Анализ на председателя на Института за модерна политика д-р Иво Инджов:
Те не са неомарксисти, още по-малко пък пещерни комунисти, а западни социалисти ветерани или млади леви политици от Южна Европа. В един „отбор“ са най-вероятният нов водач на лейбъристите във Великобритания Джеръми Корбин, 66-годишен, както и Пабло Иглесиас (37), лидер на испансата партия „Подемос“, Алексис Ципрас (40), шеф на СИРИЗА и премиер на Гърция и др. От 90-е години на XX век покрай завоя на социалдемокрацията към политическия център и безогледните й компромиси с неолиберализма забравихме, че може да има и такова политическо животно – автентично ляво. Новите леви, към които би трябвало да причислим и активизиралите се ветерани социалисти, са закърмени с Маркс и използват постмарксистка риторика, но по-скоро следват икономическия модел на Кейнс. Това уточнение е много важно с оглед на етикетите „радикални“, „антисистемни“, „популистки“ и др. подобни, които им лепят представителите на истаблишмънта и корпоративните медии.
Е, в действията на Новите леви има известна доза ляв популизъм, но той е легитимно средство за конструиране на дискурс, който да включва работниците, имигрантите и всички неоправдани. Този дискурс трябва да бъде насочен срещу транснационалния капитал, банките и олигархията, ако интерпретираме творчески теоретичните виждания на влиятелната белгийска политоложка Шантал Муф.
Що се отнася до кейнсианството, нека си припомним, чо то не отрича приоритета на частната собственост, но отдава голямо значение на държавното управление и на публичния сектор. Един от постулатите му е, че търсенето на стоки и услуги трябва да се направлява, а при необходимост икономиката да се съживява чрез нарастване на държавните разходи и експанзивна парична политика. Този модел допринася за възхода на икономиката в САЩ през последните години на Голямата депресия и за налагането на социалната държава в Западна Европа в годините след Втората световна война. При него се минимизира отрицателният ефект от имуществените различия, а принципът на солидарността работи в полза на хората в нужда. Държавата се намесва в бизнеса чрез данъчната политика и има силни регулативни механизми, вкл. по отношение на дейността на монополите.
За разлика от старата социална държава новата й версия би била немислима без по-висока степен на гражданско участие в политическите процеси и борба с корупцията. Неслучайно тъкмо в страни като Гърция и Испания, в които корупцията е просмукала държавния организъм, и в условията на дълбока икономическа криза възникнаха силни граждански движения и нови влиятелни леви партии.
Понякога сравняват програмите и намеренията на Новите леви с теорията и практиката на държавния капитализъм. В случая обаче общо е само разбирането за по-голяма роля на държавата за съществуването на пазара, а не той да бъде ръководен от нея с авторитарни методи, каквито наблюдаваме в съвременните му витрини като Русия, Китай, а отчасти и в Бразилия.
В същото време Новите леви реабилитират патриотизма, без той да избива в национализма на европейската крайна десница, която също привлича работниците и бедните (вж. успехите на Националния фронт във Франция, на Партията на независимосттат във Великобритния и др.). Само в Гърция патриотизмът придоби малко по-националистична окраска, достигайки своята кулминация на референдума, който отхвърли диктата на Германия и ЕС. Вярно, патриотичното опиянение трая кратко, защото Атина беше принудена да капитулира. Но нейното „Охи!“ („Не!“) отпрати силен сигнал към Европа и показа, че гражданите могат да се противопоставят срещу интересите на брюкселската бюрокрация, международните финансови институции и банките. В Испания „Подемос“ развива концепцията на „гражданския патриотизъм“, чийто смисъл е испанците да се чувстват горди, че живеят в страна, в която се зачитат човешките права и достойнство и техният глас има реална тежест в управлението.
В англосаксонския свят засега Новото ляво всъщност е добре забравеното ляво на ветерани – социалисти и прогресивни политици, проповядва се основно от знакови фигури и не е така масово, както в Южна Европа. Но и неговата поява може да бъде разглеждана като реакция на неолибералния модел и глобализацията, които обагодетелстват богатите, правят бедните още по-бедни и водят до нарастване редиците на прекариата. Към него „се числят“ работещите на срочни договори, сезонните работници, самотните майки, младежите, които прохождат на пазара на труда, имигрантите.
