Конституционното понятие за достойнство и закрилата от дискриминация

Научна публикация на Петър Кичашки, изпълнителен директор на Института за модерна политика и член на Комисията за защита от дискриминация, поместена в сборник с доклади от национална научна конференция “Защита от дискриминация. Правна уредба, проблеми и тенденции”, издателска къща “Стено”, Икономически университет – Варна, 2018, ISBN 978-619-241-005-6, стр. 88-96.

Петър Кичашки

Комисия за защита от дискриминация

THE CONSTITUTIONAL CONCEPT OF DIGNITY AND THE PROTECTION AGAINST DISCRIMINATION

Petar Kichashki

Commission for Protection against Discrimination

            Резюме: Конституционното понятие за достойнство е един от големите въпроси в конституционното право. Достойнството като конституционна ценност е понятие, което създава общата рамка, чрез която се създава и развива закрилата от дискриминация. Именно през оптиката на достойнството може да се реализира едно ценностно и дълбочинно разбиране за ролята, мястото и необходимостта от закрила от дискриминация и защита на равенството.

            Ключови думи: достойнство, Конституция, дискриминация, равенство, права

            Abstract: The constitutional concept of dignity is one of the major questions in the constitutional law. The human dignity as a constitutional value is a notion, which creates the common frame in which the perspective the protection against discrimination is created and developed. Through the optics of dignity a deep and valuable understanding of the role, place and necessity of the antidiscrimination protections can be visualized.

            Keywords: dignity, Constitution, discrimination, equality, rights

            Конституционното понятие[1] за човешкото достойнство е сред най-дълбочинните и важни въпроси пред конституционно-правната наука. От гледище на демократичния конституционализъм (Близнашки, 2017, стр. 183-202) достойнството е сред ценностите, които играят роля на структуро-определящ въпрос по отношение на правата (Rosen, 2012, стр. 54). През призмата на конституционализма, достойнството е преддържавна ценност (Друмева, 2018, стр. 671), а в някои конституции е и самостоятелно право (Barak, 2015, pp. 110)[2]. Достойнството на личността е фундамент и на конституционния принцип на неотменимост на основните права, който произтича от основните международноправни актове по правата на човека (Цеков, 2017). Като правна ценност от най-висок ранг, достойнството на всяка човешка личност може да бъде разчетено и в Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи и съответната практика на Съда в Страсбург[3]. Като цяло без поглед върху достойнството, не може нито да се разберат, нито да се реализират правата на човека (Isaac, 1996, pp. 62).

            Преди да се разгледа по-внимателно обаче въпросът за фундаменталното значение на достойнството като ключ за дешифриране на необходимостта от специална закрила от дискриминация е необходимо да се анализира какво всъщност представлява достойнството като конституционно понятие. Известният израелски конституционалист и дългодишен конституционен съдия проф. Аарон Барак (Barak, 2015, pp. 114-135) разглежда три модела за достойнството – теологичен, философски и конституционен. През гледище на религиите, които са ключов държавообразуващ фактор, достойнството е един неизменно важен въпрос във всяка от тях, но съответно и разбиранията за това понятие са различни в различните религиозни течения. Достойнството, свободата и равенството на личността и религиозните общности, в които тя се интегрира, са в основата и на съвременните конституционни модели на отношенията “държава-религии” (Цеков, 2017, стр. 87-106). В този смисъл религиите като цяло разглеждат достойнството като система от правила за поведение, които създават разделение между „достойно“ и „недостойно“ от морално-етична гледна точка, т.е. дават координатна система в опозицията „редно-нередно“ (Weinrib, 2016, pp. 7). Според проф. Барак през призмата на философите може да се каже, че достойнството е една сложна концепция, която често има разнородни и дори влизащи в конфликт едно с друго разбирания. Безспорно обаче е, че за мнозина философи, подчертава проф. Барак, като Кант и Дуоркин, достойнството е неизменно централна тема. Конституционната основа, на която стъпва Барак обаче, безспорно е сред най-ценните от гледище на разбирането за достойнство. Той разглежда няколко аспекта на конституционното разбиране за достойнство. От една страна, се поставя въпросът за човечността, която се носи от всяко човешко същество, отдруга, е човекът като свободно същество със свободна воля, от трета, е отрицаниетона човека като инструмент. Допълнително е важно и разбирането за човека като член на обществото и личността като част от човешката раса. С оглед на ролятана конституцията като lex superiorи lex fundamentalis (Близнашки, 2018, стр. 138-155), изясняването надостойнството като конституционно понятие е въпрос от ключово значение.

