическа промяна, насочено срещу вече анахроничната и неадекватна власт на комунистическите партии в Централна и Източна Европа, постига успех и поставя на дневен ред приобщаването на държавите от Източния блок към останалата част от света. Но макар вдигането на желязната завеса да е общо дело, започнато от едни, към което скоро се присъединяват и други, пътят, поет след това не се налага да бъде отъпкван тепърва. Основите му са положени около 20 години по-рано и са резултат от напрежение и противоборства в т.нар. „капиталистически свят“, които далеч не отстъпват на драмите, разиграли се през 1989г.
Разглежданият анализ на прехода към демокрация и пазарна икономика в България възприема икономическото и политическо философско течение „неолиберализъм“ като ключово за разбиране на протеклите процеси по реорганизация и осъвременяване на държавния апарат с цел да бъде той приведен в конкурентоспособен вид, готов за предизвикателствата на глобализацията. За да се изясни този избор, ще е необходимо да бъде обяснени произходът и обстоятелствата по налагане именно на тази конкретна доктрина.
За целта е нужно да се върнем към края на Втората световна война и възстановителния процес, който протича в отделните западни държави, както и основните принципи, които адаптират, за да се справят. Разглеждайки причините, довели до разпалването на войната, държавите-участници полагат като ръководни следните насоки за бъдещия обществен и икономически живот: съсредоточаване на усилията на държавата върху осигуряването на пълна заетост на гражданите ѝ, икономически растеж, създаването или усъвършенстването на държавното осигуряване (социално и здравно), както и в прокарване на нагласата за държавна намеса за постигането на тези цели. Това са изискванията за постигане на компромис между капитал и работници. Този компромис е носещата колона на така желаните обществен мир и спокойствие в следвоенните общества. Осъществяването на компромиса довежда до формирането на политическо-икономическа организация, която обвива пазарните и предприемачески действия в редица социални по своя характер ограничения. Държавното планиране, както и държавната собственост върху ключови сектори (например въглищната, стоманената и автомобилната индустрии във Великобритания, Франция и Италия) не са били рядкост. Така през 50-те и 60-те години на миналия век развитите западни капиталистически страни отчитат сериозен икономически растеж. В немалка степен той се дължи и на линията на финансова помощ, поддържана от САЩ посредством различни програми. Заради намалените данъчни приходи обаче и увеличеното публично харчене за поддържане на работни места в края на 60-те години много от държавите, използващи този модел, изпадат в положение на „стаглафлация“. Започва търсенето на изход.
За облекчение на назрелите проблеми е избран подход, тиражиран още от 40-те години като конкурентен на модела на държавна намеса. Този подход е бил развит от „Обществото Монт Пелерин“, което базирало теорията си върху трудовете на Хайек. В него освен Хайек, дейно участие взели и Лудвиг фон Мизес, Милтън Фридман и за известно време философът Карл Попър. Полито-икономическата философия, която предлагали те, се нарича неолиберализъм. Т.к. икономическата криза от 60-те била криза на натрупването на капитал, основният постулат на неолиберализма гласи, че икономическите решения, вземани от държавата, са погрешни. Първо, защото ще са винаги в интерес на някой от основните играчи, които формират влияние над или в държавния апарат, и второ, защото информацията, с която държавата разполага, е по-несъвършена и непълна от тази, с която разполагат преките участници в пазарните отношения. Подкрепящите неолиберализма издигат система от ценности, които в отношенията си една с друга довеждат до най-ефикасното и оптимално функциониране на пазара, а от там и на обществото. Тези ценности са строги закони, опазващи индивидуалното право на частна собственост, върховенството на закона, пълно освобождаване на пазарите и търговията. Поддържа се убеждението, че свободната конкуренция между участници в една такава система ще доведе до подобряването на жизнените стандарти за всички поради необходимостта от технологично подобряване на производството, за да останеш конкурентоспособен, а от там и в подобряване на качеството и дистрибуционната мрежа. Изграждането на предприемачески дух е в основата на този подход. Затова неолиберализмът счита, че всеки индивид е отговорен сам за себе си, като тази отговорност се декомпозира дори в сферите на социалното осигуряване и здравеопазването. Приема се, че конкуренцията осигурява най-добрите стоки и услуги, затова невъзможността за персоналното им осигуряване се възприема за неизпълнение на императива за инициативност и предприемачество, базирани на персоналната свобода, т.е. личен провал, а не системно несъвършенство.
