Кайзерова Германия и геноцидът в Намибия: първообраз на Холокоста

Автор: Борислав Цеков, Институт за модерна политика

Дълго време в научната литература доминира схващането, че практическата нацистка политика на унищожение по расов признак и свързаното с нея законодателство, са внезапно проявила се социална девиация, период на своеобразна обществена и политическа лудост, който започва около началото на Третия райх и приключва с неговия крах. Смята се, че преди това в Германия преследването по религиозен или етнически признак съществува преди всичко като форма на политически и интелектуален екстремизъм, но не и като държавно организирана политика, скрепена със съответен административен и юридически инструментариум. Генезисът на Нюрнбергското антиеврейско законодателство се търси главно в непосредствените идеологически, икономически и социално-политически условия след краха на Ваймарска Германия и създаването на Третия райх. Това са темпоралните рамки, в които тази тема се затваря и в български научни трудове, посветени на процеса на приемане и прилагане на антиеврейското законодателство в нацистка Германия^[1].

Антиеврейското законодателство в нацистка Германия обаче не се появява от нищото. Нито е само екстремен юридически продукт на отровните наслоения на интелектуалния антисемитизъм от XIX век, псевдонаучните теории за расата, социалния дарвинизъм и евгениката, избуяли доста преди възхода на Хитлер към тоталната власт.

През последните години редица нови изследвания в Европа и САЩ, базирани на нови документални разкрития, насочват към преосмисляне на това схващане. Един исторически катаклизъм в германската история, който не е достатъчно разглеждан в българската наука от гледище на фактология, исторически и правно-политически анализ, дава отправни точки за обосноваване на друга теза. А именно, че провеждането на расова политика, основана на теорията за „жизненото пространство” (Lebensraum)^[2], използването на определени етнически групи за робски труд, разкриването на концентрационни лагери, които имат за цел не само репресия и изолация на групи от населението, а физическо унищожение на даден етнос, обявен за расово непълноценен; широката практика на медицински експерименти с лагерниците – всичко това е не е патент единствено на епохата на Германия от времето на Хитлер, а има своя политически, военно-административен и юридически първообраз още в Кайзерова Германия по времето на т.нар. Втори райх (1871-1918 г.).

Става дума за целенасоченото унищожение на народите хереро и нама в германска Югозападна Африка (днешна Намибия), извършено през 1904 г. от страна на Германия. Унищожени са около 65 хиляди хереро (ок. 80 % от общия брой) и 10 хиляди нама (ок. 50 % от общата численост). Тези събития, които от гледна точка на днешната международноправна терминология, са определяни като геноцид, се смятат за „първия геноцид на XX век”^[3] – изрично упоменат в Доклада „Уитакър” от 1985 г., изготвен в системата на Комисията на ООН по правата на човека^[4], който допринася за създаването на Международния наказателен съд и поста на Върховния комисар на ООН по правата на човека.

През 2004 г. германското правителство^[5], а по-късно през 2007 г. и наследниците на командващия германските части по онова време генерал Лотар фон Трота^[6], поднесоха официални извинения на Намибия. През 2006 г. улицата в Мюнхен, която носеше името на командващия германските части в Намибия фон Трота още от 1936 г., с решение на градския съвет е преименувана на „Хереро щрасе”. Федералният парламент обаче отказа да приеме декларация през 2012 г., признаваща за геноцид кампанията за унищожетие на хереро и нама.

Документалните извори, доказващи характера на извършеното, десетилетия наред са непознати или в известна степен табуизирани в научните изследвания. В редица проучвания колониалната политика на Кайзерова Германия е интерпретирана предимно в светлината на характерното за епохата колониално потисничество и насилие, а войната срещу двата африкански народа е представяна дори като бляскава страница във военната история на кайзер Вилхелм II, свързана с потушаването на бунт срещу легитимната колониална власт. Някои историци отричат наличието на връзки между германския колониализъм и нацистката расова политика, твърдейки, че колониалните войни, водени от Германия, са насочени към потушаване на бунтове, а не към расово потисничество^[7].

