Д-р Борислав Цеков: Съвременни конституционни модели на държавно-църковни отношения

Нова научна публикация на Борислав Цеков, доктор по конституционно право и основател на Института за модерна политика, поместена в сп. “Съвременно право”, бр. 4/2017 г., с. 87-106:

Резюме: Научната статия на д-р Борислав Цеков е посветена на отношенията държава-религия, които неизменно съпътстват развитието на обществено държавната цялост. В днешно време се наблюдава ново осмисляне на религията в условията на секуларизираното управление на модерната конституционна държава. Хабермас обозначава съвременното състояние на националните общности с понятието „постсекуларизъм“, разбирано повече като активен и конструктивен диалог на държавата с вероизповеданията, отколкото като стриктно отделяне и изличаване на религията от публичната сфера. В статията е разгледана бинарната същност на конституционното право на вероизповедание, което включва от една страна вярата, като част от личната, интимна сфера на личността, която е неприкосновена за държавна намеса (forum internum), а от друга страна – правото на публично изразяване и практикуване на вярата в социална среда и чрез принадлежност към религиозни организации (forum externum), което подлежи на известни ограничения при наличие на изрично уредени конституционни основания. Анализирани са значими аспекти на практиката на Съда в Страсбург относно forum externum и свободата на преценка, която имат държавите в тази насока. Направен е сравнителен конституционноправен анализ на съвременните държавно-църковни отношения в Европа и САЩ, дефинирани се шест конституционни модела, очертани са техните основни характеристики и са представени основни моменти от релевантната конституционна и законодателна уредба в различните държави. В този контекст е разгледано и мястото на българския конституционен модел на държавно-църковни отношения.

 

Abstract: “Dr. Borislav Tskeov”s article is focused on the state-religion relations which inevitably accompany the development of nations and states. Nowadays there is a new understanding of religion under the conditions of the secularized governance of the modern constitutional state. Habermas denotes the contemporary state of national communities with the notion of post-secularism, understood more as an active and constructive dialogue of the state with the denominations than as a strict separation and eradication of religion from the public sphere. The article examines the binary nature of the constitutional right of religion, which includes faith on the one hand, as part of the personal, intimate sphere of the individual (forum internum) which is inviolable for state intervention and, on the other hand, the right to public expression and practicing belief in a social environment ant through religious organizations (forum externum), which could be subject to certain limitations on explicit constitutional grounds. Important aspects of the Court of Strasbourg case law on forum externum and the margin of appreciation that countries have in this regard are analyzed. A comparative constitutional analysis of modern state-church relations in Europe and the United States has been made, six constitutional models defined, their basic characteristics and basic moments of the relevant constitutional and legislative arrangements in different countries outlined. In this context, the place of the Bulgarian constitutional model of state-church relations is also considered.

 

Религията и нацията са двата най-универсални социални факта[1]. През различните исторически епохи принадлежността към тези общности формира индивидуалната идентичност. В общото цивилизационно пространство на европейския континент държавата преплита своята власт (imperium) с авторитета на църквата (auctoritas). Динамиката на държавно-църковните отношения предопределя цялостния ход на историческото развитие и ценностният облик на обществено-държавната цялост. Още в своя предговор към 6-та новела Юстиниан формулира концепцията за „симфоничните“ отношения на държавната и църковната власт. Според православния идеал светската и духовната власт са в „симфония“ – хармония и синергия. Във Византия този идеал често е изместван от фактическа доминация на владетеля над църковните йерарси – модел, обозначаван като цезаропапизъм, намерил пълноценно проявление по време на т.нар. „синодален период“ в Руската империя (1700-1917) и в Англия и скандинавските държави, където монархът е и глава на държавно установената църква[2].

През средновековието в Западна Европа пък доминира теорията за „двата меча“, произтичаща от евангелските текстове (Лука 22:38) и нормирана в папската була Unam sanctam (1302). Църквата е универсална и обхваща цялото човечество, папата съчетава свещеническа и царска власт – два меча, предоставени му от Бога,  от които „мечът на царската власт“ папата делегира на светските владетели, за да управляват по негово указание[3].  Тази концепция произтича от парадигмата за „двете царства“ – земно и небесно, постулирана от Августин Блажени (354-430) в De Сivitate Dei и е държавно-политическото изражение на папоцезаризма – доминацията на римския папа над светските владетели. Възникналите напрежения и конфликти между Свещената Римска империя и лутеранските принцове създава нов държавно-църковен модус – Cuius regio, eius religio („Чието е царството, негова е религията“), въплътен в Аугсбургския мир от 1555 г.

Вестфалският мир (1648) и Реформацията отварят пътя на националната държава. Самото й формиране е неразривно свързано с установяването на нови отношения „държава-църква“. Началото на този процес се поставя – по думите на проф. Георги Близнашки – с постепенното разпадане на средновековното единство на империя и църква и установяването на националната държава и националната църква[4]. Самото формиране на нацията като политическа общност и конститутивен елемент на модерната държава е немислимо без предхождаща социо-културна интеграция около общ произход, история и религия[5].

По-нататък – с възникването на либералния конституционализъм започва процесът на секуларизация и деклерикаризация на държавното управление, който протича с различна динамика, за да се стигне до ново осмисляне на религията в контекста на секуларизираното управление на модерната конституционна държава. Неслучайно Пиер Манан подчертава, че днешният свят се организира съобразно политическите полярности, които преоткриват религиозните измерения[6]. Хабермас отива още по-нататък, като описва съвременното състояние на националните общности с понятието „постсекуларизъм“, разбирано повече като активен и конструктивен диалог на държавата с църквата, отколкото като стриктно отделяне[7].

Тези процеси намират изражение и в многообразието на съвременните демократични конституционни модели на държавно-църковни отношения в Европа и САЩ. Фундаменталният принцип за отделяне на църквата от държавата и свързаното с него понятие за „светска държава“[8], има три измерения: а) изключване на религиозната мотивация от управленския процес, б) деклерикализация на държавния апарат, и в) забрана за държавно нормирана индоктринация на гражданите в дадено верско или атеистично учение.

Правото на вероизповедание има бинарна същност, която включва forum internum и forum externum. От една страна, то е абсолютно основно лично право[9], както е имал повод да го дефинира и Конституционния съд[10], част от личната, интимна сфера на личността, която е неприкосновена за държавна намеса (forum internum). От друга страна, то съдържа правото на публично изразяване и практикуване на вярата в социална среда, в общност и чрез принадлежност към религиозни организации и църкви (forum externum), което подлежи на известни ограничения при наличие на изрично уредени конституционни основания[11]. Forum internum е вярата, като част от вътрешния душевен мир, и правото да избираш или променяш своята вяра. А forum externum – нейното социално изражение. „Отделянето“ на църквата не означава „изличаване“ на религиозното проявление от публичната сфера.