Прекариатът е един от генераторите на новата лява вълна. Етимологията на думата произлиза от латинското precarius и означава „несигурен”. Като чуете за него, няма как да не се сетите за пролетариата – класата авангард според постулатите на марксизма. Прекариатът е нещо като пролетариата на 21 век. Но за разлика от класическата фигура на работника, той е неорганизиран, без идеология, маргинализиран. Не споделя общи ценности и няма чувство за принадлежност към трудовия колектив. Не се радва и на синдикална защита за разлика от работниците, пък били те и зле платени. Регламинтираната годишна отпуска и други социални придобивки за него са лукс.
Новото ляво има различни лица и приоритети, пулсира с различна сила в различните либерални демокрации, но има три общи сюжета. Те са: критика на пазарния фундаментализъм и на неолибeралния модел като цяло; възстановяване на устоите на социалната държава; овластяване на гражданите в политическия процес и връщане на националното дойстойнство.
В Испания „радикалната“ „Подемос“, която направи своя прощъпулник преди малко повече от година, вече устойчиво присъства като трета сила в проучванията в навечерието на парламентарните избори. Новата формация внушава, че старото разделение „ляво“ – „дясно“ е отживелица. Модерното ляво при нея се изразява в разбирането, че пропаста в обществото минава по лининята между управляващата каста и народа. Между „вие, там горе“ и „ние, тук долу“, ако перифразираме заглавието на една от книгите на прочутия германски журналист Гюнтер Валраф.
Всъщност програмата на „Подемос“, изготвена според онлайн допитвания и желанията на т.нар. „кръгове“ – демократимни общи събрания от симпатизанти на партията, не е толкова радикална като програмата й за Евроизбори 2014. Днес новите леви в Испания са ясно „за“ еврото, вече нямат искания за базов доход и одит на дълговете на държавата. Вместо това настояват за по-гъвкаво прилагане на мерките за икономии и по-висока минимална заплата – също като ИСРП, социалистите.
Ако дойде на власт, „Подемос“ ще увеличи социалните помощи. Който е бил принуден да напусне жилището си и да го предостави на банката, няма да й дължи повече нищо, дори продажната му цената му да е по-ниска от ипотеката. Спирането на водата и тока на длъжниците вече няма да е така безпроблемно, както е в момента. В програмата става ясно и откъде ще дойдат средствата за социална политика. Ниските и средните доходи до 50 000 евро ще бъдат разтоварени от сегашната данъчна тежест, а печелещите повече ще бъдат облагани с по-високи данъци. Данък имущество ще се плаща след преминаване на границата от 400 000 евро, а не от 800 000 евро, както е понастоящем.
В Гърция СИРИЗА, която преди капитулацията пред кредиторите служеше за пример на „Подемос“, поне засега не е пригодна за убедителна реклама на Новото ляво. Неговите врагове размахват случващото се там като предупреждение срещу каквито и да било леви експерименти. Но гръцкият случай е много специфичен. Страната е хваната в менгемето на дълговете, натрупани от предходните правителства – консервативни и социалистически, и облагодетелстващи банките кредитори, а впоследствие развързали ръцете за действие на т.нар. институции. Въпреки че СИРИЗА се провали, посланията, с които дойде на власт, остават актуални. Тъкмо на фона на крайната неефективност на програмите за остеритет (строги бюджетни икономии – б.а.) и рязкото свиване на доходите и покупателната способност на населението, предписани от неолибералите в Берлин и Брюксел.
При вглеждане в програмата на СИРИЗА установяваме, че тя само на пръв поглед изглежда радикална; по-скоро e подчертано социална в рамките на господстващите капиталистически отношения. Новите гръцки леви предвиждаха вдигане на минималната заплата от 580 на 751 евро, повишаване на облагаемия минимум на 12 000 евро на година, възстановяване на 13-та пенсия за пенсионери, които получават по-малко от 700 евро, безплатно електричество и продоволствени купони за поне 300 000 домакинства, защита на основното жилище от конфискация, осигуряване на безплатен достъп до медицински грижи, премахване на таксата върху битовата нафта, увеличаване на броя на ползващите се от осигуровка за безработица, спиране на приватизацията на държавни предприятия и др. Цялата програма беше оценена за 12 милиарда евро, които СИРИЗА смяташе да намери като намали изплащането на дълга, бори се срещу укриването на данъци и контрабандата и чрез получаване на европейски средства.
Във Великобритания символът на Новото ляво е автентичният социалист Джеръми Корбин, който е на път да оглави Лейбъристката партия след унизителното и поражение на 7 май. Той се обявява против политиката на социални лишения и апелира за една по-голяма, балансирана и особено защитаваща държава. Призовава за намесата й за осигуряване на по-голяма социална справедливост и изоставяне на курса на строги икономии. Корбин е за радикално преразпределяне на благата и ренационализация на железниците. Привърженик е на дълбока промяна във външната политика – застъпник е на обединението на Ирландия, бори се за ядрено разоръжаване (дори и в собствената си страна).