            Въпреки сложността на понятието за достойнство, неговата многопластовост и трудностите около неговото дефиниране, безспорно е, че именно достойнството е в ядрото на „бума“на човешките права след края на Втората световна война (Clapham, 2007, pp. 23). Холокостът, проведен включително и чрез инструментите на правото, е една подходяща илюстрация за ограниченото разбиране за човешкото достойнство през този период. По време наВтората световна война господства виждането, че носител на конституционните права не е човешката личност сама по себе си, а поданикът (гражданинът) наопределена държава, разбиран като част от капитала на нацията (Кръстева, 2015,стр. 134-143). Преследването на еврейското население в  Нацистка Германия става възможно от правна гледна точка именно заради лишаването на евреите от гражданство в Райха. В Царство България антиеврейското законодателство е прието без лишаване от поданство на българските евреи, но в пряко противоречие с разпоредбите на Търновската конституция за равенство на поданиците. В окупираните от България Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Западни покрайнини обаче са приложенина практика именно нацистките расови теории, които отричат на евреите пълното човешко достойнство и българско поданство е предоставено на цялото население, без разлика от етническата му или религиозна принадлежност, с изключение единствено на лицата от еврейски произход[4]. По думите на изследователя на Холокоста Ричард Рубенщайн “…хората без политически права са излишни хора. Те загубват правото на живот и човешко достойнство… Германците разбираха, че една личност няма права, освен ако те не са гарантирани от органзирана общност с власт да защитава тези права…” (Rubenstein, 1975, цитиран по Кръстева,2015, стр. 143). Несъмнено възходът на конституционното понятие за достойнство идва като отговор на нацистките репресии, но и разбира се, като отговор на продължилата в течение на столетия политика по ограничаване на участието на евреите в обществените дела в Европа (Цеков, 2015, стр. 10-70). И макар достойнството да има своите дълбоки корени (Debes, 2017), то онова, което днес разбираме под този термин, е различно от вижданията на обществата преди модерността. Поради тази причина се откроява един своеобразен възход на разбирането за достойнството като ключова преддържавна ценност.

            Макар самото дефиниране на достойнството да е задача с огромно ниво на сложност,  необходимо е да се направи поне опит за разкодиране на разбиранията, които се крият зад това понятие. Според проф. Барак разглеждането на достойнството като човешка ценност е задача на всяка отделна правна общност, защото е възможно в някои фрагменти разбирането за достойнство да варира от общност до общност. Например в известното си решение Obergefell v.Hodges Върховният съд на САЩ, позовавайки се многократно на концепцията за достойнството на индивида, постанови, че правото на брак на еднополовите двойки е гарантирано от Конституцията. Въпрекимногото правни критики[5] или похвали (Tribe,2015), т.е. без да се дава оценка на самото решение, може да се отчете, че то само по себе си, и особено мнението на съдия Антъни Кенеди, е един добър пример за прякото действие на понятието „достойнство“ в конституционното правосъдие. Същевременно обаче това вземане на „въоръжение“ на понятието за достойнство от Върховния съд е възможно в САЩ, където по темата с гей браковете вече бе оформено доминиращо обществено мнение. С други думи, ако в САЩ такова решение може да се постигне на основание на човешкото достойнство, то в други страни това би било невъзможно.

            Друг пример за нееднакво разбиране за достойнство с оглед местната правна и обществена култура може да бъде открит във френската практика. Една отконцепциите за достойнство включва защита на социума, т.е. на общоприетите разбирания за морал (Naomi, 2011). Воден от това, законодателят във Франция забрани носенето на бурки на обществени места[6], което пък от своя страна би било невъзможно или поне твърде малко вероятно в други страни, като например САЩ. С други думи, макар достойнството да има своите общо-човешки импликации, не може да се отрече, че по много теми разбиранията около това понятие варират драстично от държава до държава. Именно поради това следва да се направи поне грубо очертание на това понятие в български условия. Разбира се, достойнството като понятие и наръч от концепции е конституционна ценност, която заслужава много по-задълбочено и сериозно изследване, което няма как да се реализира в настоящата статия. Неминуемо общовалидните разбирания като това, че човешкото достойнство е свободната воля на свободния човек или пък е онова, което Хана Аренд нарича „правото да имаш права“ (Menke, 2014, стр. 332), са важни и верни в българския случай. От гледище на българския контекст обаче неминуемо важни са и други общностни разбирания за онова, което наричаме „достойнство“, като например общият (официален) български език, традиционната роля наизточно-православното вероизповедание, парламентарното управление и други важни за общността фундаменти, които оформят корпуса на общите ни и споделени ценности. Не по-малко важни през българската оптика са и подробните и доста модерни виждания за закрила на правата на гражданите – както политическите, така и социалните такива намират детайлна закрила в българската Конституция. Това не би било възможно без фундаменталната роля на човешкото достойнство като водещ ценностен въпрос през оптиката на българската Конституция.

