Правото на лично пространство подлежи на обществена закрила от едва приблизително 150 години. То намира своята закрила и уредба в de facto всички модерни конституции. Но днешното сериозно присъствие на това право има дълбок корен. Може да се счете, че правото на лично пространство е било неизменна част от социалното развитие на обществата от древността до наши дни. Още от дълбоката древност можем да видим как фрагменти от това право се създават и кодифицират.
Има исторически сведения, че различни фрагменти на правото на лично пространство е получавало обществена закрила в различните исторически периоди. От дълбоката древност, през Античността, Средновековието, чак до наши дни. Необходимо е да се анализира цялостният генезис на това право в различните епохи и правни системи. Само така може да се отчете общият процес по промяна и развитие на правото на лично пространство. Но това е плод на по-сериозно и задълбочено проучване.
В настоящата кратка статия ще се щриховат само някои фрагменти на правото на лично пространство от дълбоката древност. Все пак от онзи период са запазени изключително малко исторически извори. Но въпреки това от техния анализ се вижда, че правото на лично пространсто фигурира под някаква форма в тях.
ПРАВОТО НА ЛИЧНО ПРОСТРАНСТВО КАТО ИНТЕРДИСЦИПЛИНАРНА МАТЕРИЯ
Необходимо е да се отбележи фактът, че това право е силно свързано с различни клонове на правото – не само конституционно, но и наказателно, административно, гражданско и т.н.
Освен това правото на лично пространство е експлицитно регламентирано едва през последните прибизително 150 години. Следователно почти никъде в историческото развитие на това право, няма как то да бъде срещнато със същите правни термини, с които го срещаме днес. „Правните идеи не са природни факти, които чакат да бъдат разкрити и дори юристите, които ги ползват рядко се затормозяват да ги формулират изрично“. Това казва известният региус професор по гражданско право от Кембридж Дейвид Джон Ибетсон[1].
Следва да се възприеме неговото виждане. От него може да се направи извода, че правото на лично пространство ще бъде извличано чрез дедукция от рамките на вече съществуващи правни норми, които към онзи момент са били част от други клонове на правото. С оглед на настоящия анализ е възможно това право наистина да се „извлече“ от съществуващите норми, когато те се погледнат през съответната призма. С други думи в рамките на историческия анализ за развитието на правото на лично пространство, неминуемо това право ще бъде намирано в чисто наказателноправни, гражданскоправни или друг тип норми.
Същевременно обаче, въпреки че правото на лично пространство неминуемо ще бъде свързвано и с други клонове на правото, особено в неговото историческо развитие, именно това, че през вековете това право е намирало своята защита в норми, които са част от външни на конституционното право материалноправни норми, създава предпоставките именно с развитието на модерните конституции по света правото на лично пространство да се открои като право, което заслужава най-висша уредба и закрила.
КРАТКИ БЕЛЕЖКИ ЗА ПРАВОТО НА ЛИЧНОТО ПРОСТРАНСТВО ПРЕЗ ПЕРИОДА НА ДЪЛБОКАТА ДРЕВНОСТ
В различна степен и с различни нюанси правото на лично пространство е било характерно за почти всяко развито за времето си общество през периода на античността. Свидетелства за защитата на това право могат да бъдат открити дори в далечната древност.
ХАМУРАПИ
Едно от първите исторически сведения за някаква форма на закрила на онова, което днес наричаме „право на лично пространство“, можем да открием в един от първите правни кодекси в човешката история – Кодексът на Хамурапи[2]. Вавилонският владетел, макар и в доста примитивен по днешните разбирания начин, създава все пак една сравнително стройна законова система. Това става в рамките на неговия ноторно известен Кодекс. Той е открит през 1901 г. и датиран приблизително в периода XVIII-XVII век пр. Хр. Буквално първите текстове на Кодекса установяват всъщност една ясна защита от клевета:
- Ако някой обвини друг, поставяйки го в затвор, но не може да докаже обвинението си, то обвинителят да се убие.
- Ако някой повдигне обвинение срещу някого и обвиненият отиде до реката и скочи в реката и ако потъне в реката неговият обвинител да придобие власт над къщата му. Но ако реката докаже, че обвиненият е невинен и той излезе невредим, тогава онзи, който е повдигнал обвинението, да се убие, а онзи, който е скочил в реката да придобие власт на къщата, принадлежала на неговия обвинител.
- Ако някой повдигне обвинение за престъпление пред старейшините и не докаже обвинението си, той, ако обвинението е за убийство, да бъде умъртвен.
Lex talionis
Ясно е, че Кодексът на Хамурапи представлява по съществото си една еманация на lex talionis. Но абстрахирайки се от спецификите на текста, който все пак е създаван в едни значително примитивни времена, видно е, че на челно място вавилонският законодател е поставил защитата от клевета. В същината си това да бъдат защитени честта и доброто име на някого е от фундаментите на разбирането за морален интегритет на личността. Интегритет, който от своя страна е сред основите на правото на лично пространство. Разбира се, че това е по-скоро една наказателно-правна рестрикция. Тя има за цел да уреди справедливо, според съставителя на Кодекса в онези социо-културни времена, наказание за деянието. В този смисъл това не е онова право на лично пространство, което виждаме днес. Но е форма на фундамент за развитието на това сложно право.