Това течение е разпознато като средството за излизане от кризата на натрупване на капитал най-вече от различните големи бизнес формирования в САЩ и Западна Европа. Затова от 70-те години на миналия век започва агресивна кампания за налагане на този начин на мислене в обществото. Това се постига чрез финансиране на think tanks (НПО-та, специализирани в икономически и политически въпроси, съставящи благоприятни теоретични трудове и набиращи подкрепящи устоите на течение емпирични данни под формата на проучвания, допитвания и анкети) разклонения на „Обществото Монт Пелерин“ (“Institute of Economic Affairs” в Лондон и “Heritage Foundation” във Вашингтон), разширяване влиянието на неолиберализма в академичните среди – най-ярко изразена тази тенденция е в Чикагския университет, където Милтън Фридман преподава, осигуряване на удобен медиен фон и приобщаването на обещаващи млади интелектуалци. Тези фактори се събират и формират един подходящ климат за мислене в насоките на неолиберализма. Общо формулираните постулатите за индивидуална свобода и ограничаване на държавната намеса намират отражение в масовите протестните движения през 1968г. Цялата тази кампания по популяризиране постепенно осъществява срастването на неолибералните възгледи с популярната култура и масовото мислене. Вкореняването на абстрактно дефинираните неолиберални ценности в общото мислене и даденият им позитивен оттенък павира пътя към политическо назначение на тези политици, които припознаят тези ценности като свои и ги тиражират като такива.
Осигуряването на гласност на тезите на Хайек и колегите му довеждат до прилагането им на практика. Бързо става ясно, че прекомерно общият начин на формулирането на постулатите довежда до злоупотреби от страна на участниците в пазара. Така например широко подкрепяната абсолютна свобода на конкуренция, лишена от регулация, резултира в бързото изграждане на монополни структури и обсебване на сектори от пазара. В опит да намалят разходите си играчите на пазара конструират сложни схеми на подизпълнители, отървавайки се така от тежестта по поемата на целия производствен процес, но оскъпявайки стоката и услугата следствие на включването на други в процеса. Също така някои от участниците се намират в състояние на по-голяма близост до управляващите институции, поради която причина имат достъп до важна информация или улесняващи ги механизми. Това им позволява да правят по-бързи, по-точни и по-навременни ходове, осигурявайки си така по-голям дял от даден сектор на икономиката. Друго изопачено начало на неолиберализма е държавна помощ за близки до властта бизнеси. Дерегулацията развързва ръцете на частните финансови институции, които чрез спекулиране на борсите успяват да акумулират голямо богатство, инвестирайки го в т.нар. реален сектор, т.е. закупуването на производствени мощности. Така се сформират огромни конгломерати, които са зависими един от друг. Неолиберализмът гласи, че всеки пазарен играч носи последствията от действията си, но на практика това не се случва, когато някой финансов гигант изгуби, залагайки на „грешния кон“. В такъв случай държавата го избавя от фалит, т.к. е „прекалено голям, за да потъне“. Под това се има предвид множеството други бизнеси, с които е обвързан – неговият фалит ще доведе до фалит и на много други предприятия. Така държавата спасява цялостната конструкция на конгломерата с държавни пари, докато той прави преструктуриране – запазва отделните си бизнеси, но намалява заетостта в тях, за да намали разходите. Така излиза, че парите на уволнените от него всъщност са го спасили.
Нездравословната практика общо да се дефинират правилата, лишавайки от пълна регулация протичането на действията на пазара, се разпростира до препоръките и изисквания на Световната банка и Международния валутен фонд. Точно тези две институции са оправомощени да дадат ключови заеми на държавите от „Есента на народите“ в периода след 1989г. Заемите обаче са след привеждане на държавния апарат според изисквания на СБ и МВФ. Някои интерпретират по-правилно общите формулировки, други не толкова. Следва да разгледаме как този процес се е развил в България и оценките, които му се дават от различни международни организации, осъществяващи мониторинг през годините.
В България, за разлика от другите държави от бившия Източен блок, не се случи такова рязко скъсване с комунистическото управление. Това се дължи най-вече на сигналите, които тогавашното БКП подава към избирателите, че смята да се реформира (преименуването на БСП е пример). Тази представа се съюзява с фрагментираността на дясно пространство и предизвиква около 8-годишен период, в който не може да се излъчи политическа сила, получила ясно мандат за осъществяване на предвидената от нея мерки. За тези 8 години 8 правителства се сформират, като всяко едно от тях е започвало от нулата, имало е пълна липса на приемственост. Едва през периода 1997 – 2001г. СДС успява да изкара пълен мандат. Именно този мандат се приема за вододел в преходния период, т.к. преди СДС икономическите политики се доминират от опитите на БСП. Като контрапункт се появяват след това СДС, които въвеждат мерките, предлагани от Световната банка и Международния валутен фонд, същите мерки, които са били имплементирани в другите държави в преход още през 1990г.
