„Дойче веле“ за проекта на ИМП и Фондация „Науман“

Кои са табутата в българския печат? Има ли свобода на медиите? Иво Инджов от Германската либерална фондация за свободата „Фр. Науман“ анализира пристрастието на журналистите и скритите механизми на управление в България.

В средата на 90-те години дежурната фраза беше: „Все още нямаме икономическа и политическа свобода, но имаме медийна свобода. Вече нямаме и това”. Така медийният експерт Иво Инджов обобщава гледните точки на 100 български журналисти и издатели, медийни изследователи и граждани, които номинират темите табу в българския печат. Номинацията е част от проект на Института за модерна политика и Фондация за свободата „Фридрих Науман“ с ръководител Иво Инджов.

Свръхпредставените

Експертите, но все по-често и читателите остават с усещането, че някои теми в българската преса са свръхпропорционално представени и пристрастно оцветени. Бойко Борисов, мобифоните и потребителските теми са в Топ 3. Затова пък почти отсъстват или се маргинализират теми от значим обществен интерес. Около 20 подобни „филтрирани“ теми в 10 водещи издания, преброяват експертите. Тяхното постоянно отсъствие е лишило обществото от правото да бъде информирано за това, което се случва в сферата на политиката и икономиката, за скритите механизми на управлението, за важни социални проблеми, коментира Инджов.

А кои са темите табу? В медийната периферия например е темата за европарите, усвоени от България. Според управляващите цифрите са едни, според опозицията – други, а човек трудно може да се ориентира в джунглата от числа, европрограми и механизми за усвояване. Вестниците вместо да вадят наяве задкулисието, са като фуния, в която всеки излива нещо и то се появява на страниците, накъсано на дребни хапки, без анализ и разследване.

Темите табу

Сред маргинализираните теми са и още кадруването в съдебната система, партийното финансиране, проблемите на ромите отвъд „случая Катуница“, битовата престъпност и ненаправеното от държавата за ромския етнос. Българските вестници премълчават и „гнилите ябълки“ в банковата система, оповестени в публикация на WikiLeaks. Според експертите през медийното сито трудно минават и темите за бизнес-начинанията на Цветелина Бориславова и дейността й в неправителствения сектор, както и съмненията за тъмно минало на премиера Бойко Борисов, породени от публикации в Уикилийкс, bivol.bg и изказване на подсъдим в Шуменския съд.

Без отговор са и въпросите: Какво се случи с препоръките на парламентарната подкомисия за специалните разузнавателни средства (СРС) след „Тановгейт“ или защо Лукойл работи с отнет лиценз (привидната борба на правителството с големите данъчни нарушители)? Какво спестиха вестниците за политиката на държавата към хората с увреждания и каква е позицията на България по фискалния пакт на ЕС също остават без медийна интерпретация.

Причините за отсъствието

Според Иво Инджов медийният филтър в България се дължи на автоцензура, цензура и журналистически непрофесионализъм. Пресяването е резултат както от натиска върху „Четвъртата власт“ от страна на политиката и бизнеса, така и от превръщането на повечето медии в обикновени търговски предприятия, за които защитата на обществения интерес няма особено значение. Но каквито и да са причините за така наречената „Аgenda Cutting“, отсъствието на важни теми от „дневния ред“ води до възприемането им от хората като маловажни. Често, ако проблемът го няма във вестника, публиката въобще и не подозира за съществуването му. В крайна сметка медийната свобода пропада все по-надолу, а обществото е все по-неинформирано за истинския дневен ред.

Като лечение експертите предлагат комбинация от три вида мерки: модерно законодателство, което да гарантира автономията на медиите, но и тяхната отговорност; реанимиране на принципите на медийната саморегулация; граждански контрол върху медиите. Крайната ни цел, обобщава Иво Инджов, е създаване на една експертна контрапубличност, която да държи будно гражданското общество за случващото се в и с „Четвъртата власт“.