Анализ на Владимир Шопов- член на консултативния борд на Институт за модерна политика в 24 часа.
Нагли или не толкова българските престъпници просто не се озовават в затвора. И заради това България постепенно се превърна в код за престъпност, който запълва по-голямата част от визитката й по света. Така правовата държава си остава принцип, с чието отсъствие постепенно свикваме и просто калкулираме в поведението ни на граждани, потребители, предприемачи.
В същото време, вместо единствено да чака и прилага подготвени от Брюксел програми и предписания за реформи, страната ни трябва да се учи как да създава евронорми.
Едно от най-важните неща, на които колективно трябва да се научим след влизането в ЕС, е да инициираме и водим успешно дебати по европейски решения на проблеми, които засягат нас, но и останалите страни членки.
Време е да помислим как да използваме членството, за да намерим решение на проблем, с който не можем да се справим, но и който дава важни възможности за останалите партньори.
Мониторинговият механизъм за правосъдието и вътрешните работи дава резултати, а и до няколко години ще отпадне. А липсата на свидетели по най-трудните и заплетени дела на практика вече се превръща в неразрешим проблем. Затова България може да предложи да се създаде общоевропейска програма за защита на свидетели по разследвания, които засягат престъпления в поне две страни членки. И това може да бъде добър вариант, макар че става дума за скъпо начинание, за което ще трябва да убедим и тези държави, в които подобен проблем не е толкова остър.
Но за подобна инициатива има подходяща политическа рамка на европейско ниво. Още в Договора от Амстердам (влязъл в сила 1999 г.) е фиксирана политическата цел за създаване на общоевропейско пространство на свобода, сигурност и правосъдие. В няколко следващи документа (например програмите от Хага и Стокхолм) тази цел се конкретизира с оглед създаването на Европа на правото или единно правно пространство. Междувременно европейското материално наказателно право се хармонизира все повече и това е най-видимо в области като организираната престъпност, нелегалната имиграция, различните видове трафик и т.н. Актуалната стратегическа Стокхолмска програма за отворена и сигурна Европа е още по-конкретна и допуска “на жертви на престъпността или свидетели, изложени на риск, да им бъдат предлагани специални мерки за защита, които да са в сила в целия съюз”.
Засега това се интерпретира тясно и се приема, че е за жертви на трафик или насилие. В по-широк план основание за подобна програма може да бъде търсено и в някои от правомощията на Европол.
Неговата компетенция се отнася до сериозни форми на “организирана престъпност, които засягат две или повече страни членки по начин, който изисква общ подход”. В резултат на това Европол има право да инициира разследвания, когато става дума за трансгранични престъпления. Такива разследвания веднага придобиват европейско измерение и програмата за защита на свидетели може да бъде подкрепяща мярка за тях.
Тази комбинация от политически и правни основания дава най-малкото повод за дебат за европейска програма за защита на свидетели.
Новата българска, непризната стратегия за противопоставяне на “високата престъпност” не просто допуска подобно развитие и включване на Европа в нея, но тя може да се окаже един от малкото останали ни козове.
Вече няколко пъти видяхме ползата от европейските заповеди за арест или инструмента на “паралелните” процеси (случая “Борилски” или еврозлоупотребите около кръга на Марио Николов).
Европрограма за защита на свидетели не би могла да бъде използвана когато става дума за чисто “национални”, български разследвания, но все повече тежки местни престъпления имат някакво трансгранично измерение, което да е повод за активирането на подобна програма. Във всички случаи това увеличава възможностите за успех.
Ясно е, че ползата от такава програма не е симетрична.
Страни като Франция, Германия и Великобритания нямат в такава степен необходимост от сътрудничество. Тя е малка част от необходимото, за да излезем от тежкия капан на престъпността, но България трябва да започне да мисли “извън кутията”, за да реши този проблем.
Общата посока на европеизация на наказателната политика е сред малкото останали възможни инструменти. Тук гражданската енергия ще помогне, за да не потънем във формализма и мудната европейска нагласа на нашата администрация.