 

Forum externum и юриспруденцията на Съда в Страсбург

Чл. 9 на EКПЧ също очертава тази бинарна същност на правото на вероизповедание[12]. Ако forum internum е неприкосновен за държавата, то forum externum може да търпи ограничения, когато „са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здравето и морала или за защитата на правата и свободите на другите“ (чл. 9, ал. 2 ЕКПЧ).

Практиката на Съда в Страсбург не без основание е критикувана, че възприема либералната (а от религиозно-философско гледище – протестантска) идеологическа постановка, която „приватизира“ религията –  „религиозната свобода е преди всичко въпрос на лична съвест“[13]. За сметка на това, Съдът често игнорира многообразието, което предполага forum externum с неговото общностно и църковно-йерархично измерение. Модусът на държавно-църковните отношения[14], според това разбиране на Съда, предполага държавата да е напълно “неутрален и безпристрастен организатор на упражняването на различни религии, вярвания и убеждения”[15].

През последните години обаче по отношение на forum externum практиката на Съда в Страсбург еволюира към предоставяне на широка свобода на преценка (margin of appreciation) на държавата да определя обхвата на forum externum, отчитайки съществуващите цивилизационни особености, конституционни традиции и актуални потребности в обществото. Пример в това отношение е известното дело Lautsi v Italy относно италианската нормативна уредба, която предвижда поставяне на християнски кръстове в класните стаи на държавните училища[16]. През първата фаза на делото през 2009 г., Съдът постанови, че са нарушени правата по чл. 9 от ЕКПЧ и по чл. 2 от Протокол № 1 към Конвенцията[17]. В решението се изтъква, че „негативната религиозна свобода“ не се ограничава само до отсъствието на религиозни служби и обучение в публичните институции, а се разпростира и върху наличието на религиозни или атеистични символи. Съдът твърди, че държавата има задължението да се въздържа от налагане на вярвания, дори и косвено, в места, където лицата са зависими от държавата, като подчертава, че децата в училище са подчертано чувствителни в това отношение. Застъпва виждането, че държавната образователна система следва да е напълно неутрална и да не индоктринира родителите и техните деца в противоречие с техните религиозни или философски убеждения, а разпятията са „мощни външни символи“, които имат такова въздействие. Съдът отбелязва също, че не смята, че „показването в класните стаи на държавните училища на символ, който разумно се асоциира с основната религия в Италия, може да служи на образователния плурализъм, който е от съществено значение за запазване на „демократичното общество”.

В резултат от негативния обществен отзвук, правителството на Италия поиска ново разглеждане на случая от Голямата камара на Съда. По делото Италия посочва, че християнският кръст е не само религиозен символ, но и „символ, свързан с културата и идентичността, символ на принципите и ценностите, които представляват основата на демокрацията и западната цивилизация“. Кръстният знак е определен като „пасивен символ“, който не индоктринира, а „е израз на „национална особеност”, която се характеризира с дългогодишна привързаност към ценностите на католицизма, дължаща се и на историческото, културно и териториално развитие на Италия. Позицията на Италия получи подкрепа от много държави-членки на Съвета на Европа, между които и България, които бяха конституирани като „трети страни“ по делото[18]. В съвместно становище повечето от тях посочиха, че мотивите на Съда са основани на погрешно разбиране на понятието „неутралност”, което се смесва с понятието „светски характер на държавата”. Изтъква се, че има разнообразие на взаимоотношения между държавата и църквата в Европа; че държавните символи неизбежно имат място в държавното образование, а много от тях имат религиозен произход. С решението на Голямата камара на Съда, постановено на 18.03.2011 г., позицията на Италия е уважена. На преден план Съдът поставя националната специфика и идентичност, както и свободата на преценка, която има държавата във връзка с присъствието на религиозни символи в публичните училища. Подчертава се, че: „…като предписват наличие на разпятия в класните стаи на държавните училища – знак, който без съмнение се отнася до християнството, независимо дали му е придадено допълнително светско символично значение – правилата предоставят на религията на мнозинството преобладаваща видимост в училищната среда. Това обаче не е достатъчно само по себе си, за да свидетелства за процес на индоктринация от страна на държавата“.

Свободата на преценка на държавите относно държавно-църковните отношения е застъпена и в делого Folgerø v Norway. Съдът установява, че учебната програма по „Християнство, религия и философия” в Норвегия включва най-голям дял знания за християнската религия, но това не съставлява индоктринация, с оглед на мястото, което заема християнството в историята и традициите на държавата. Постановено е, че този въпрос е в рамките на нейната свобода на преценка при определяне на учебния план.

Съществен е акцентът, който се поставя върху идентичността и традициите в дадена държава. В тази светлина следва да се разглежда привидното противоречие, което се създава в практиката на Съда в Страсбург, който от една страна утвърждава свободата на преценка на държавите да поставят християнски религиозни символи в образователните институции (Lautsi v Italy), а в същото отхвърля жалби, свързани с носене на забрадки от учители и студенти, които изповядват исляма (делата Dahlab v. Switzerland и  Leyla Şahin v. Turkey). Следва да се приеме, че доколкото външното изразяване на исляма в публичните институции не съставлява неразривна част от идентичността и традициите на голямата част от европейските държави, то те имат свободата на преценка да уреждат този въпрос съобразно социо-културните и държавно-политически традиции, реалности и баланси в обществото. Разбира се, съобразяването на тази свобода на преценка със задълженията на държавите по ЕКПЧ подлежи на „европейски надзор“[19] от Съда в Страсбург.

Все в тази посока може да се разглежда и стандартът, че държавните власти нямат задължение, произтичащо от конвенцията, да предоставят еднакъв правен статут на всички религиозни общности[20].

Съдът поставя и демаркационна линия, отвъд която свободата на преценка на държавата в тази сфера е недопустима. Първо, държавата не следва да индоктринира чрез учебните програми в дадено религиозно или философско учение, по начин, който накърнява вярванията и убежденията на родителите[21]. И, второ, интересите на мнозинството следва да бъдат балансирани с интересите на малцинствените групи[22].

 

Съвременни конституционни модели на държавно-църковни отношения

Съществува значителен плурализъм в конституционните модели на държавно-църковни отношения и в техния интензитет и обхват в Европа и в САЩ. В правната доктрина също има многообразие на теоретични класификации. В своя известен труд „Конституционна теокрация“[23], Ран Хиршъл откроява девет модела на държавно-църковни отношения: 1) атеистичен (Китай, КНДР, комунистическите държави), 2) войнстващ секуларизъм (Франция, кемалистка Турция), 3) държавна неутралност (САЩ), 4) мек сепарационизъм (Канада, Южна Африка), 5) официална, държавна църква (Дания, Швеция, Норвегия, Исландия), 6) доминация на мнозинственото вероизповедание в условията на религиозна свобода (Ирландия, Португалия, Испания, Полша, Словакия), 7) светска правна система с „анклави“ на религиозно право (Индия, Кения, Филипините, Индонезия и др.), 8) „анклави“ на светско право в религиозна правна система (Саудитска Арабия, Катар, Малдиви), 9) смесени религиозно-светски правни системи (Афганистан, Ирак).