Късното обявяване на независимостта на Намибия – едва през 1990 г. (дотогава подмандатна територия на Южна Африка), способства значително за покриването на тези събития и исторически извори със забрава. През последното десетилетие обаче на бял свят излязоха редица документи, анализирани в изследвания на учени от Колумбийския, Корнелския, Лайденския и други авторитетни университети, които очертават по-различна картина. Те насочват научните изследвания към германската колониална политика по време на Втория райх в търсене на първообраз и континюитет на моделите на административна репресия и юридическо нормиране на расовото преследване^[8].

Концептуалната връзка между геноцида в германска Югозападна Африка през първото десетилетие на XX век и Холокоста през 30-те и 40-те години на столетието, сходството в моделите на репресия и унищожение, както и персоналното участие в изтреблението на коренното население на хора, които по-късно стават активни фигури в нацистката държавна и обществена йерархия, е изследвана от редица учени^[9].

В исторически план, следва да се подчертае, че хрониките на колониалните завоевания (британски, испански, португалски, германски и пр.) по принцип са изпълнени с много насилие, кървави стълкновения, войни, различни форми на дискриминация  и расови предрасъдъци, както и с отнемане на земите и природните ресурси на коренното население в различни части на света.

В случая с геноцида над народите хереро и нама в Намибия обаче, става дума за своебразно германско допълнение на характерната за епохата колониална политика. Кайзерова Германия прибавя към нея скрепени с юридически и административни инструменти действия за систематично унищожение на две етнически групи, обявени за „расово непълноценни” и „животни, а не хора”. Действия, в които се откриват отчетливо първичните белези на политиката и законодателството, насочени към унищожение на евреите и други етноси, третирани като „расово непълноценни” и „паразити”, три десетилетия по-късно, по времето на нацисткото управление на Германия. Първичните белези на Холокоста.

През втората половина на XIX век Германия съумява да се включи в колониалната подялба на света. В периода от Берлинската конференция 1873-1874 г. до превземането на Югозападна Африка от британци и южноафриканци и Версайките договори от 1919 г., кайзерова Германия управлява територията на днешна Намибия. Любопитна историческа подробност, от която не следва да се правят специфични изводи е, че първият губернатор на колонията (1885-1890 г.), назначен от канцлера Бисмарк, е Хайнрих Гьоринг – бащата на по-сетнешния нацистки лидер и командващ военновъздушните сили (Луфтвафе) на Третия райх Херман Гьоринг. По негово време се осъществява завземането на обработваеми земи от местното население в полза на германските колонисти чрез договаряния с племенните вождове, а понякога и с открито насилие.

След 1900 г. сред коренното население се засилва недоволството от експанзията на колонистите и през 1903 г. част от народът нама въстава, последван пред 1904 г. от народа на хереро. За потушаване на въстанието, по силата на своите конституционни правомощия, кайзер Вилхелм II^[10] изпраща експедиционен корпус от 14 хиляди души под командването на генерал-лейтенант Лотар фон Трота. След кърваво сражение при градчето Уотърберг африканските племена са изтласкани в пустинята. Колониалните части окупират всички извори на питейна вода, с което отрязват пътя на бежанците назад.

Ако дотук историческите хроники свидетелстват за един кървав колониален конфликт, характерен за епохата, оттук насетне започва това, което дава основания за оценката, че събитията в германска Югозападна Африка създават „матрицата”, първообразът на политиката и законодателството на Холокоста.

Генерал фон Трота издава своята прословута „заповед за унищожение” (Vernichtungsbefehl). С нея се декретира, че принадлежащите към народа на хереро вече не се считат за германски поданици. След това се разпорежда, че всички хереро, намиращи се на германска територия ще бъдат унищожени. Между другото, трябва да се отбележи, че аналогичен подход – лишаване на евреите от поданство/гражданство с цел да не се ползват от правния статут и закрила, предоставяни от националното законодателство, се използва и по време на Холокоста от Германия и нейните съюзници.

