Телекрацията на Борисов?

Автор: Д-р Иво Инджов

Б.ред. Публикацията е преработена версия на доклад, изнесен от д-р Иво Инджов на 12 февруари 2013 г. в рамките на кръглата маса „Върви ли България към диктатура?“, организирана в София от „Нова алтернатива“ и НПО.

В моя доклад ще се опитам да дам отговор на въпроса „Има ли (авторитарна) диктатура в България: какво се случва с медиите?” Ще говоря за състоянието на  медиите  при управлението на ГЕРБ (2009-2013), силно персонализирано във фигурата на харизматичния министър-председател Бойко Борисов – в пресечната точка на политологията и медийната наука.  Ще използвам сравнителен подход – съпоставка на българския медиен модел с медийни модели при авторитарни режими, при  „дефектни” демокрации и с „телекрацията” на Берлускони. Първото сравнение се налага, защото при управлението на ГЕРБ се проявиха видимо някои авторитарни тенденции. Второто – защото макар и член на ЕС, България все още не е „консолидирана демокрация” със „социално пазарна икономика”. Според трансформационните индекси на фондация „Бертелсман” тя е причисленап към групата на страните с  „напреднала трансформация”[1], които са пред дефектните демокрации” и „автокрациите”). Третото сравнение е необходимо, защото подобно на Берлускони Борисов съзнава и използва умело силата на водещата медия, за да налага властта си.

1. Авторитарен медиен модел?

За да отговоря на поставения в началото въпрос, ще се спра съвсем накратко на авторитарната теория за отношенията държава – медии – общество, формулирана през 1956 г. в основополагащия труд „Четири теории за пресата” на Peterson, Sibert и Schramm^[2].  Авторитарният възглед  е резултат от теорията за обществото, в което държавата доминира над индивида и държавното управление почива на трайни социални неравенства. За да управлява държавният елит, той трябва да надзирава обществото и медиите. Следователно държавата има право дори да осъществява пълен контрол върху медиитех. Той се реализира посредством: обща правна регулация, надзор върху производството и разпространението на информацията, лицензиране на комуникатора, (спуснати отгоре – И.И.) кодекси за професионална етика, предварителна цензура, репресии срещу авторите на вредни публикации, система от данъци и глоби, назначаване и уволняване на главни редактори и т.н.

От тези индикатори за авторитарен медиен модел е видно, че такъв в България не съществува.  Вярно, в България има регулация на електронните медии, лицензиране на ефирните радио и  телевизионни оператори, глоби за обида и клевета (несъразмерно високи спрямо възнагражденията на журналистите), етични кодекси на медиите. Но всички ТЕ отдавна са част от арсенала на всяка либерална демокрация, която търси сполучлив баланс между принципите на медийната регулация и саморегулация, които да гарантират честна пазарна конкуренция, защита на обществения интерес и на правата на личността.

Другите индикатори, характерни за авторитарния медиен модел, не могат да бъдат открити нито в медийното законодателство на България, нито в сферата на медийната политика на държавата. Цензурата в медиите беше вдигната още по време на Кръглата маса, а правителството на Борисов надали има намерение да я възстановява. Правителствата в периода на прехода, вкл. това на ГЕРБ, не репресират, поне пряко, авторите на вредни публикации и не назначават и уволнява главните редактори.

Генералните директори на БНТ и БНР се назначават от формално независимия надзорен орган СЕМ. Друг е въпросът, че на практика той е политически зависим, а всяко правителството разполага с различни неформални канали за влияние върху редакционната политика не само на обществените медии, но и на частните телевизии, радиа и вестниците. Тези механизми доближават България до т.нар. „дефектни демокрации”.

2. Медиен модел на „дефектната демокрация”?

„Дефектните демокрации”[3] са известни още и като „хибридни режими”[4]. Това са режими, „заседнали” в „сивата зона между консолидираните либерални демокрации и явните автокрации”[5]. При тях има проблеми при налагането на либерално-демократичните ценности в обществения живот и прилагането на принципите на правовата държава. Тези дефицити често са съпроводени с  насилие в обществения и политическия живот. При това много по-малка е вероятността към връщане към традиционните военни диктатури (в Латинска Америка например) или внезапно рухване на демокрацията, отколкото от постоянен ръст на авторитарни тенденции в рамките на електорални режими.