Други автори обобщават два основни европейски модела: 1) плуралистичен секуларизъм – третира религията като частно дело, но не изключва активното й присъствие в публичната сфера, стига да не ограничава правата на другите, и 2) фундаменталистки секуларизъм – пълно изключване на религията от публичността, значително ограничеване на forum internum, особено в публичните институции[24].

Наред с това, конституционните модели в държавите-членки на ЕС са определяни и като: 1) деноминационен (Дания, Англия, Малта, Гърция), 2) сепарационен: пълно отделяне (Чехия, Естония, Латвия, Словения и др.), секуларен, laïcité (Франция), мултикомунитарен (Кипър)[25].

За целите на тази статия, ще дефинирам шест съвременни конституционни модела в Европа и САЩ.

Общи характеристики за всички тези модели са: а) конституционно гарантирана свобода на религиите и религиозен плурализъм; б) забрана за държавно нормирана индоктринация в определено вероучение; в) светски характер на държавното управление – липса на религиозна мотивация на публичните политики и деклерикаризация на държавния апарат.

  1. Държавно-конфесионален модел. Този модел, се характеризира с: а) конституционно закрепване на официална, държавна религия и/или църква; б) правомощия на държавни органи да назначават религиозни служители; в) финансиране на държавната църква от държавния бюджет; в) признаване на църковна юрисдикция по въпроси, свързани с гражданското състояние и брачните отношения; г) нормирано присъствие на вероизповеданието в армията, пенетенциарната система, образованието, здравеопазването.

В Англия статусът на монарха като „върховен управител“ на Англиканската църква е уреден в Act of Settlement (1701). Съгласно Church of England Assembly (Powers) Act (1919) актовете на църковното законодателство (Measures) се приемат от парламента по предложение на Генералния синод на църквата и се одобряват с „кралска санкция“ (Royal Аssent)[26]. Eпископите са назначават чрез държавно-църковна процедура, в която участват църковна комисия по номинациите, министър-председателят и монархът[27]. 26-те епископи са и членове по право на горната камара на британския парламент в качеството на Lords Spiriual[28]. В Шотландия протестантската църква има статут на „национална църква“. Нормативната уредба предвижда участие на клирици от Англиканската църква (капелани) в пенитенциарната администрация[29]. В армията функционира Департамент на военните капелани, който включва религиозни служители на Англиканската църква, представители на юдаизма, будизма, сикхизма и сунитския ислям[30]. Според Закона за образованието от 1944 г. и Закона за учебните стандарти от 1998 г. в системата на държавните училища се изучава религия и са допустими колективни молитви, като родителите могат да поискат децата им да не бъдат включвани в тях.

В Дания Лутеранската църква е държавна, а монархът следва да принадлежи към нея (чл. 4 и 6 от Конст.). Заплатите на религиозните служители са за сметка на държавния бюджет. Църквата получава и допълнителна държавна субсидия, за да поддържа регистри за гражданското състояние и гробни паркове, които са открити за всички граждани.

В Норвегия след конституционните промени от 2015 г. Лутеранската църква е определена като „национална църква“, която се подкрепя от държавата. Отменен е конституционният текст, който предвиждаше, че не по-малко от половината от членовете на норвежкото правителство следва да принадлежат на лутеранското изповедание. Църковният клир запазва статус на държавни служители.

Член 62 от Конституцията на Исландия прогласява Лутеранската църква за държавна и предвижда, че „държавата трябва да я подкрепя и защитава“. Издръжката на клира се покрива от държавния бюджет.

През 2000 г. Законът за управлението на Швеция беше променен и Лутеранската църква беше отделена от държавата. Въпреки това „раздържавяване“ понастоящем държавното финансиране се предоставя целево за поддържане на културното наследство.

Финландия също премина през църковно „раздържавяване“ с конституционна ревизия от 2000 г., но въпреки това, в чл. 76 от Конституцията е предвидено, че статусът на Лутеранската църква се утвърждава със специален закон, в чието изготвяне участва и самата религиозна институция. Запазва се конституционната традиция при откриването на новоизбрания парламент да се провежда лутеранско религиозно богослужение. През 2003 г. бе приет закон, в който се откроява специалният статус на Лутеранската църква и на Финландската православна църква, който е уреден и в отделни закони. Според Защона за религията от 2003 г. всички останали вероизповедания се регистрират пред административен орган при минимум 20 души, които формират религиозна общност. Лутеранската и Православната църкви са дефинирани като „народностни църкви“[31].

Преамбюлът на конституцията на Гърция започва с: „В името на Светата, Единосъщна и Неделима Троица“. Отношенията държава-църква са изведени в първия раздел „Форма на управление“. Източното православие е обявено за „преобладаваща религия“, посочени са нейната автокефалност, устройствени начала и главата на църквата – Иисус Христос  (чл. 3). Съз закон от 2014 г. е въведен дуалистичен режим на придобиване на правосубектност: а) Православната църква и още осем вероизповедания, придобиват статут на юридическо лице ex lege (чл. 13); б) всички останали се регистрират по съдебен ред (чл. 3). Държавният бюджет финансира издръжката на православната църква.

В Кипър Православната църква е призната на конституционно ниво и има широка юрисдикция по въпроси на семейното право[32].

В Малта Конституцията обявява за официална религия римокатолическата. Предвидено е, че „органите на Католическата църква имат право и задължение да проповядват кои принципи са добро и кои – зло“; заедно с това католическото вероучение е обявено за задължителен предмет в държавните училища (чл. 2, ал. 2 и 3 Конст.).

В Лихтенщайн Католическата църква е с конституционен статут на „държавна църква“, която се ползва с „пълната подкрепа на държавата“, а на всички останали вероизповедания се предоставя свобода „в степен, която е в съответствие с морала и обществения ред“ (чл. 37, ал. 2 Конст.).

В Монако – чл. 9 от Конст. обявява за официална католическата религия.

Конституцията на Андора признава правосубектността на католическата църква и постулира „съхраняване на отношенията и специалното сътрудничество с държавата в духа на андорската традиция“ (чл. 11).

  1. Модел на позитивен секуларизъм. Неговите специфични характеристики са: а) установен в конституцията или в държавно-конфесионални съглашения (конкордати), особен статус и/или историческа роля на едно или повече вероизповедания; б) активно сътрудничество на държавата с вероизповеданията, които имат устойчиво историческо присъствие и вкорененост в обществено-държавната цялост, особено в сфери като образование, социални грижи, армия, пенитенциарна система, здравеопазване.