            Отделно от личните и общите импликации на тази конституционна ценност, учредителната власт е намерила за подходящо да подсили и увеличи ролята на достойнството в българската Конституция. С други думи, основният закон не поставя достойнството просто на един пиадестал в рамките на преамбюла, което, разбира се, само посебе си извежда достойнството сред ключовите фундаментални ценности, на които се основава Конституцията ни, но и отива по-далеч, давайки по-обстойна конституционна роля на този правен термин. Достойнството като ценност се извлича и от чл. 32, ал. 1 (правото на неприкосновеност на личния живот), чл.4, ал. 2 (задължението на държавата да гарантира „живота, достойнството и правата“ на гражданите), както и в чл. 6, ал. 1, където Конституцията извежда фундаменталния постулат, че „всички граждани се раждат свободни и равни по достойнство и права“. Въпросният текст от Конституцията възпроизвежда първото изречение от чл. 1 на Всеобщата декларация за правата на човека на ООН. Не е случайно, че именно това ключово изречение се намира на видно място в заседателните зали на Комисията за защита от дискриминация.

            Именно чл. 6 от Конституцията прогласява защитата на равенството в страната. През виждането за чл. 6 от Конституцията като гарант за недопускането на неравенства, Комисията за защита от дискриминация се явява естественото административно-правно „продължение“ на конституционния принцип на равенство и недискриминация, който се основава на човешкото достойнство като основополагаща конституционна ценност. С други думи антидискриминационното законодателство не е просто съществуващо само за себе си в някакъв правен вакуум, нито пък е създадено в стъкленицата на европейските институции. Напротив – приемането на Закона за защита от дискриминация и създаването на Комисията за защита от дискриминация са действия много по-дълбоки от обикновеното отговаряне на европейските изисквания като част от предприсъединителните ангажименти на страната ни преди влизане в Европейския съюз. Факт е, че ЗЗДискр. и КЗД са в съзвучие с европейските правила, но фундаментът на антидискриминационното законодателство и практиката по неговото прилагане имат всъщност своите корени именно в Конституцията и принципите на равенство, прокламирани в нейния чл. 6. Конституционният законодател, проявявайки висока мъдрост и зрялост, вижда необходимостта от специална провизия, която да защитава гражданите от неравно третиране. В този смисъл е основополагащото решение №14 на Конституционния съд от 1992 г.[7] Именно в съзвучие с този принцип е създадено и антидискриминационното законодателство. Важно е да се отбележи и друго – не просто фундаментът на равенството е конституционен,  но всъщност не е възможно без него да се изгради цялостната, включително европейска, рамка за борбата с неравенствата. По начало европейското антидсикриминационно законодателство идва като следствие и стъпва на конституционните традиции на европейските държави като ги надгражда и доразвива с нови признаци и механизми за закрила. В този смисъл именно с наличието на опора в основния закон можем да твърдим, че правото на недискриминация е едно благородно по същината си продължение на принципа на равенството, залегнал в чл. 6 от Конституцията. От това гледище ЗЗДискр. и КЗД са преди всичко правни средства за осигуряване на конституционни права и едва след това се явяват отговор на европейските изисквания.