По дефиниция – вж. например трансформационните индекси на фондация „Бертелсман“, цитирани по-горе, България не е „дефектна” демокрация, макар че демокрацията й има някои сериозни дефекти. Що се отнася до медиите при управлението на ГЕРБ с министър-председател Бойко Борисов, налице са основополагащи различия с медийните модели в страни като Турция, Русия и редица латиноамерикански страни. В сравнение с тях българското медийно законодателство не е рестриктивно. Въпреки някои изкушения на управляващите от ГЕРБ не се дискутира сериозно необходимостта от налагане на цензура в интернет. Случаите на пряко физическо насилие над журналисти са по-скоро изключение.

В същото време могат да бъдат откроени поне пет области, в които българският медиен модел се доближава или дори силно си прилича с този на Бразилия, Колумбия и Мексико (дефектни демокрации) и Гърция, Италия, Испания и Португалия (за които се счита, че са консолидирани демокрации) – вж. прегледа на Халин и Папатанасопулос (2002)[6]:

– Вестниците са с ниски тиражи.

– Силна е традицията на журналистиката на мненията. Това е сериозна журналистика, но с ясна политическа тенденция, в противовес на обективното осведомяване (В България журналистиката на мненията избуя в първите години на прехода – време на яростна политическа конфронтация. В наши дни има по-слаби позиции. Често с помощта на пристрастни мнения и анализи медиите защитават корпоративни интереси и провеждат пиар кампании).

– Повечето частните медии са инструментализирани от политиката, а публичните са политизирани.

– Телевизионният пазар се регулира от партийно пристрастни и относително слаби органи.

– Журналистиката не се развива като автономна институция със своите специфични професионални ценности и практики, отличаващи се от институции като фамилен бизнес, политическата клика, партията.

Описвайки харектеристиките на медийните системи на седемте страни, Халин и Папатанасопулос илюстрират влиянието на политическия клиентелизъм като причина за преплитане на политически, икономически и медийни интереси. Медиите са част от веригата на влияние на приятелски кръгове, която обхваща и политиката, и икономиката. Журналистиката има притъпени сетива, дори често е толерантна към конфликтите на интереси и корупцията.[7] Тези, характеристики на медийния модел, които до голяма степен са валидни и за България, не възникват с идването на ГЕРБ и Борисов на власт. Но придобиват много по-отчетливи форми. Нека разгледаме още няколко индикатора, с които ще илюстрирам тезата си.

– Медийната концентрация. В тази област България силбно прилича на редица латиноамерикански страни. В този регион силната емдийна концентрация възниква от комбинирането на традициите на политическия клиентелизъм с радикалното налагане на неолиберализма след рухването на военните диктатури. В Бразилия например най-голямата телевизия Globo има пазарен дял от 43 %, в минали години е достигал над 50 %.[8] Различни проучвания показват, че медиите в Латинска Америка са 80 до 90 % в ръцете на влиятелни фамилии или икономически групи. Медиите налагат интересите на (бялата) господстващата класа, и са врагове на прогресивните политически реформи. Като цяло медиите са обект на силно политическо влияние, но големите медийни групи имат достатъчно ресурси самите те да оказват натиск срещу неудобни политици.

В България – по обективни причини (все още краткият времеви хоризонт след промяната – 23 години) няма фамилни кланове, които да контролират медийния бизнес. Освен това влиятелни медийни собственици по изключение имат политически амбиции и са много по-слаби в сравнение с бразилските или гръцките си колеги например, които имат много силни олигархични позиции. Видимо е, че те изпълняват определени политически поръчки или се нагаждат към конюнктурата с цел получаване на политически индулгенции, пиар обслужване на основния си бизнес и т.н. При управлението на Борисов тези тенденции се задълбочиха. Високите нива на медийна концентрация в съчетание с неефективната медийна регулация – плод на все още господстващата неолиберална парадигма за развитието на медийния пазар и ролята на държавата в тази сфера, бяха запазени.