Конституционният съд на Испания определя изрично светският характер на държавата като „позитивен секуларизъм“, който предполага активно сътрудничество с Католическата църква и другите вероизповедания.[33] Член 16, ал. 3 от Конституцията на Испания прогласява, че в страната няма официална религия, но заедно с това предвижда, че властите следва да „отчитат религиозните убеждения на испанското общество и да поддържат подходящи отношения на сътрудничество с Католическата църква и другите изповедания “. Конкретните измерения на това сътрудничество се нормират в одобрявани от парламента споразумения[34]. Такива например са сключени в сферата на образованието. През 1979 г. е подписано споразумение с Католическата църква, съгласно което гражданите, които желаят могат плащат 0,7% от подоходния си данък на църквата. Активното сътрудничество на испанската държава с вероизповеданията се обосновава от конституционната юриспруденция и с принципа на материалното равенство, който произтича от чл. 9, ал. 2 от Конст.: „Обществените власти трябва да насърчават условията, при които свободата и равенството на личността и на групите, в които тя се интегрира, са реални и ефективни. Те трябва да премахват пречките, които затрудняват и спомагат за участието на всички граждани в политическия, икономическия, културния и обществения живот“. [35]

В Германия конституционната уредба на правото на вероизповедание се съдържа в чл. 4 от Основният закон, а в чл. 140, с който се запазва действието на няколко текста от Ваймарската конституция, вкл. нейният чл. 137, се постановява, че в Германия няма държавна църква. Приема се, че държавно-църковните отношения в Германия се основават на три принципа: неутралност, толерантност и паритет. Вероизповеданията имат различен правен статус. Част от тях, в т.ч. католици и протестанти, имат статус на публични корпорации. Условие за придобиването му е числеността и дейност, която свидетелства за значимо и трайно присъствие. По повод искане от „Свидетели на Йехова“ Федералният конституционен съд е прибавил още едно изискване – „лоялност към закона“. Всички останали религиозни групи могат да се регистрират като частноправни юридически лица.[36]. Отношенията с католическата църква и някои от основните протестантски деноминации са уредени в конкордати, които се разглеждат като международни договори sui generis, сключвани между федерацията или отделни федерални провинции и съответното вероизповедание. Държавно-църковното сътрудничество с основните вероизповедания – католици и  протестанти – се осъществява активно и на базата на споразумения в полицията и армията, болниците и пенетенциарната система. Свещенослужителите, които изпълняват капелански функции във въоръжените сили получават статут на държавни служители.

Преамбюлът на Конституцията на Унгария започва с: „Бог да благослови унгарците“, и съдържа констатация за принадлежността на страната към „християнска Европа“. Предвидено е, че по искане на дадено вероизповедание и с акт на парламента може да се установява държавно-църковно сътрудничество за постигане на обществени цели. В такъв случай съответното вероизповедание се счита за „установена църква“ (чл. VII, ал. 4 Конст.). В Унгария всички вероизповедания са свободни и равнопоставени, но на четирите най-големи по численост и исторически установени в страната са предоставени някои преимущества, свързани с въвеждане на капеланството в армията и затворите и с достъп да обществените медии.[37]

Преамбюлът на Конституцията на Полша гласи: „Ние, полската нация – всички граждани на Републиката; както тези, които вярват в Бог, като източник на истина, справедливост, добро и красота, така и тези, които не споделят такава вяра, но уважават универсалните ценности, които произтичат от други източници…“ Изрично е предвидено, че в училище може да се въвежда вероучение, без с това да се нарушават правата на другите (чл. 53, ал. 4). На църквите и религиозните организации в Полша е предоставена възможност да сезират Конституционния съд (Чл. 151, ал. 1, т. 5). По отношение на правосубектността са въведени две възможности: а) чрез специални държавно-църковни споразумения, които се сключват на базата на дискреционна преценка на държавата и в съответствие с историческата традиция; б) регистрация в специален регистър при вътрешното министерство при наличие на минимум 100 последователи на религиозната общност. На конституционно ниво е гарантирана възможността за религиозно обучение в държавните училища и правото на родителите да осигурят на децата си етическо или религиозно обучение, съобразно убежденията си – чл. 53, ал. 3 и 4 и чл. 70. Конкордат с Католическата църква (чл. 12) предвижда, че вероучение може да има и в детските градини.[38]

В Португалия статус на „установена църква или религиозна община“ се предоставя от правителството по предложение на Комисията за религиозна свобода. Това е специализиран орган, предвиден в чл. 54 от Закона за свободата на религиите и състоящ се от представители на правителството, на Католическата църква и на останалите установени църкви. Този статус е свързан с допълнителни възможности: право да получават 0,5% от подоходния данък на техните последователи, да сключват споразумения с държавата по въпроси от взаимен интерес и др. Сред условията за придобиване на такъв статус е трайната установеност на вероизповеданието в страната най-малко 30 години или поне 60 години в чужбина. Особеният статус на Католическата църква е признат от държавата в конкордати от 1940 и 2004 г. Установените църкви в Португалия могат по своя инициатива да предлагат сключване на споразумения с държавата. Преговорите по тях се водят от правителствена комисия, назначавана от министъра на правосъдието, а окончателният им вариант се ратифицира от парламента. По законодателен път е въведено конфесионално католическо обучение в държавните училища със съгласието на родителите. Такава възможност съществува и за останалите установени религии. Португалският конституционен съд изрично признава съответствието на тези разпоредби с конституцията (решения 423/87 и 174/93)[39].

Конституцията на Литва разграничава „традиционни“ за страната вероизповедания и такива, които могат да придобият такъв статус при наличие на обществена подкрепа (чл. 43). На законово ниво са признати девет „традиционни религиозни общности и организации“, които са част от литовското историческо, духовно и социално наследство: Римокатолическата, Православната, Лутеранската, Руската православна, Старообредната и Евангелската реформаторска църкви, юдаизмът и караизмът, сунитският ислям. Други вероизповедания също могат да придобият такъв статус с решение на парламента, ако имат обществена подкрепа и техните вероизповедни принципи и практики не противоречат на закона и морала (чл. 6). Всички останали религиозни общности мота да се регистрират в министерството на правосъдието, като са необходими минимум 15 последователи.

Отношенията на Италия с католическата църква са конституционно закрепени и препращат към Латеранските споразумения (чл. 7 Конст.). Прогласено е равенството и автономията на вероизповеданията, както и възможност за сключване на държавно-църковни споразумения (чл. 8).

Конституцията на Румъния прогласява равенството и автономията на вероизповеданията (чл. 29, ал. 3). На законодателно ниво е призната „важната роля на Румънската православна църква, както и на други църкви и деноминации, които са исторически установени в страната. Тези „признати“ вероизповедания имат статус на публичноправни субекти (чл. 8, ал. 1). В образователната система може да се въвежда вероучение по тези вероизповедания, преподавателите се утвърждават от тях. В случай, че преподавател се отклони от доктриналните и морално-етичните стандарти, по искане на съответното вероизповедание, неговото трудово правоотношение се прекратява (чл. 32). В румънския закон за публичната администрация  е предвидено, че местната власт следва да подкрепя вероизповеданията и да ги подпомага финансово.