            От гледище на гореизложеното, може да се счете, че ролята на антидискриминационното законодателство и по-специално на Комисията за защита от дискриминация[8] изпълнява задача, която е много по-дълбочинна от механичната административно-правна закрила. Тя се явява едно естествено продължение на разбирането за човешко достойнство като фундаментална ценност на българската Конституция. Разбира се, защитата на достойнството има редица други преки импликации. Но отгледище на тази ключова конституционна ценност, закрилата от дискриминация е сред основните и преки „последици“ от принципа на равенство,  прокламиран в чл.6, ал. 2 от Конституцията. Това поставя Комисията за защита от дискриминация и въобще антидискриминационното законодателство в една особена роля. Те се превръщат от един административен орган, каквито има десетки в страната, в един орган с мисия да създаде, поддържа и развива един особен режим по охрана и закрила на гражданите от дискриминация. Тази мисия не е нито механична, нито сухо-нормативистка. Обратното – тя е ценностна именно поради обстоятелството, че закрилата от дискриминация е всъщност закрила на човешкото достойнство. Без да се разбира и прилага разбирането за достойнство,  антидискриминационното законодателство би било изпразнено от съдържание, а Комисията за защита от дискриминация би била просто един държавен орган. Но както е невъзможно да се отдели принципът на недискриминация, залегнал в Конституцията, от понятието за достойнство, така е невъзможно да се отдели преценката за наличие или отсъствие на дискриминация отново от понятието за достойнство. Тази конституционна ценност е генетично вплетена в разбирането за борба с неравенствата. Защото какво са неравенствата всъщност, ако не нарушения на личното или общностното достойнство? От това гледище, може да се твърди, че Комисията за защита от дискриминация изпълнява конституционната си мисия да брани достойнството на гражданите. Разбира се, че конституционните органи по закрила на правата са съдилищата и омбудсмана, но макар КЗД да не е конституционен орган в този смисъл е такъв на друго основание. Това е така, защото КЗД предоставя механизъм, чиито смисъл е да предоставя защита на конституционно-гарантирани права. Закрилата от дискриминация е именно това – една пълнокръвна защита от посегателство върху човешкото достойнство. Това е и лакмус-тестът, който трябва да бъде прилаган при индивидуалната преценка дали в един казус има дискриминация или не. Ако в един спор е нарушено достойнството, тогава може да се търсят неравенства. Ако обаче достойнството е непокътнато, тогава спорът може да има всякакъв друг характер, но не и на акт на нарушаване на Закона за защита от дискриминация или на другите антидискриминационни разпоредби.

            В заключение може да се каже, че конституционното понятие за достойнство и закрилата от дискриминация са две тясно свързани понятия. Без достойнството като понятие от ценностен конституционен характер, закрилата от дискриминация би била въпрос от по-нисък от нормативна гледна точка ранг. Това обаче не е така. Достойнството е оставило своя ценностен отпечатък върху Конституцията, а тя отсвоя страна, конструира и генерира възможности за създаване и гарантиране на ролята и мястото на антидискриминационното законодателство и практиката по неговото прилагане. Без достойнство няма адекватна закрила от дискриминация, защото без достойнство неравенствата не биха били нежелани и недопустими. Именно в закрила на достойнството на индивида и общността се проявява една ценностна и смислена роля на борбата с неравенствата като генератор на обществена промяна. Поради това ролята на Комисията за защита от дискриминация, като специализиран орган по противодействие на неравенствата, е не просто на поредния административен орган, но е въпрос на мисия и призвание – на мисия и призвание в закрила на човешкото достойнство.

            Използвана литература

            Близнашки, Г. (2017). Еволюция на конституционализма. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.

            (Bliznashki, G. (2017). Evolyutsiya na konstitutsionalizma. Sofia: Universitetsko izdatelstvo “Sv. Kliment Ohridski”.)

            Близнашки, Г. (2018). Конституцията същност, функции и върховенство. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.

            (Bliznashki, G. (2018). Konstitutsiyata sashtnost, funktsii i varhovenstvo. Sofia: Universitetsko izdatelstvo “Sv. Kliment Ohridski”.)

            Друмева, Е. (2018). Конституционно право, Пето допълнено и преработено издание. София: Сиела.

            (Drumeva, E. (2018). Konstitutsionno pravo, Peto dopalneno i preraboteno izdanie. Sofia: Siela.)

            Кръстева,З. (2015). Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България (1940-1944 г.). Антиеврейското законодателство в Европа и България. Правни изследвания. София: ИМП и Център за еврейски изследвания при ФФ на СУ “Св. Климент Охридски”.

            (Krasteva, Z. (2015). Pravni aspekti na darzhavnata antievreyska politika v Tsarstvo Balgaria (1940-1944 g.). Antievreyskoto zakonodatelstvo v Evropa i Balgaria. Pravni izsledvaniya. Sofia: IMP i Tsentar za evreiski izsledvania pri FF na SU “Sv. Kliment Ohridski”.)

            Кръстева,З. (2015). Разследването на престъпления съгласно Европейската конвенция за правата на човека. София: Сиби.

            (Krasteva, Z. (2015). Razsledvaneto na prestapleniya saglasno Evropeyskata konventsiya za pravata na choveka. Sofia: Sibi.)

            Цеков,Б. (2017). По въпроса за дерогацията на основни права по време на извънредно положение. Проблеми на миграцията в ЕС. София: Център запревенция и противодействие на корупцията и организираната престъпност при МС.

            (Tsekov, B. (2017). Po vaprosa za derogatsiyata na osnovni prava po vreme na izvanredno polozhenie. Problemi na migratsiyata v ES. Sofia: Tsentar za preventsiya i protivodeystvie na koruptsiyata i organiziranata prestapnost pri MS.)

            Цеков, Б. (2015). Съвременни конституционни модели на държавно-църковни отношения. София: Съвременно право, No 4, 87-106.