Правителството подминава този проблем с мълчание, липсват законодателни промени а ограничаването й. Макар че понастоящем отявлено проправителствената Нова българска медийна група може би има по-нисък дял на пазара на национални всекидневници, отколкото ВАЦ през 2005 г.[9], с нея възникна друг проблем. Става въпрос за предполагаемото, но трудно доказуемо участие на тази медийна група или на свързани с нея актьори в собствеността и на други издания, вкл. многотиражни седмичници и два телевизионни канала. Българското медийно законодателство не поставя никакви ограничения пред кръстосаната медийна собственост. На телевизионния пазар пък след 2000 г. традиционно присъства един играч с висок пазарен дял. През 2010 г. зрителският пазарен дял на bTV Media Group е 44 %, като 40 % се падат на най-гледаната телевизия bTV. По такива показатели България се доближава много повече до много страни от Латинска Америка, до Италия и др., отколкото да страните от Северна и Западна Европа.

След като преди Борисов и неговото правителство е имало дори по-високи нива на медийна концентрация – къде е проблемът? Той  се изразява в засилените ефекти на политическия клиентелизъм, който наблюдаваме при управлението на ГЕРБ. Факт е обаче, че ГЕРБ „храни” с държавни средства или толерира тази практика спрямо различни медии. Ето два примери:

– Индиректно държавно финансиране на медиите (с изключение на обществените, които се изържат основно с целеви субсидии от държавния бюджет):

– В годините на прехода държавата винаги е играла ролята на рекламодател. Качествен ръст на парите от държавна реклама обаче има след 2007 г.  и най-вече след 2009 г., когато започна ефективното усвояване на средствата от оперативните програми на ЕС. В условията на силно свил се рекламен пазар, държавата се е превърнала в може би най-големия рекламодател в печатните медии. При това по непрозрачен механизъм, защото по правило минават през пиар агенции.

Солидни суми се наливат и в електронните медии. През изборната 2013 г. водещите радиа и телевизии ще получат  близо 14 млн. лв. от еврофондовете. Медиите са избрани без търг или конкурс, а по личното усмотрение на управляващия орган на оперативните програми, които обикновено се ръководят от министъра на съответното министерство. Сумата ще нарасне с още поне четири, пет милиона лева, защото в справката не са включени парите за реклама на “най-богатите” програми – “Развитие на селските райони” и “Транспорт”, която е на Министерството на земеделието.[10] Макар че не претендирам за пълнота на наблюденията ми, бих могъл да кажа, че от всички големи електронни медии в списъка, БНР и отчасти „Дарик” са по-критични към  Борисов и ГЕРБ.

Колкото повече правителствена реклама има в даден вестник, толкова по-ограничено информира той за корупционните афери на управляващите, сочат резултатите от изследване на четирите водещи аржентински вестника за периода 1998 – 2007. Друго проучване установява медиите в Перу като „структурно корумпирани”, вследствие на дефектните бизнес модели, налагани от фамилните структури в пресата, и държавата като рекламодател. Когато политиците преценят, че стандартните регулярни рекламни послания вече не им вършат работа, в ход влизат корупционните схеми. Тогава „разпределянето на рекламната торта между медиите се обвързва с извършването на определени услуги”.[11]

В България все още не са правени проучвания за зависимостта по веригата: пари от държавна реклама – осведомяването в медиите –  или корумпирането им. На предположенията, че ГЕРБ си е купувал медийна лоялност срещу държавни пари не е лишено от логика. Тъй или иначе пристрастното медийно осведомяване и автоцензурата са широко разпространени в българските медии. Тук само ще припомня резултатите от първото проучване на „Темите табу в българските печатни медии”, което проведох с колеги от ИМП с подкрепата на Фондация за свободата „Фридрих Науман”. Табуизираните и силно подценените теми през 2011 г. могат да бъдат разделени основно на четири групи – власт  (миналото на Борисов, скандални указания за манипулация на избори на Иван Тотев, понастоящем кмет на Пловдив), капитал („гнилите ябълки” сред банките, произхода на парите на Цветелина Бориславова – бившата спътница в живота на премиера Борисов), проблемното държавно финансиране на медии и др.

– „Платените новини” – прокорупционна практика. На това място бих искал да говоря накратко за една прокорупционна практика в българските медии, която беше узаконена от управляващото мнозинство на ГЕРБ. Става въпрос за феномена „платени новини”, които по правило не се обозначават като такива. Той е широко разпространен в много „дефектни” демокрации като Филипините, Индия и др.