Конституцията на Люксембург предвижда, че заплатите и пенсиите на религиозните служители се покриват от държавния бюджет (чл. 106).

В Армения действа специален закон за отношенията с Арменската апостолическа църква.

Според Закона за църквите и религиозните общности, който действа в Сърбия от 2006 г., е предвидено, че статут на „традиционни църкви“ притежават тези, които имат многовековно присъствие в страната и са получили статус на юридическо лице с актове, които предхождат влизането в сила на този закон. Такива са: Сръбската православна църква, Римокатолическата църква и Евангелската християнска църква (чл. 10).  „Традиционни религиозни общности“, които имат многовековно присъствие в страната и са признати за юридически лица с предходни актове, са ислямското вероизповедание и еврейската религиозна общност.

  1. Модел на неутрален секуларизъм. Специфични негови характеристики са: а) еднакво правно третиране на вероизповеданията и отъждествяването им с организации с идеална цел; б) пълна неутралност на държавата по отношение на forum externum; в) фактическо присъствие на религията в публичната сфера.

Типичен пример за този модел на държавно-църковни отношения са САЩ. Държавата е неутрална, но не враждебна по отношения на религията. Забранява се задължителното религиозно индоктриниране, но не и присъствието на религията в публичната сфера. Първата поправка в американската Конституция по думите на Томас Джеферсън „издига стената на разделението между църквата и държавата“[40]. В нея се съдържат „клаузата за установяването“ (establishment clause) и клаузата за „свободно изповядване на религия“ (free exercise clause). Според Върховния съд на САЩ (Everson v. Board of Education (1947) „…нито отделните щати, нито федералното правителство могат да установяват църква. Нито да приемат закони, които помагат на дадена религия или на всички религии, или да предпочитат една религия пред друга“.  Неутралността на държавата към религията е установена и чл. 6, ал. 3 Конст., която забранява въвеждането на изисквания към кандидатите за публична служба за изповядване на определена религия или друга доктрина, т.нар. религиозен тест. Върховният съд се е произнасял, че задължителното четене на Библията в публичните училища и задължителното посещаване на религиозни служби в армията нарушават Първата поправка (Abington v Schemp (1963) и Anderson v Larid (1972). Друго значимо решение обявява за конституционосъобразно държавното финансиране на капеланите в армията, тъй като по този начин държавата спомага за пълноценна реализация на правата на вярващите (Marsh v Chambers (1983). В пълно съответствие с конституцията според Върховния съд е и практиката публични органи да откриват свои сесии и заседания с обща молитва (Town of Greece v Galloway (2014). Полагането на клетва с вдигната дясна ръка над християнска Библия е конституционна конвенция, съблюдавана от повечето американски президенти, с изключение на 26-я президент на САЩ Теодор Рузвелт през 1901 г., 6-я президент Джон Куинси Адамс (1825 г.) и 14-я Франклин Пиърс (1853 г.), които полагат клетва над сборник с правни актове. През 1789 г. Вашингтон прибавя към конституционно установеното съдържание на клетвата (чл. 2, ал. 8) и фразата: „и нека Господ да ни помага”. Привнасянето на такъв религиозен елемент в конституционната клетва на президента на САЩ е характерно и до днес за американския конституционализъм, макар че понякога е предмет на политически полемики. Изключение прави отново 26-я президент Теодор Рузвелт, който завършва клетвата с израза „Заклех се“[41]. По традиция заседанията на Върховния съд на САЩ се откриват с думите „Бог да пази САЩ и този почитаем съд“.

Конституцията на Латвия установява разделение на църквата от държавата и не придава специален статус на някое вероизповедание (чл. 99). Законът за религиозните организации от 1995 г. установява, че държавните институции са светски, а на религиозните организации могат да се възлагат държавни функции само със закон. За регистрация на вероизповедание се изискват минимум 20 пълнолетни граждани. Предвижда се в държавните училища да се изучава християнско вероучение при писмено изразено желание на родителите. Изрично е посочено, че обучението се извършва по одобрена от образователното министерство програма от преподаватели от католическата, лутеранската, православната, баптистата и старообредната деноминация. През 2007 г. са приети два специални закона, с които се признава правосубектността и се урежда дейността на Латвийската обединена методистка църква и Старообредната поморска църква.

Конституцията на Руската федерация изрично прогласява светския характер на държавата (чл. 14, ал. 1). На законодателно ниво е въведен либералният принцип за еднакво третиране на правосубектността на вероизповеданията без придаване на специален статус на мнозинствената религия. Единствено в преамбюла към закона е изтъкната „особената роля на православието“ и уважението към християнството, исляма, будизма, юдаизма и другите религии, които са неотменна част от историческото наследство на народите на Русия“[42]. Независимо от неутралния характер на нормативната уредба, държавната практика през последното десетилетие се характеризира със засилено сътрудничество с Православната църква, а също и с мюсюлманското вероизповедание.

В Словения е въведена система от споразумения с основните вероизповедания, по силата на които те са признати за юридически лица. Такива са сключени с Католическата църква (2004), с ислямското изповедание (2007), с Евангелската църква (2000), с Петдесятната църква и със Сръбската православна църква (2004). За всички останали вероизповедания е въведено охранително административно производство; за регистрация са необходими най-малко 100 души (Чл. 13 и сл. от Закона за религиозната свобода от 2007 г.).

Основен принцип на конституционната уредба на Белгия в областта на религиите са неутралността и равното третиране[43]. Предвидено е държавно подпомагане и финансиране на религиозните служители (чл. 181). Въведен е статус на „признати религии“, чието вероучение е включено в програмите на държавните училища като изборна дисциплина наред с етика (чл. 24, ал. 4).

  1. Модел на негативен секуларизъм. Специфичните му характеристики са: а) еднакво правно третиране на всички вероизповедания, които се отъждествяват с организации с идеална цел; б) недопускане на религията в публичната сфера.

В чл. 6 от Конституцията на Нидерландия е прогласена свободата на религиите без специално третиране на някое вероизповедание. Обществените отношения в областта на религиите все още носят отпечатъка на съществувалата от началото на ХІХ в. до края на 60-те години на двадесетото столетие система на „пиларизация“ (verzuiling)[44] – вертикална сегрегация на обществото на религиозна и идеологическа основа. Всеки от „стълбовете“ – католически, протестантски и социалдемократически, има свои партии, профсъюзи, вестници, електронни медии, културни институции, болници и пр. В днешно време например все още обществената телевизия в страната има три „пиларизирани“ канала. Конституционно е прогласена свобода на религиите и секуларизация на държавата, а държавно-църковните отношения се осъществяват чрез специфични държавно-църковни органи[45].

