За депутатите и/или мишките

д-р Венелин Стойчев:

Ако се заслушате внимателно в новините довечера, ще откриете, че много често наши политици употребяват „легално” и „легитимно” като синоними. Нещо повече дори – много често яростно настояват, че някакъв политически акт, управленско решение е „легитимно”, тъкмо защото е съобразено с буквата на закона. Но не трябва непременно да си Зигмунд Фройд, за да заподозреш, че тъкмо този lapsus linguae крие някакъв потиснат политически комплекс.

Този комплекс може да се разкрие най-ясно в контекста на употребата у нас на словосъчетанието „върховенство на закона”. Обърнали ли сте внимание? Когато български министър, депутат, (главен) прокурор, директор говори за „върховенство на закона”, той или тя най-често влиза в ролята на многострадален герой на Достоевски, който е разкъсван от морални угризения, но, какво да се прави, принуден е да спазва закона. „Върховенство на закона” в нашенски контекст често означава диктатура на формалната норма над естественото разбиране за справедливост.

Нека да си го кажем направо – българското право, легалните норми много често изпитват потресаващ недостиг на легитимност. Много често много закони се възприемат от обществеността не като проводници на справедливост, а като противоречащи на справедливостта.

Ножицата между легално и легитимно у нас се разтваря все по-широко. И това не е от вчера. Няма да се спирам на онези исторически периоди, когато правото е вторично и се подчинява на определена партийна идеология. Но и в най-новата ни история устойчиво се налага дискурсът, където законът е външна маска, роля, поза, която трябва да заемем в името на някакво отвъдна висша цел (като приемането в НАТО или Европейския съюз). Не става дума само за битовизми като шкембе чорбата, цигарения дим и домашната ракия. Но припомнете си, че през последните години 70, 80, 90 % от законодателните предложения са по инициатива на министерски съвет, а не на парламента. Парламентът е спаружен до апендикс на кабинета. За няколко месеца на власт депутатите от парламентарната група на ГЕРБ са внесли едва 16 законопроекта срещу 55, внесени от министерски съвет.

Регламентацията на юридическите лица с нестопанска цел, правилата за местното самоуправление, промените в наказателното право, банковите закони, образованието и др. са като общо правило по инициатива и под почти директната диктовка на външни експерти, идващи отвъд Канала и отвъд океана. За адаптацията на европейските норми, която напомняше конвейер в завод на Хенри Форд няма какво да говорим. Не казвам, че това са лоши закони. Казвам само, че този тертип на правене на закони не допринася за легитимност на законодателството. Правото е маска, която трябва да нахлупим за пред европейците и американците, за да ни приемат при тях и ни дадат достъп до европейските фондове. Затова не е странно, че в нашия фолклор „законът е врата у равно поле”, а „за милиони няма закони”.

Чудно ли е тогава, че когато легалното не съответства и дори противоречи на разбирането за справедливост, законът масово не се спазва (трябва ли да си говорим за движението по улиците). Нещо повече дори – недостигът на легитимност прави неспазването на правната норма морално оправдано. Какъв морал в политиката, какви 5 лв. в този контекст!?!

Примитивната реакция е да се увеличава санкцията. Управляващите днес тъкмо това и правят. Само това, за съжаление. Промените в Закона за МВР и Закона за ДАНС (които вече бяха приети), както и предложенията за промени в Наказателния кодекс и Наказателно процесуалния кодекс попадат в гравитационното поле на илюзията за ефективност на строгата санкция. Например наказанието „лишаване от свобода” за някои престъпления е увеличено механично близо 5 пъти, като същевременно се предлага разследващите органи да бъдат разпитвани като свидетели, а изискването да присъстват минимум две поемни лица при част от действията при разследването отпада. Но не строгостта на санкцията, а неизбежността на наказанието и легитимността на нормата оказват най-силно превантивно действие. Просто така работи човешката психика. Ако погледнете статистиката, ще разберете, че хората играят на тото не когато математическата вероятност за печалба е по-голяма, а когато самата печалба е голяма, дори и вероятността да е микроскопична. Така и според статистиката, правилата се нарушават по-рядко, когато вероятността за възмездие е по-голяма. Може не 5, а 50 или 500 пъти да увеличим санкцията и това само да озлоби още повече престъпниците и да ги накара да играят Ва банк.

Но тук не става дума само за наказателно право, а въобще за легитимността на правовия ред у нас и разбирането за върховенство на закона. Още от Кант насам е ясно, че като свободни граждани „ние се подчиняваме само на онези правила, в изготвянето на които сме участвали”. Това означава, че легалното е легитимно само тогава, когато процедурите, практиките на нормотворчество включват широка обществена дискусия, в която да се защити общия интерес и да си минимизира възможността законът да обслужва само частни, групови, съмнителни интереси. Обсъждането на зоконопроектите у нас трябва най-сетне да се освободи от 1) практиката лоялни на управляващите „граждански” организации и „независими” експерти с присъствието си да замажат очите на външните спонсори като послушничко одобрят предварително взети решения; 2) публичните форуми да се свеждат до сбирки на анонимни алкохолици, където експертите могат да си се изкажат, за да освободят напрежението, пък управляващите си правят каквото си знаят.

Но освобождаването от тези злокачествени практики не означава въобще да изключим публичния диалог от процеса на нормотворчество. За съжаление само за няколко месеца сегашното народно събрание даде много поводи за тревога. Поведението на Искра Фидосова по повод предложенията за промени в Закона за нотариусите и нотариалната дейност е най-ярък, но далеч не единствен пример за подмолното прокарване на нечистоплътни интереси.

Тъкмо за това Институтът за модерна политика оповестява периодично мониторингов доклад за дейността на парламента. Целта е да се минимизира опасността парламентът да слугува на скрити (защото са публично нелегитимни) интереси. Чрез докладите на Института обществеността ще бъде информирана редовно кои (проекто)закони в коя „зона на здрача” попадат. Следвайки добрите практики на ЕС, Институтът за модерна политика разграничава три типа законодателство: 1) прозрачно законодателство, което отговаря на европейските стандарти и гарантира ефикасно правата на гражданите и свободата за предприемачеството; 2) сиво законодателство, в което са защитени частни, корпоративни, лични интереси на отделни депутати или свързани с тях лица и групировки и 3) черно законодателство, което е в ущърб на общия интерес и създава предпоставки за корупция, злоупотреби и накърняване правата и свободите на гражданите. Разбирате, че тук прозрачно законодателство е употребено в два смисъла. От една страна, това означава, че продуктът под формата на закон създава нормативна среда за прозрачна работа и защита на общия интерес. Същевременно процедурите по изготвяне на закона трябва да са достатъчно прозрачни, да включват публични обсъждания, експертни оценки и медийни дебати, които да гарантират, че законът резонира с преобладаващата представа за справедливост. Едва когато се реализират на практика тези две разбирания за „прозрачност”, едва когато се спазват принципите на добро управление при работата на парламента, тогава вече ще се намали пропастта между легално и легитимно. Това е и мисията на Института за модерна политика – да работи за легитимност на легалността и легализиране на легитимността.