За да можем да съставим разликите между неолибералния подход на СДС и опитите на БСП, трябва първо да видим състоянието на икономиката и предприетите действия за нейното реформиране от старите управляващи. Нужно е да се отбележи, че в периода 1990г. – 1993г. е била съставена група от икономисти към съответните правителства, която е трябвало да прокара промени, насочени към въвеждане на пазарна икономика. Промените са били оформени в меморандум, според който е било необходимо спешна либерализация на цените, връщане на земеделските земи на собствениците и приватизация на държавните предприятия. Счита се, че тези първоначални опити били успешни от гледна точка на неолибералната оценка на меморандума – намален е бил контролът на цените до едва 10%, било е постигнато реструктуриране на държавния дълг, била е започната приватизацията. Проблемна зона е била обаче неопитността на голяма част от служителите в държавния апарат с новите мерки и понятия, както и слабо развитата данъчна администрация, която е реализирала слаба събирателна дейност (до свикването на ВНС е имало едва 20 000 данъкоплатци, а след приетите промени – милиони). Мерките, предприети от групата, са били, за да се постигне исканото от СБ и МВФ, за да дадат необходимия тогава заем. Ричард Ран, автор на оздравителен план за България, посочва, че е трябвало да бъде въведен валутен борд още от самото начало, но поради „токсичността на политическата обстановка“ и липсата на единност не се случило.
Така икономическите мерки, възприети в другите държави от Централна и Източна Европа, били наложени и в България, но липсата на средства от МВФ и СБ и недостатъчното единство за следване линия на икономическо поведение, поддаващо се на приемственост, отлагат неолибералните мерки. Така голяма част от населението остава недоволно от бавните темпове на промяна в първите години на прехода, затова дават доверието си на БСП за провеждането на една по-социална и по-позната политика. Недостатъчното разработване на частен сектор обаче, причина за което лежи в бавната приватизация до 1997г., търпените загуби от държавата заради поддържането предприятията, които не са продадени, и слабата данъчна администрация, която не успява да осигури необходимата събирателна политика, довеждат до невъзможност за поддържане на стегната и възходящата социална политика. Поради формиралата се несигурност в периода до 1997г. външни инвестиции почти не се забелязват. Това допълнително забавя приватизационния процес. Това води до появата на близки до управлението фигури, които успяват да пренасочват заемите, които държавата осигурява на работещите на загуба публични предприятия. Тези „източени“, както става известни, заеми след това се използват, за да се закупят същите или други държавни предприятия или да дадат старт на друг бизнес. Положението се влошава т.к. неолибералният тон на работа е затруднен от подновяването на контрола над цените, който през 1995г. достига 52%. Подобна популистка мярка само затруднява в случая. Сериозни критики са отправени и към Централната банка, която не се е опълчила срещу грешните финансови решения на правителствата до 1997г. Така тя е позволила финансирането на губещи предприятия и не е обърнала достатъчно внимание на спекулантството с долара от страна на обменните бюра. Създалата се финансова несигурност от липсата на реструктуриране в реалната икономика, загубите на държавните предприятия и пренасочването на финансирането им довеждат до отказ за нова отсрочка на държавния заем и изпадане на страната в състояние на хиперинфлация, т.нар. „виденова зима“.
Изводът, който трябва да се изведе, е, че изпадането на държава във финансова криза се дължи изцяло на некомпетентността на онези управляващи кадри, които са поддържали дълги периоди на икономическа неефективност. Предложените мерки от СБ, МВФ, Ричард Ран, малка част от които са били изпълнение, са били стъпка в правилната посока, в случай че приемем неолибералната посока за правилна. Адекватният им характер се дължи обаче на образувалото се широко течение от държави, които или са ги въвеждали в същия момент, или ги имат инкорпорирани в нормативната им база и икономическа практика отдавна. От съществено значение е да се подчертае, че тези неолиберални мерки са били просто средството за говорене на един икономически език заедно с останалите. За да продължим метафората и да оградим вродения недостатък на неолиберализма, трябва да кажем, че правилното говорене на един такъв икономически език не означава задължително правилното му използване.