Естония (Закон за църквите и конгрегациите от 2002 г.) и Словакия (Закон за свободата на религиите и положението на църковните и религиозни общество от 1991 г.) също са пример за този модел – статусът на всички  вероизповедания е приравнен на юридически лица с нестопанска цел.

  1. Дуалистичен модел. Неговата специфична характеристика е в липсата на единен правен режим на вероизповеданията в рамките на държавната юрисдикция.

На пръв поглед парадоксално, доколкото абсолютната секуларизация е емблема на съвременното френско държавно строителство, но на територията на днешна Франция е налице именно такъв дуалистичен правен режим на държавно-църковните отношения. Френският подход към секуларизацията, известен като laïcite, е свързан с пълно откъсване на религиозното от политическото. Конституцията на Франция е една от малкото в Европа, които изрично използват понятието „светска държава“. В теорията се приема, че минималното му съдържание включва: неутралност на държавата, свобода на религиите и уважение към плурализма[46]. Действащият закон от 1905 г. провежда стриктно разделяне на църквата от държавата и забранява държавно подпомагане на религиите[47]. При все това, във френската армия действат повече от 200 християнски капелани, в т.ч. през 2006 г. бяха назначени и представители на мюсюлманското изповедание[48]. Секуларният правен режим по закона от 2005 г. обаче не се прилага в два френски департамента – Елзас и Мозел – чиито административни центрове са съответно Страсбург (седалище на Съда по ЕКПЧ и на Европейския парламент) и Метц – моделът на laïcite не се прилага. Там е налице е своеобразно „одържавяване“ на църквата. Този правен режим произтича от Наполеоновия конкордат от 1801 г. и не е отменен от закона от 1905 г., тъй като по това време двата департамента са под германски суверенитет. След Втората световна война, този регион отново е присъединен към Франция, но със запазване на особеностите на местия правен режим относно религията. Той включва: юридическо признаване на четири основни вероизповедания – католическо, лутеранско, реформиститко (протестантско) и юдаизъм. Държавата назначава религиозните служители и финансира техните заплати чрез бюджета на министерството на вътрешните работи, като това бюджетно перо възлиза на повече от 50 млн.евро[49]. Католическите епископи на Страсбург и Метц се назначават с указ на президента на Франция след предложение на римокатолическия папа. Дори и в днешно време, ролята на президента в тази процедура не е номинална. Главният равин и ръководителите на двете протестантски деноминации на свой ред се назначават от френския министър-председател, а свещенослужителите и пасторите на трите християнски деноминации се назначават от министъра на вътрешните работи. В публичните училища в двата департамента задължително се изучава религия, като по избор на родителите е възможна замяна с хуманистична философия. Самото обучение се провежда от религиозни служители, оторизирани от четирите вероизповедания.

Това правно положение в Елзас и Мозел не следва да се разглежда като „атавизъм“. С решение на Конституционния съвет от 21 февруари 2013 г. изрично се постановява, че конкордатният режим в Елзас и Мозел е действащо право, което не нарушава конституционно гарантираните права на френските граждани и, следователно, е конституционосъобразен. Известни са и думите на президента де Гол, че особеният статут на тези два департамента не се променя от стриктното прилагане на laïcite в останалата част на страната. Френският политически дискурс включва както идеи за конституционализиране на този статут[50], така и за неговата отмяна.

Новата конституция на Швейцария от 2000 г. (чл. 72) постановява, че в страната няма официално вероизповедание и делегира уредбата на държавно-църковните отношения на отделните кантони, поради което в страната съществуват различни правни режими. Само два от 26-те кантона – Женева и Нюшател – са обявени за секуларни и е нормирано стриктно отделяне на църквата от държавата. В останалите, с известни вариации, е установен режим на „признати вероизповедания“, които имат статут на субекти на публичното право. По правило такива за католическата църква и основните протестантски деноминации, а в някои кантони и еврейските консистории и Старокатолическата църква. През 2006 г. в кантона Во, чийто административен център е Лозана, влезе в сила нормативна уредба, според която „признатите“ вероизповедания – католици и протестанти – се финансират от бюджета[51]. По отношение на ислямското вероизповедание в швейцарската конституция е въведена забрана за издигане на минарета (чл. 72, ал. 4)[52].

  1. Теократичен модел. Негова специфична характеристика е признаването на религиозните норми за източник на правото на държавата. В Европа теократичен режим има във Ватикана.

 

Българският конституционен модел на държавно-църковни отношения

България следва да бъде причислена към модела на позитивния секуларизъм – конституционно призната роля на мнозинственото вероизповедание и активно сътрудничество с религиозните институции. Православието съпътства и взаимодейства с българската държава в хода на нейното историческо развитие. То е иманентна част от обществено-държавната цялост, а след Освобождението е конституционализирано. Дори в контекста на дискусионното понятие „конституционна идентичност“, което се обосновава в рамките на разбирането за „наднационален конституционализъм“, православието следва да се разглежда като един от конститутивните компоненти на българската конституционна идентичност, а не само, както се твърди, като „цивилизационен маркер за принадлежност към европейската културна общност“[53]. От гледище на българското държавно и конституционно развитие, православието носи белезите на конституционна автохтонност[54].

Този процес започва с приемането на християнството през 865 г., за да придобие самостойно значение с установяването на автономната Плисковска архиепископия през 870 г., по-сетнешното издигане в патриаршеско достойнство през 927 г. и възстановяването на патриаршията – на Събора в Лампсак през 1235 г. Това е пряко изражение на принципа Imperium sine Patriarcha non staret („Царство без Патриарх не бива“). Възстановяването на патриаршеското достойнство на Българската православна църква през 1953 г. при един недемократичен и атеистичен режим е и свидетелство, че Българската православна църква е неизменен спътник на българската държавност. Дори във времена, когато българската държава е заличена (византийското и османското робство), поместната православна църква – като Охридска архиепископия[55], а с още по-голяма сила по-сетне и Българската Екзархия, е единствен институционален фактор, който наред със своята религиозна мисия, осъществява и подчертано светска консолидационна функция за българската народност. В българското народностно пространство, вън и независимо от съществуването или териториалните предели на българска държава, се разполага диоцезът на поместната православна църква, която претърпява различни трансформации на своя правен и каноничен статус, но не прекъсва своето съществуване. Без съмнение това са факти с конституционно значение. Този исторически континуитет намира израз и в Търновската конституция, която установява православното християнство като „господстващо изповедание“[56]. Особеното отношение на държавата към Православната църква е уредено и при действието на конституциите от 1947 г.  и 1971 г., които за първи път у нас закрепват принципа на отделяне на църквата от държавата. Православната църква не е изведена в самостоятелен конституционен текст, но и двата конституционни акта (чл. 78 Конст. от 1947 г. и чл. 53, л. 3 Конст. от 1971 г.) предвиждат, че отношенията, свързани с вероизповеданията следва да се уредят със закон. Понятието „органичен закон“ не се урежда изрично в българската правна система, няма и особена процедура за приемане на такива закони, но следва да се приеме, че Законът за изповеданията от 1949 г. има основните белези именно на „органичен закон“, който съставлява източник на конституционно право – приемането му е предписано от конституцията, за да бъде разгърната и детайлизирана уредбата на значими конституционни положения, свързани с основно право на гражданите[57]. В този закон православието е дефинирано като „традиционното изповедание на българския народ“, посочена е неговата неразривна връзка с историята на българския народ (чл. 3). С други думи, макар и „потопено“ под конституционното равнище, но в предписан от самата Конституция закон, признанието на традиционния характер на Православната църква от страна на държавата е правна реалност и в периода 1944-1989 г. Това се случва дори в контекста на недемократичен режим и при цялата условност на това признание, която личи в редакцията на разпоредбата, разглеждаща църквата в рамките на социалистическата идеологема за „народната демокрация“ – „по форма съдържание и дух, тя може да бъде (курс. Мой – Б.Ц.)  народна демократична църква“ (чл. 3 in fine).