„Искам да гарантирам дебат, в който да бъдат чути най-добрите традиции на лейбъристите. Политиката на остеритет се представя за безалтернативна и я използват като предлог за по-нататъшното преустройство на обществото по неолиберален тертип, то да стане още по-несправедливо. Лейбъризмът трябва да противопостави на това последователна икономическа перспектива.“ Силни думи на кандидата, който може да „управлява и побеждава“, както подчертава в. „Гардиън“, припомняйки, че Лейбъристката партия е била основана, за да представлява във властта интересите на трудещите се.
Партийният истаблишмънт и най-вече бившия премиер Тони Блеър, един от диригентите на т. нар. трети път, който не е нищо повече от завоалирана капитулация на социалдемокрацията пред неолиберализма, подлагат на яростна критика кандидатурата на Корбин. „Пророците“ вещаят провал на лейбъристите под негово ръководство, дори да вземат властта. В отговор на критиките им, че му липсва икономическа компетентност, тези дни Корбин лансира програма за данъчни облекчения за малките фирми, кооперативите и социалните предприемачи. Въпреки това критиците му продължават да го обвиняват в популизъм, а анализ в „Телеграф“ подчертава, че политиките му ще изискват общо 42 милиарда лири, които ще трябва да дойдат от джобовете на данъкоплатците.
Последния месец „вятърът на промените“ сякаш задуха и в САЩ.
Бърни Сандърс, единственият конгресмен „социалист“ в американския парламент, ще се кандидатира за президент на САЩ за изборите през 2016 г. и ще се изправи срещу Хилари Клинтън на първичните избори в Демократичната партия. 73-годишният независим сенатор „иска промяна из основи, така че държавата да служи на обикновените американци, а не само на милиардерите“ и ще се бори срещу катастрофалното за една демокрация социално неравенство. Сандърс казва, че политиката му на „демократически социализъм“ дълги години се е харесвала и на демократи, и на републиканци, и на независими в щата Върмонт и той вярва, че посланието му може да намери отзвук в цялата страна. Сандърс привлича все повече привърженици с емоционалните си критики към статуквото в САЩ:
– „Нашето послание към милиардерската класа е – вие няма да продължавате да получават милиарди данъчни облекчения, докато има деца в Америка, които си лягат гладни! Вие няма да продължите да спирате фабрики в Америка и да изпращате работните ни места в чужбина, докато милиони американци имат нужда от работа. Няма да продължавате да криете милиарди долари на Кайманите и Бермуда, докато ние имаме огромни нужди, които не можем да посрещнем тук. Алчността на милиардерската класа и корпоративна Америка трябва да бъдат спрени.“
– „В резултат на колапса на средната класа, днес нашите граждани работят повече отколкото работят гражданите на всички други водещи държави в света. 85% от мъжете и 65% от жените работят повече от 40 часа на седмица. И въпреки това се появяват всеки ден нови работни места, които предлагат нула платени почивни дни годишно. Ето затова имаме нужда от това всеки работник в Америка да има две седмици платен отпуск! И имаме нужда от платени болнични за всеки американски работник!“
– „Когато говорим за проблемите пред нашата страна, моля, разберете, че ние оставаме последната водеща държава в света, която не гарантира на всичките си граждани достъп до здравеопазване. Последните законодателни промени направиха известни стъпки напред, но 35 милиона нямат здравна осигуровка, а още повече хора са недоосигурени. Достъпът до здравеопазване е човешко право на всички хора!“
Реалистичният анализ налага да признаем, че въпреки донкихотовския му устрем, силите на Сандърс надали ще му стигнат, за да се пребори за номинацията на първичните избори на Демократическата партия. Просто, защото изборите в САЩ все повече се провеждат по формулата „пари“ (срещу подкрепа на лобистки интереси) – „реклама“ – „медийна пропаганда“. Този порочен механизъм корумпира политическата система и подкопава устоите на демокрацията, както подчертава самият Сандърс. Освен това американското общество е много по-малко подготвено за радикални промени за разлика от европейските общества.
Въпреки това посланията на Сандърс със сигурност ще налеят вода в мелницата на европейския дебат за битката на Новото ляво срещу неолиберализма. Т.е., няма да отидат напразно.