Неуспешната политика на управлението до 1997г. и опитът да се избегне т.нар. „шокова доктрина“, прилагаща се към държавите в преход, довежда до масови протести, които свалят правителството на Жан Виденов. След мандата на служебното правителство на власт идва правителство на СДС с министър-председател Иван Костов. Костов е бил част от икономическата група до 1993г., която се е опитвала да прокара неолибералните изисквания на МВФ и СБ за освобождаване на цените и бърза приватизация с цел отпускане на заем. За него и правителството от основно значение е да върне държавата в този коловоз. За да се извършат бързо промените, непрекъснато се цитира като оправдание 8-те години, които са били изпуснати. Същият аргумент се изтъква и от Ричард Ран. Той обаче споделя и високото ниво на корупция, „по-високо, отколкото в останалите страни“. Това е повратен момент, т.к. широко дефинираните граници на ценностите, поставени като основа в неолибералния оздравителен план, могат да бъдат сериозно изопачени. Малко внимание обаче се обръща на този капан като евентуална сериозна спънка, в тънката материята на публичния живот в държавата. Вместо това се продължава с повтарянето на неолибералните постулати като решение само по себе си, изключващо възможността за злоупотреби. Така се стига необезпокоявано до стабилизиране на финансите. За да се осъществи това, се въвежда валутен борд. Неговите параметри са много близки до тези въведени в Естония и Латвия – запазване на БНБ и функциите ѝ на централна банка и закрепване на лева към германската марка, като обменният курс може да се обмени само от парламента. Валутният борд също така е с относително високо ниво на прозрачност – изисква се отчетност през определени интервали от време. Ефектът не закъснява и състоянието на финансите се подобрява. Под подобрява се има предвид стабилизира, става просто по-сигурна за чужди инвеститори. По-належащите реформи обаче не се повдигат в публичното пространство. Чуждестранни наблюдатели посочват като обезпокоителна корупцията в съдебната система и администрацията като цяло. Нейното присъствие и при предното правителство я определя за сериозна заплаха за успешното реформиране на обществото, независимо от това кой подход се предприеме. А това е от ключово значение, защото след подготвянето на терена, т.е. стабилизирането на финансите с валутния борд, след приватизацията на държавните предприятия.
Приватизацията в България има за цел да даде равен достъп до образувалите се богатства под формата на средства за производство. Идеята на Роналд Ът, също автор на оздравителна програма за България, е била наблягането на прозрачни процедури за осъществяването на приватизацията – използването на приватизационни бонове от страна на гражданите, както и нисколихвени заеми, които имат за цел стимулирането на участие в процеса. Тези изцяло икономически мерки обаче не взимат предвид конкретната социална реалност. Голяма част от населението не е подготвено теоретично, а още повече практически за случващото се в държавата. Поради тази причина немалка част остава извън приватизацията поради незапознатост със самия процес, но и поради съзнателна изолационна политика от страна на държавата. Така гражданите от тази група продават приватизационните си бонове евтино. Липсата на информация не е пречка за друга категория граждани, те обаче стават жертва на вече проявил се дефект в неолибералната теория, а именно липса на тесни връзки с регулиращите приватизацията. Така те биват изместени или понякога директно изгонени от желаещи, които имат по-привилегировано положение, най-често под формата на личен контакт. Известни са случаите с държавни предприятия като Кремиковци, Видахим и Балкан Еър, които са продадени на цена, многократно по-ниска от реалната. Оправданието за това решение е, че в противен случай е трябвало да бъдат ликвидирани. По този начин се образува една ос от неподготвени граждани и близки до властта играчи. Движението на оста придвижва напред приватизационния процес, оставяйки впечатлението за развитие, но всъщност постигайки високо ниво на консолидиране на властта (под формата на собственост върху дялове или акции) в дадено предприятие на приближените до властта. Статистики сочат, че не много голяма част от приватизацията е протекла под формата на широко участие от страна на гражданите – това са предприятията с повече акции и дялове. Заради неподготвеността им и недоверието към банкови кредити и заеми („виденовата зима“) се наблюдава голям отлив в бройката на предприятия с голям брой акции и дялове и постепенното им заменяне със статистика, сочеща консолидация на властта в същите предприятия. Всичко е по правилата на неолибералните изисквания, но те не са предвиждали кампания за икономическо и финансово ограмотяване, нито механизми за възпиране на обсебването на процеса.
Завършването на приватизацията полага началото на едно дълго ферментиращо недоволство срещу случилото се. Държавните предприятия десетилетия наред са се запечатали в колективно съзнание като нещо общо и комунално, място, обвързано на много нива с живота на работещите в него. Трудът положен в тях е трябвало да се трансформира в парче собственост, с което да се продължи животът им, да се осъществи по-ефикасно разпределение на благата. Вместо това обаче предприятията, в които има широко участие, са оставени без надзор и без указания от страна администрацията към новопридобилите собствеността. Те трябва да се откажат от нея поради липса на информация как да я използват. Така производствените мощности или средствата от продажбата им се капсулират в ръцете на хора, приближени до властта.