Публична тайна е, че за много от българските медии  предизборните кампании илюстрират поговорката „Ден година храни”. През 2011 г., обаче с приетият от мнозинството на ГЕРБ и де факто проспан от опозицията нов Изборен кодекс този феномен беше узаконен. А от това действие по време на местните и президентските избори през есента най-силно се възползва управляващата партия, която разполагаше с най-много средства за кампания. На практика „Изборният кодекс превърна медиите в  таксиметрови апарати”, коментира юристът Борислав Цеков[12]. Този ефект засегна най-силно платеното ефирно време в частните медии и публикациите във вестниците. Те не бяха ясно откроени като рекламни материали и често биваха прокарвани като части от новинарския поток. Това се дължи на една неясна формулировка за „медийните услуги” в ИК.

А сега ще изброя няколко примера за отношението на управляващата партия ГЕРБ и в частност на премиера Бойко Борисов към медиите, които разкриват противоречивите им разбирания за ролята им в процеса на обществена и политическа комуникация. Тези примери би трябвало да бъдат разглеждани като илюстрация на моята теза, че страната се намира в своеобразна сива зона между „дефектна” и либерална демокрация. Като при това клони повече към първата:

1. При управлението на ГЕРБ беше направена положителна стъпка за осветляване на собствеността на печатните медии чрез промени в Закона за задължителното депозиране на печатни издания. Те задължават всяко издание в първия брой за годината да публикува в редакционното каре действителния собственик на изданието, когато е възможно – до физическо лице. В закона не е предвидено да се оповестяват сродни медийни бизнеси на основните собственици – принцип, залегнал в законите за печата на германските провинции и гарантиращ много по-голяма прозрачност на собствеността в медийната сфера. Освен това законът предвижда ниски глоби при нарушаването му. Механизмът за контрол за спазването му е неефективен.

– Интернет сайтовете с характеристиката на масмедии продължават да бъдат бяло петно в картата на медийната прозрачност в България.

2. Правителството на Борисов толерира дискусии за необходимостта от приемането на закон за печата или вкарването на печатните и онлайн медиите заедно с електронните в общ медиен закон. По време на дебатите се очерта необходимостта от обличане в някаква законова форма на принципите за правото на отговор, обозначаване на платените публикации, гарантиране на неутралността при разпространение на печатни издания и др. По ред причини обаче от дискусиите не се родиха публично известни проекти за закони.

3. Управляващото мнозинство от ГЕРБ промени още в началото на мандата си Закона за радиото и телевизията така, че позволи на собствениците на рекламни агенции да притежават и телевизии. По този начин, под паравана на изискванията за по-голяма прозрачност, беше узаконена една неписана преди това симбиоза, която е немислима за напредналите медийни демокрации.

4. В началото на тази година, в разгара на търговската война между bTV и TV 7 – симпатизиращи в една или друга степен на управляващите, от една страна, и кабелния оператор „Булсатком” – от друга,  икономическа полиция нахлу в офиса на TV+, за която  се предлага, че е свързана с „Булсатком”, по сигнал за двойно счетоводство и укриване на осигуровки. Публична тайна е, че тези практики съществуват в много български медии. Но вместо да предприеме комплексен подход за редуцирането й като цяло, а по сигнала за тв канала да се назначи данъчна проверка, на преден план избирателно излезе полицията. Симптоматично икономическият министър и премиерът се „самоназначиха” за посредници в търговския спор между описаните по горе икономически субекти, мотивирайки намесата си с необходимостта да се защитят правата на потребителите.

5. Създаде се силно усещане, че с оглед на наближаващите избори управляващите се опитват да овладеят вестниците „Труд” и „24 часа” (Вестникарска група България).[13] Въпрос на време е и смяната на собствеността на групата. На това място трябва да се отбележи, че понастоящем изданията й, особено „24 часа”, с публикациите си създават усещането, че изпълняват политически пиар на Борисов и ГЕРБ.

Неслучайно  България получи най-негативната си до момента оценка за свободата на своите медии в последната класация на „Репортери без граници” 2013. Тя беше класирана на 87-о място, последна в ЕС, от общо 179 държави. Това е главоломен спад от заетото през 2006 г. 35-ото място.[14]

3. Медиен модел на телекрацията ала Берлускони?

Накрая вместо заключение, ще завърша с един опит да представя управлението на Бойко Борисов в България като  своеобразен „телевизионен режим” (по Еко)[15], който се опира на контрола върху медията „телевизия” и експлоатирането на нейните манипулативни качества. В българския случай той се крепи на гореизброените слабости на медиите, поданическата журналистическа култура, културата на приятелски кръгове в политиката, икономиката и медиите и неформалните отношения между елитите в тези три обществени подсистеми. По характер те са от мрежови махленски тип и се вписват много добре в механизмите на политическия клиентелизъм.