            (Tsekov, B. (2015). Savremenni konstitutsionni modeli na darzhavno-tsarkovni otnosheniya. Sofia: Savremenno pravo, No 4, 87-106).

            Цеков, Б. (2015). Антиеврейското законодателство: Правно-исторически и сравнителноправен преглед. Право ли е Нюрбергското расово законодателство. Антиеврейското законодателство в Европа и България. Правни изследвания. София: ИМП и Център за еврейски изследвания при ФФ на СУ”Св. Климент Охридски”.

            (Tsekov, B. (2015). Antievreyskoto zakonodatelstvo: Pravno-istoricheski i sravnitelnopraven pregled. Pravo li e Nyurbergskoto rasovo zakonodatelstvo. Antievreyskoto zakonodatelstvo v Evropa i Balgaria. Pravni izsledvaniya. Sofia: IMP i Tsentar za evreiski izsledvania pri FF na SU “Sv. Kliment Ohridski”.)

            Barak, A., (2015). Human Dignity – The Constitutional Value and the Constitutional Right. Cambridge: Cambridge University Press.

            Clapham, A., (2007). Human Rights – A Very Short Introduction. Oxford: Oxford University Press.

            Debes, R., (2017). Dignity – A History. Oxford: Oxford University Press.

            Isaac, J, (1996), Hannah Arendt on Human Dignity and the Politics of Human Rights. Cambridge: The American Political Science Review, Vol. 90, No. 1, pp. 61-73.

            Menke, Ch., (2015), Dignity As the Right to Have Rights: Human Dignity in Hannah Arendt. Cambridge: The Cambridge Handbook of Human Dignity.

            Neomi, R., (2011), Three Concepts of Dignity in Constitutional Law. Notre Dame: Notre Dame Law Review, Vol. 86, No. 1, pp. 183-271.

            Rawls, J. (1999), A Theory of Justice, Rev. ed., 1999, Cambridge: The Belknap Press of Harvard University Press.

            Rosen, M., (2012). Dignity – It’s History and Meaning. Cambridge: Harvard University Press.

            Rubenstein, R. L. (1975). The cunning of history: Holocaust and the American Future. Harper & Row, 1975, p.33. Цитиран по Кръстева, З. …с.143

            Tribe, L. (2015). Equal Dignity: Speaking its Name. Cambridge: Harvard Law Review Forum, Vol. 129, pp. 16-32.

            Weinrib, J. (2016). Dimensions of Dignity – The Theory and Practice of Modern Constitutional Law. Cambridge: Cambridge University Press.


[1] За разликата между термините „понятие“ и „концепция“ вж. Rawls, J., A Theory of Justice, Rev. ed., 1999, The Belknap Press of Harvard University Press Cambridge, Massachusetts, pp. 5-10

[2] Например конституциите на Германия, Южна Африка, Израел и др. приемат достойнството не просто като конституционна ценност, но и като конституционно право, т.е. като самостоятелно право на човека.

[3]По тази причина забраната за изтезания, нечовешко и унизително отношение е абсолютна и не може да бъде ограничавана на никакво основание, дори и при заплаха от тероризъм или друга подобна опасност, за разлика от другите права по Конвенцията, включително и правото на живот, които при определени условия могат да бъдат ограничавани (Кръстева, 2015,168-183).

[4]Това расистко разбиране е проведено в българското законодателство чрез антиеврейските закони. Така в чл. 21 от Закона за защита на нацията изрично се забранява лицата от еврейски произход да бъдат приемани за български поданици.

[5] За подробности вж. особеното мнение на съдия Антонин Скалия по делото Obergefell v. Hodges.

[6] Законодателното решение е прието успешно през френския Сенат през 2010 г. и с решение 2010 -613 DC 07.10.2010 г. на френския Конституционен съд е обявено за непротивоконституционно.

[7] Конституционният съд изрично постановява, че е недопустимо ограничаване на права или допусканена привилегии на изчерпателно изброените признаци, които са защитени от Конституцията – „раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и общественоположение или имуществено състояние“. В този смисъл ЗЗДискр. се позовава наКонституцията, но и разширява защитите, предвидени в нея и с други, които също подлежат на допълнителна закрила.

[8]Въпреки че съдът също е натоварен със задачи, касаещи антидискриминационното законодателство, като от една страна, съдът има ролята да оказва контрол върху решенията на КЗД, а от друга, може да е самостоятелно прилагащ ЗЗДискр. орган, в рамките на настоящия труд специално внимание ще се обърне основно на Комисията за защита от дискриминация като единственият орган, специализиран само и единствено в прилагането на антидискриминационното законодателство.