В Конституцията на Република България, наред със свободата на религиите, държавното признаване на източното православие отново „изплува“ на конституционно ниво – в главата „Основни начала“, която е част от ценностното ядро и установява основните принципи на обществено-държавната цялост (чл. 13, ал. 3 КРБ). Тази разпоредба констатира фактическата и историческа реалност, че мнозинственото изповедание е източноправославното християнство. От друга страна, имплицитно потвърждава приемствеността на българската държавност, която в продължение на векове е взаимодействала с източното православие. Съдържанието на тази разпоредба е разгърнато в чл. 10 от Закона за вероизповеданията, който признава правосубектността на църквата ex lege. Проявление на този континуитет са и християнските кръстове, включени в държавния герб (чл. 2, ал. 1 от Закона за герб на Република България)[58].

[1] Ремонд, Р. Религия и общество в Европа. С.: ЛИК, 2006, с. 161.

[2] По въпроса за историческото развитие на държавно-църковните отношения в християнския свят вж. и: Цыпин, В. Церковное право. Курс лекций. М.: Круглый стол по религиозному образованию в Русской Православной церкви. М.: Изд-во МФТИ, 1994, 440 с.

[3] Цанков, Ст. Четири глави върху проблемата за отношението между Църквата и държавата. – Годишник на Богословския факултет, т. 22, 1944–1945, 3–44; както и: Близнашки, Г. Еволюция на конституционализма. С.: УИ „Св. Климент Охридски“, 2017, 128-129.

[4] Близнашки, Г. Съдбата на националната държава. – уводна студия. – В: Манан, П. Смисълът на нациите. Размисли за демокрацията в Европа. С.: УИ „Св. Климент Охридски“, 2011, с. VIII.

[5] Близнашки, Г. Формата на държавата. С.: УИ „Св. Климент Охридски“, 2009, с. 39.

[6] Манан, П. Смисълът на нациите. Размисли за демокрацията в Европа. С.: УИ „Св. Климент Охридски“, 2011, с. 51.

[7] Habermas, J. “Secularism’s Crisis of Faith: Notes on Post-Secular Society”. – New perspectives quarterly. vol. 25, 2008, 17-29.

[8] В европейски мащаб понятието „светска държава“ е употребено изрично в конституциите на Франция – чл. 1, Русия – чл. 14, ал. 1, Турция – чл. 2, Сърбия – чл. 11 , Косово – чл. 8.

[9] Друмева, Е. Конституционно право. С.: Сиела, 2013, 703-710.

[10] РКС № 5 от 1992 г., ДВ, бр. 49/1992; РКС № 12 от 2003 г., ДВ, бр. 66/2003.

[11] Вж. и: Taylor, P. Freedom of Religion: UN and European Human Rights Law and Practice. Cambridge University Press, 2005, 398 p.

[12] Вж повече по този въпрос: Tulkens, Fr. The European Convention on Human Rights and Church-State Relations: Pluralism vs Pluralism. – Cardozo Law Review, Vol. 30:6, pp. 2575-2576; както и: COMPILATION OF THE VENICE COMMISSION OPINIONS AND REPORTS CONCERNING FREEDOM OF RELIGION AND BELIEF, 2013, CDL(2013)042, pp. 11-14.

[13] Kokkinakis v. Greece, 260 Eur. Ct. H.R. R (ser. A) 5, 17 § 31 (1993).

[14] За целите на тази статия отношенията между държавата и религията, и разнообразните религиозни институции ще бъдат обозначавани като „държавно-църковни отношения“.

[15] Refah Partisi v. Turkey, 37 Eur. H.R. Rep. 1, 33 (2003); вж. също и:  Şahin v. Turkey, 44 Eur. H.R. Rep. 99, 125 (2005); Hasan & Chaush v. Bulgaria, 34 Eur. H.R. Rep. 1339, 1362-63 (2000); Metro Church of Bessarabia v. Moldova, 2001-XII Eur. Ct. H.R. 860, at § 116; Church of Scientology Moscow v. Russia, 46 Eur. H.R. Rep. 304, 320-21 (2007).

[16] Lautsi v. Italy, App. No. 30814/06, referred to the Grand Chamber on Mar. 1, 2010.

[17] Чл. 2 от Протокол № 1 гласи: „Никой не може да бъде лишен от правото на образование. При изпълнението на функциите, поети от нея в областта на образованието и преподаването, държавата зачита правото на родителите да осигуряват на своите деца образование и преподаване в съответствие със своите религиозни и философски убеждения.”

[18] Армения, България, Кипър, Монако, Румъния, Русия, Гърция, Литва, Малта и Република Сан Марино.

[19] Lautsi v Italy, Grand Chamber, Judgement 18.03.2011, § 70.

[20] Cha’are Shalom ve Tsedek v. France, 2000-VII Eur. Ct. H.R.

[21] Kjeldsen, Busk Madsen and Pedersen v. Norway, ECtHR, (App. no. 5095/71; 5920/72; 5926/72) par. 53.

[22] Young, James and Webster v. United Kingdom, ECtHR, 13/08/1981, (App, no. 7601/76; 7806/77), par. 63.

[23] Hirschl, R. Constitutional Theocracy. Cambridge University Press, 2010, 26-38.

[24] Morini, C. Secularism and Freedom of Religion: The Approach of the European Court of Human Rights. – Israel Law Review, Cambridge University Press and The Faculty of Law, The Hebrew University of Jerusalem 2010, Volume 43, Issue 3, pp. 611-63; също и: Ahmet T. Kuru. Secularism and State Policies towards Religion: The United States, France, and Turkey. Cambridge University Press, 2009, 313 p.