На това място ще обясня съвсем накратко какво представляват медиакрацията и нейната разновидност телекрацията. Става въпрос за нови медийни теории; като понятия вече са станали популярни и в политологията.  Според тях  политическите решения и дискусии както и политическата комуникация в модерните демокрации се определят вече на първо място не от политическите партии, а все повече от интересите на медиите, но също така и от възможностите на политиците да им влияят.

През 2004 г. Умберто Еко използва термина „телекрация” – „телевизионен режим”, монтиран от Берлускони в Италия, при който основните решения се съобщават или вземат по притежаваните от него частни или контролираните обществени телевизии. А парламентът е обезличен от министър-председателя и сведен до второстепенна арена за политическа публичност[16].

Ще цитирам подробно части от статия на Умберто Еко за  телекрацията, защото считам, че неговите наблюдения за „телевизионния режим” на Берлускони могат да бъдат взети назаем, с някои разграничавания (не отчитат например ролята на интернет, на социалите мрежи), за описание на ситуацията в България.  Еко разграничава „телевизионния” от фашисткия режим, не на последно място защото тази срамна  част от миналото на Италия никога не е било обект на сериозни обществени дебати, а Берлускони неведнъж е бил обвиняван в симпатии към него: „Проблемът е да бъде контролирана телевизията, вестниците да казват каквото си щат (…) в наше време, ако ще има диктатура, тя трябва да бъде медийна, а не политическа (…). Фашизмът потъпква свободата на печата, докато режимът на Берлускони не е толкова недодялан и старомоден. Знае, че съгласието се управлява чрез контрол над най-разпространените средства за осведомяване. За останалото нищо не струва да се позволи на много вестници да бъдат на различно мнение (докато не могат да бъдат купени – имам предвид собствеността, не броя)”[17].

Продължавам с цитатите от Еко: „При медиен режим, където, да кажем, 10 % от населението има достъп до опозиционната преса, а останалите получават информация от контролирана телевизия, от една страна, е в сила убеждението, че несъгласието е позволено (…), от друга – ефектът за реалност, който телевизионната новина създава (…), кара хората да вярват и да гледат само онова, което се предава по телевизията. Контролираната от властта телевизия не трябва задължително да цензурира новините. Сигурно от страна на робите на властта се появяват и опити за цензура… счита се за недопутимо в телевизионно предаване да се говори лошо за министър-председателя (като се забравя, че при демократичен режим може и трябва да се говори лошо за правителствения глава, иначе режимът е диктаторски) (…). Но това са само най-видимите (…) случаи. Проблемът е, че може да се установи медиен режим in positivo, с вид, че казва всичко. Стига да знае как да го казва.”[18]

Борисов – за разлика от бившия си италиански колега Берлускони  не разполага със собствени медии. Но активно търси достъп до тях, праща есемеси на журналисти, от които е недоволен, обажда се в телевизионни предавания и участва твърде често в тях, особено в сутрешните телевизионни блокове, които задават политическия ритъм за деня. Борисов изпитва едва ли не религиозно преклонение пред властовия потенциал на медиите, знае как да ги манипулира и контролира, и се радва на подкрепата на най-влиятелните от тях. Със собствениците – които най-често имат друг основен бизнес, и главните им редактори по правило е в приятелски отношения.

За финал: Защо при управлението на Борисов България, която дори не е заплашена със санкции от ЕС – каквито действия предприе м.г. ЕК по отношение на Унгария, е последна по степен на медийна свобода в ЕС? Сравненията в политологичен план – на българския медиен модел с авторитарните модели и най-вече с тези на „дефектните” демокрации дава само частичен отговор на въпроса. Той става пълен, когато анализираме големия манипулативен и властови потенциал на телевизията, контролирана от властта. В този аспект, макар и на някои да им звучи пресилено, бихме могли да говорим за „телевизионната диктатура” на Борисов. Която, при напълно обезличените печатни медии, среща съпротива от една разпокъсана опозиция – в интернет, в социалните мрежи, блоговете и форумите. Но какъв е нейният потенциал и възможността да свали” описаната „диктатура” вече би било тема на поледващ  анализ.