Линията, която се поддържа от неолибералните изисквания, се поддържа от следващото правителство (НДСВ, 2001-2005). Логично и резултатите са подобни – реформи, улесняващи трансфера и защитата на собственост между вече утвърдили се монополистични и олигархични структури, като същевременно се пресича достъпът до тази собственост и подлагане на ревизия на приватизационния процес с аргумента за върховенство на закона. Всички скандали в държавата имат нишка, която води до приватизираното имущество – прякорът на Александър Божков от времето на Костов – „Г-н 10%“ заради 10-процентовата комисионна, която изисквал при приватизационна сделка; Лидия Шулева и опитът за приватизация на „Булгартабак“; фирма на съпруга на Долорес Арсенова, продаваща лекарства с 300% надценка и др. Фиксацията на реформите с чисто икономическите аспекти и продължаващото неправилно провеждане приватизацията довеждат до тревожни статистики в края на мандата на НДСВ:
– по-малко от 5 % прираст на БВП за 2001 – 2005 г. при планирани 9 %. България е на последно място по този показател за разглеждания период в сравнение с другите държави от Централна и Източна Европа (те, от своя страна, се намират значително зад държавите от Западна Европа);
– производителност на труда за 2001-2005г.: на последното сред другите държави в преход;
– трайно намаляване на работната сила с 10-12 хиляди души на година;
– номинално нарастване на работанта заплата с 58 лв., при нарастване на паричния разход на член от домакинството с 43 лв.;
– намаляване на населението с 350 000 души;
Положените рушащи тенденции са продължени и от следващите правителства. Отново и отново се наблюдава повтарянето на вече спомената конструкция на „държавен скандал“ – собственик приближен до властта; бизнес, имащ за основата публична собственост от времето на приватизацията; представител на властта. Реформи с цел преосмисляне на тази неправилна дистрибуция не се гонят. Постепенно оформилата се картина на взаимосвързаност между власт и монополизъм/олигархия прибягва до едно по първично средство за разбулването на съмненията – тяхното прикриване чрез обсебване на медийното пространство и информационното затъмнение чрез отбягване на чувствителни теми (модел, познат в САЩ – редица канали поддържат изцяло неолибералната линия на поведение – пр. FOX с предаванията “Hannity” и “The O’Reily Factor”). Всички тези фактори водят до следните класирания на държавата в редица международни класации:
– класацията „Провалили се държави” на Fund For Peace: последно място държавите от бившия Източен блок;
– свобода на пресата на „Репортери без граници“: място н. 100, далеч зад всички европейски държави;
– „World Happiness Report” на ООН: 144. място от общо 156;
– класацията по социален прогрес (степен на полагане на грижи от страна на държавата за обезпечаване на нуждите на гражданите): в Европа зад нас са само Румъния, Албания и Македония;
– по индекс „Къде да се родиш?“ на The Economist: на последно място от всички държави в Европа;
– индексите на OECD за подреждане на ценности: в сравнение с другите държави изследваните граждани на България винаги класират най-високо доходи и работно място, докато те успяват да съставят прогресия, според която първо е образованието, след това работното място и накрая доходите.
Като извод може да се изведе следното: безпризорните неолиберални мерки, които се приложиха и прилагат все още в контекста на икономически и политически преход, не доведоха до изхода, предвиден от теоретиците. Бързата и неясна приватизация доведе до разочарование на масата граждани, които се почувстваха излъгани и измамени от концентрацията на средства в ръцете на малцина приближени до властта. Огорчението е само подсилено от обяснението за спазването на върховенството на закона, защитаващо правото на частна собственост. Използването на закона като параван на грабежите дестабилизира доверието на гражданите към институциите и подронва авторитета на държавата. Същевременно се циментира и заздравява впечатлението от безнаказаност и липса на контрол в едно специфично измерение на обществения живот, където законите, прилагани с пълната им строгост към редовите граждани, не се прилагат. Тогава фиксацията на анкетираните с доходите преди образованието не е изненадваща. Пробойните в неолибералната теория бяха експлоатирани напълно през последните 25 години. Липсата на рестрикции на големия бизнес и неосигуряването на адекватна защита на останалите извън приближения кръг на управляващите ще доведат само до доближаването на дъното на класациите.
——————————————
Анализът е публикуван първо в Агенция БГНЕС, а после е препечатан в Хаштаг-BG и Поглед.инфо.