Откриването на екземпляр от този документ в националните архиви на Ботсвана преди няколко години на практика сложи край на опитите на някои историци, най-вече германски, да отричат самото съществуване на такава заповед или да отхвърлят характера й на военна заповед, свеждайки я до изявление, целящо психологически натиск и всяване на страх сред местното население.

Поставянето на ясната цел да се унищожи целият етнос се потвърждава не само от тази заповед, а и от кореспонденцията и личния дневник на генерал фон Трота, в който той изрично изтъква намерението, че „този народ трябва да бъде унищожен”. В официалното военно издание в Берлин възторжено се прокламира героизма на експедиционния корпус при постигането на крайната цел „унищожението на народа хереро”. Два дни след издаването на заповедта за унищожение, в писмо до германския генерален щаб фон Трота отново потвърждава поставените цели: „… този народ трябва да бъде унищожен… Това въстание е и си остава начало на расова борба.”^[11]

Зверствата спрямо хереро и нама предизвикват публичен скандал в Германия – Партията Център отправя питания към правителството в Райхстага, пресата коментира събитията. Отправят се искания към кайзер Вилхелм II, като главнокомандващ, да отмени „заповедта за унищожение”. Първоначално той не предприема нищо, но два месеца по-късно, издава заповед за прекратяване на военните операции.

В съответствие със заповед на германския канцлер фон Бюлоф, оцелелите нама и хереро са затворени в специално изградени концентрационни лагери и използвани до смърт за робски труд в мини и за строителството на голяма част от сградите и инфраструктурата, които съществуват и до днес в Намибия. Един от тях обаче – лагерът на Шарк айлънд (Shark Island)^[12], се превръща в първообраз на лагерите на смъртта, създадени три десетилетия по-късно от нацистите.

Тук следва да се изрично да се подчертае същностната отлика на лагерите в германска Югозападна Африка от исторически по-ранните примери за концентрационни лагери, изградени в Куба от испанците при потушаване на антиколониално въстание (1896 г.), от британците по време на Втората бурска война (1899-1902 г.) или от американците по време на филипино-американската война (1899–1902).

В цитираните по-ранни колониални примери целта на концентрационните лагери е била не да бъде изтребен даден етнос, а да се отделят военнопленници и бунтовници, техните семейства близки и помагачи от останалата част от населението в дадена колония, без расовият признак да има определящо значение. Принудителният труд също не е бил тяхна характеристика. Лошите санитарни и продоволствени условия не са били целенасочено утежнявани – например състоянието на лагерите в Южна Африка е предмет на множество правителствени усилия под натиска на общественото мнение във Великобритания.

Целта на германските лагери в Намибия в началото на двайстото столетие обаче е съвсем друга: а) да се изолират по етнически признак, след потушаването на антиколониалното въстание, представителите на двата народа – хереро и нама; б) те да бъдат използвани за принудителен робски труд при нечовешки условия и крайна сметка унищожени.

Около 15 хиляди хереро и 2000 нама са въдворени в лагери, от които близо 50 % умират преди затварянето на лагерите през 1907 г. Свидетелство за ясното намерение въдворените в лагерите племена да бъдат унищожени са и предварително отпечатваните актове за смърт, в които е вписвано „смърт от изтощение”^[13]. В случая с лагера в Шарк айлънд обаче се появяват и първите белези на онази организационна машина, която ще бъде усъвършенствана до перфидност по-късно от нацистите – лагерите на смъртта^[14]. Освен целенасочено ужасяващите условия  – липса на дрехи и подслон (районът е със студен климат), практическа липса на храна, всекидневни изтезания, изнасилвания и психологически тормоз на лагерниците, германската държава използва въдворените в този лагер и за медицински експерименти, резултатите от които се ползват широко в научни звена и университети в Германия.