[25] Arnaiz, A., Perez, A., Iglesias, M., Toniatti, R. Religious Practice and Observance in the EU Member States. Study requested by the European Parliament’s Committee on Civil Liberties, Justice and Home Affairs, 2013.

[26] Вж. повече в: Eberle, E. Church and State in Western Society: Established Church, Cooperation and Separation. Ashgate Publishing, Ltd., 2013, 218 p.

[27] Maer, L. Prime Ministerial involvement in ecclesiastical appointments. Parliament and Constitution Centre, House of Commons Library, SN/PC/04403, 2008.

[28] UK Parliament website – http://www.parliament.uk/site-information/glossary/lords-spiritual-and-temporal/

[29] Вж. Prison Act of 1952.

[30] Bergen, D. Sword of the Lord: Military Chaplains from the First to the Twenty-First Century. University of Notre Dame Press; 1 edition (March 15, 2004), 312 p.

[31] Kääriäinen, K. Religion and State in Finland. – in: Nordic Journal of Religion and Society (2011), 24 (2), 55–171.

[32] Вж. и: Кьосева, М. Конституционни и законови модели на църковно-държавни отношения и правен статус на православните църкви в други държави (сравнително-правен преглед). – Правна мисъл, 2010, № 3.

[33] STC 46/2001 – достъпно на официалната страница на институцията: http://hj.tribunalconstitucional.es/it/Resolucion/Show/4342

[34] GENERAL ACT 7/1980 OF 5 JULY ON RELIGIOUS LIBERTY (BOE Nº 177, 24 July)

[35] Вж. още за държавно-църковните отношения в Испания: Колев, А. Отношения между църква и държава в Испания: конституционноправни аспекти. – Studia Juris, 2015, №  2.

[36] Робберс, Г. Государства и религии в Европейском союзе. М.: Российской академии наук, 2009, 127-144.

[37] Ferrari, S. Law and Religion in the 21st Century: Relations Between States and Religious Communities. NY: Routledge, 2016. p. 160

[38] Mazurkiewicz, P. Autonomy of the Church and Freedom of Religion in Poland. – In: Church Autonomy: A Comparative Survey (Gerhard Robbers, ed., Frankfurt am Main: Peter Lang, 2001)

[39] Робберс, Г. Цит.съч., 487-488.

[40] Jefferson, Th. Jefferson’s Letter to the Danbury Baptists: The Final Letter, as Sent. The Library of Congress Information Bulletin: June 1998.

[41] Цеков, Б. Епизоди от конституционната история на САЩ. – Studia Juris, 2017, № 1.

[42] Федеральный закон от 26.09.1997 г. № 125-ФЗ О свободе совести и о религиозных объединениях.

[43] Opinion 44.521/AG, 20 May 2008, on a proposed law on the regulation of religious organizations and nonconfessional religious and philosophical communities, Doc. Parl. Sénat, 2007-2008, no 4-351/2.

[44] Dekker, P., Ester, P.  Depillarization, Deconfessionalization and De-ideologization: Empirical Trends in Dutch Society 1958-1992. – Review of Religious Research, 1996, Vol. 37, No 4, както и: J. C. H. Blom,Emiel Lamberts. History of the Low Countries. Berghahn Books, 1999, p. 389.

[45] Bijsterveld, S. Religion and the Secular State in the Netherlands. P. 527-528 – In: Javier Martínez-Torrón & W. Cole Durham, Jr. (eds.), Religion and the Secular State: National Reports, Servicio de Publicaciones de la Facultad de Derecho de la Universidad Complutense (Madrid, Spain), 2015, 898 p.; както и: Post, H. Pillarization: an analysis of Dutch and Belgian society. Avebury, 1989, 295 p.

[46] Réflexions sur la laïcité» Rapport public du Conseil d’Etat de 2004, p. 272.

[47] Loi du 9 décembre 1905 concernant la séparation des Eglises et de l’Etat – вж. на: https://www.legifrance.gouv.fr

[48] Michalowski, I. Military chaplaincy and immigrant religious minorities in Germany, the Netherlands, Austria, France and the U.S. – In:  The Formatting of Religions: Religious Accommodation in Prisons and the Military. European University Institute, 2013, 5-10.

[49] Messner, F. Public Funding of Religions in Europe. NY: Routledge, 2015, 93-94.

[50] Изявление на кандидат-президента Оланд през 2012 г. – Цит. по: Droit français des religions, p. 670.

[51] De Mortanges, R. Religion and the Secular State in Switzerland. – in: Javier Martínez-Torrón & W. Cole Durham, Jr. (eds.), Religion and the Secular State: National Reports, Servicio de Publicaciones de la Facultad de Derecho de la Universidad Complutense (Madrid, Spain), 2015, 687-698.

[52] Приет с референдум на 29.11. 2009 (Federal Decree of 12 June 2009, Federal Council Decree of 5 May 2010; AS 2010 2161; BBl 2008 6851 7603, 2009 4381, 2010 3437).

[53] Белов, М. Българската конституционна идентичност. С.: Сиби, 2017, 170-171.

[54] Повече за понятието „конституционна автохтонност“ вж. Wheare, K. The Constitutional Structure of the Commonwealth. Praeger, 1982, 201 p.

[55] Вж. повече в: Снегаров, Ив. История на Охридската архиепископия. С.: КП “Гутенберг”, 1924, 366 с.

[56] Повече за обсъжданията на конституционния проект в тази му част виж у: Баламезов, Ст. Конституционно право. Част трета. С.: Софи-Р, 1993, 314-321.

[57] За понятието „органичен закон“ вж Tашев, Р. Обща теория на правото. Основни правни понятия. С.: Сиби, 2010, 76-77.

[58] Вж повече за процеса по приемане на държавния герб у Паунов, Хр. Държавни символи. П.: Тафпринт, 2016, 251 с.

 

Биографична справка:

Авторът – Борислав Цеков, е доктор по конституционно право, хоноруван преподавател по сравнително конституционно право в УНСС и ПУ „Паисий Хилендарски“, по сравнителна публична администрация в УНСС и по църковно право в Православната духовна академия “Св. Св. Кирил и Методий”.

Член е на Правния съвет на президента на Републиката и на Консултативния съвет по конституционни въпроси при Омбудсмана.

Работил е като юридически съветник в правната дирекция на Народното събрание (1996-2001). Народен представител в 39-то НС (2001-2010), където е член на Временната комисия за промени в конституцията и на Комисията по правни въпроси. Вносител на действащите Закон за вероизповеданията, Закон за политическите партии и Закон за ордените и медалите. Главен секретар на омбудсмана (2005-2010). Основател на Института за модерна политика, който от 2009 г. досега е конституиран като страна и участник в повече от 20 дела пред Конституционния съд.

Автор е на научна студия, посветена на правно-историческите аспекти на антиеврейското законодателство в Европа, на редица научни статии в специализирани правни издания, посветени на конституционния институт на извънредното положение и други теми в областта на конституционното право.