УР-НАМУ
Впрочем преди Кодекса на Хамурапи, може да се посочи и Кодексът на Ур-Наму, датиран приблизително в периода около 2000 г. пр. Хр., който също урежда въпроса с клеветата[3]:
¶ 10. Ако човек обвини друго човек в… и той (обвинителят – бел.прев.) го заведе до речното изпитание, но речното изпитание докаже невинността му, онзи, който го е довел (обвинителят – бел. прев.) трябва да плати три сикли сребро.
Явно е, че така нареченото „речно изпитание“ е бил популярен лакмус-тест за лъжа и клевета в древна Месопотамия и Вавилон. Безспорно това е една доста примитивна форма на защита. Но тя отговаря на порядките и традициите, характерни за народите населявали тези области в този античен период. Фактът обаче, че тогавашните управници на тези древни цивилизации са счели за нужно да регламентират защитата от клевета, показва до каква степен този въпрос е в основата на човешките отношения от самата зора на цивилизацията. В този смисъл можем да счетем, че защитата от клевета, т.е. защитата на доброто име на личността, е сред най-древните форми на защита на онова, което днес наричаме право на лично пространство.
ПРАВОТО НА ЛИЧНО ПРОСТРАНСТВО В СТАРИЯ ЗАВЕТ
Изхождайки от дълбоката древност, невъзможно е да не се посочи като източник и Старият завет. Особено когато става дума за правото на лично пространство. Датиран в периода VI-IV век пр. Хр., Старият завет също дава отговори на множество въпроси около разбиранията и вярванията на хората в античността. Същото важи и относно разделението между публично и лично в древните общества. Социологът и историк Барингтън Мур Младши счита[4], че следният текст от Четвърта книга Моисеева – Второзаконие се отнася именно към правото на лично пространство:
29:29. Което е тайно, принадлежи на Господа, нашия Бог, а което е явно – нам и на синовете ни довека, за да изпълняваме всички думи на тоя закон.
Мур смята, че този текст дава възможност единствено Бог да има право на лично пространство. Според него именно за Господ е запазено това право. Защото като всичко тайно е Негово, а за хората е само онова, което е „явно“. Т.е., което вече не е скрито. Мур сочи и други текстове на Стария завет в подкрепа на тази си теза. В допълнение авторът сочи, че темата за „социалната изолация“ е ключов аспект от Стария завет.
Множество са препратките към правото на лично пространство в Библията като цяло. Отново в Стария завет в Битие 9:20-27 можем да видим как голотата на Ной, видяна от Ханаан, става повод за отправяне на проклятия и пожелания за тежка съдба. В същите текстове виждаме и благословия към онези, които са покрили Ной без да го виждат гол. В Притчи Соломови 11:13 и 12:23 се открива разбирането, че съществува известна необходимост от конфиденциалност, която се припознава от текстовете на Библията. С други думи в Стария завет ясно се виждат текстове, които създават впечатлението, че личното достойнство на индивида и конфиденциалността са обознечени като важни.
ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
От разгледаните в едри щрихи текстове става ясно, че за хората от дълбоката древност в периода 2000-500 г. пр. Хр., съществуват наченки на правото на лично пространство и отделни негови аспекти получават някаква форма на закрила или признание. С течение на вековете се вижда градиране на това разбиране. Можем да счетем, че в Древен Рим и Древна Гърция правото на лично пространство получава по-широко признание. Но това е повод за друго по-обстояно изследване.
Може да се каже, че пред това право се открива една по-широка палитра от правни аспекти. Те от своя страна са познати на хората в този период. Но това е предмет на друг анализ и по-обстоен анализ. Същевременно е необходимо да се подчертае, че този някакъв исторически преглед на това сложно право не може да очертае пряко и буквално препотвърждаване на представата за правото на лично пространство, такава, каквато е днес, сред хората от древността.
Но въпреки това в антични времена се вижда как това право покълва по различен начин в различните общества. От това следва разбирането, че това право е сред фундаменталните цивилизационни въпроси във всяко общество. Едни или други негови фрагменти съществуват в продължение на хиляди години. Видно е с просто око, че това право днес е под своеобразна “обсада”, въпреки дълбоките му корени. Затова това право заслужава да бъде обект на по-задълбочено проучване и изследване.
[1] Ibbetson, D.J., A Historical Introduction to the Law of Obligations, Oxford University Press, 1999, p. v
[2] L. W. King – translator, The Code of Hammurabi, 1910
[3] Finkelstein, J.J., The Laws of Ur-Nammu, Journal of Cuneiform Studies, Vol. 22, No. 3/4 (1968/1969), pp. 66-82.
[4] Jr. Moore, Barrington. Revival: Privacy: Studies in Social and Cultural History (1984): Studies in Social and Cultural History. (Routledge Revivals), Routledge, 1984
Автор: Петър Кичашки