Няколко лекари, сред които д-р Бофингър, извършват експерименти със живи хора, инжектирайки им различни вируси, арсеник, опиум и др. Но най-активен в медицинските експерименти е не друг, а професорът по медицина, антропология и евгеника д-р Ойген Фишер – по-късно ректор на Институт по антропология, човешка наследственост и евгеника „Кайзер Вилхелм Втори” (1927 г.), а през 1933 г. назначен от Хитлер за ректор на Университет „Фридрих-Вилхелм” (днешния Хумболтов универститет на Берлин). Именно на базата на своите „проучвания”, включващи и деца от племената хереро и нама от концентрационните лагери в Намибия, през 1913 г. Фишер издава своя прословут труд „The Rehoboth Bastards and the Problem of Miscegenation among Humans”^[15], който се смята за част „научния” фундамент на расовата и антиеврейска политика на Нацистка Германия. Заедно с последващите му опити върху цигани и имигранти от Африка, Фишер оказва огромно влияние върху формирането и прилагането на Нюрнбергското законодателство^[16]. Негов студент е д-р Йозеф Менгеле, продължил опитите с деца в лагера на смъртта Аушвиц. Освен антропологични измервания, експериментите на Фишер в Намибия включват стерилизация, инжектиране на дребна шарка, тиф и туберколоза. В резултат, той обосновава „ниското расово качество”, което носят смесените бракове на арийската нация. Тези схващания стават основа за въведеното с Нюрнбергското законодателство понятие за еврейски „кръстоски” (Mischling).

За целите на расовите изследвания се развърта истинска „индустрия”, доставяща черепи и други части от човешкото тяло в метрополията. С типична германска педантичност всичко е документирано и филмирано не само в административен или изследователски порядък, но и с множество лични фотографии, някои от които оформяни и като пощенски картички, изпращани от германските военни до техни близки в родината.

Има данни и за абсурдно нечовешко третиране на жени-лагернички в концентрационния лагер, намиращ се в градчето Свакомпунд, които са били принуждавани да сваряват в гореща вода главите на загинали хереро и нама и после със стъкло да изстъргват тъканите и мускулите от тях^[17]. Повече от 3000 черепа са изпратени в университетите в Берлин, Фрайбург, в Института „Кайзер Вилхелм Втори” и други германски учебни заведения. Малка част от тях бяха върнати наскоро от страна Германия за погребение в Намибия^[18].

Директни персонални връзки между германския колониален геноцид в Намибия и нацистка Германия могат да се проследят и по линия на една от ключовите фигури в създаването на Германската национал-социалистическа работническа партия и в държавната йерархия на Третия райх – генерал Франц Ритер фон Еп. Той е командващ една от частите на военния корпус, изпратен от германския кайзер в Намибия и активен участник в репресиите срещу народите нама и хереро. Фон Еп заедно с други ветерани от кампанията в Намибия е създател на Friecorps Epp след Първата световна война, в който негов заместник е Ернст Рьом. Тази паравоенна структура е основното ядро, което създава партията на германските нацисти. Той лично осигурява необходимите средства за купуване на вестник Völkischer Beobachter, който става  орган на нацистката партия^[19]. С възхода на Хитлер е избиран за депутат в Райхстага, а през 1933 г. е назначен за райхскомисар на Бавария, където по-късно изиграва съществена роля в разправата с еврейското население в провинцията.

Една тъжна, но в известна степен символична историческа случайност: при създаването Friecorps Epp, генерал Еп осигурява за своите последователи изостанали във военните складове униформи, предназначени някога за военните части в Намибия – кафяви  ризи. Така възниква този зловещ символ на нацизма.

Всички тези събития и взаимовръзки показват, че генезисът на Нюрнбергското антиеврейско законодателство не се изчерпва само с развитието на расистките и дарвинистки социални теории, превърнати в база за политическо действие от нацистите. Към това трябва да се прибави и липсващото звено в цялостното осмисляне на този процес – постепенното развитие и наслагване на милитаристични и правно-административни практики и инструменти за преследване и физическо унищожение на расова основа, които намират своя ранен първообраз в геноцидната политика на германския колониализъм в днешна Намибия.

*Публикацията е част от по-широко правно изследване на автора: „Антиеврейското законодателство в Европа и света. Имат ли характер на право Нюрнбергските расови закони?“