Д-р Венелин Л. Стойчев, член на Консултативния борд на Института за модерна политика
Ченгeджийският характер, който придоби българският политически живот е израз на затлачените реформи в сектора за сигурност у нас, които позволяват възпроизводството на институционална култура, която не може да се съвмести с принципите и правилата на едно правово и демократично общество.
На 23-ти декември 1950 г. при автомобилна катастрофа загива генерал Уолтър Х. Уолкър, командващ международните въоръжени сили, сформирани под егидата на ООН по време на войната в Корея (1950-1953 г.). Смъртта на генерал Уолкър обаче е само ситуативна причина за настъпилата в последствие ужасяваща по своя обхват и дълбочина масова деморализация сред съюзническите войски. По време на Корейската война ръководителите на американските служби за сигурност за първи път са изправени лице в лице пред един изключително остър проблем – проблемът за идеологическата подготовка на офицерите, сержантите и войниците. Докладвани са редици случаи, при които пленени американски военни преминават на страната на противниците, защото… не знаят отговора на въпроса защо са тук и за каква кауза се борят. Модерното въоръжение, невижданите до онзи момент в армията качествени битови условия за живот, физическата подготовка, технологичната обезпеченост се оказват маловажни фактори пред един прост идеологически въпрос, на който американците не знаели отговора: „какъв е смисълът на това да сте тук?”
Шамарът от Корея стимулира лавина от изследвания, анализи и теоретизации, посветени на съзнанието на военните, техните ценности, вярвания, мисия, мястото им в политическия живот и гражданското общество. Нека само спомена вече безвъзвратно остарялата, но все още не достатъчно позната у нас теория на Самюел Хънтигтън, представена в The Soldier and the State[1]. Този колосален труд е важен, не заради отговорите, които дава – те вече не са актуални, – а заради въпросите, които поставя: как в името на националната сигурност можем да примирим неотстранимите противоречия между гражданско общество и армия, между свобода и сигурност, между политически популизъм и общ интерес, между развитие и традиции. Каузата на Хънтигтън е да изработи идеология за сигурност, като тук под идеология не се разбира „фалшиво съзнание” (Маркс), а синхронизиране, подреждане, систематизиране на идеи, ценности, вярвания, мисия.
Казвам това, защото у нас все още няма приета Стратегия за национална сигурност. Концепцията за национална сигурност от 1998 г., при всичките си неоспорими достойнства, все пак остава на ниво констатация, че Студената война вече е приключила и „членството в НАТО и Европейския съюз са важни стратегически цели за България”. Липсата на ключов документ, какъвто безспорно представлява една ясна и обоснована Стратегия за национална сигурност, води до цяла каскада от проблеми, които могат да бъдат регистрирани както на ниво обществено мнение, така също и на ниво медийно присъствие на темата „национална сигурност”. Но втренчването само и единствено в техническото обезпечаване на службите, бюджетните им разходи и скандалите, в които участват не води до преодоляване, а напротив – до мултиплициране на проблемите им. Военните сили у нас все още са разтърсвани от ролеви и идеологически турболенции, свързани с напреженията между НАТО като доскорошен „враг номер едно” и като настоящ съюзник; между „изконните традиции на нашата армия” и стандартите за работа на партньорите ни; между експертното и политическото ръководство; между секретността на публичността; между гражданския контрол и вътрешния етос и т.н., и т.н. Подобни сътресения продължават да подкопават работата и на вътрешните служби за сигурност, защото все още няма идеологическо решение на проблемите, свързани с корените на ДАНС в ДС, политическия контрол, медийната прозрачност, гражданската съпричастност. Най-директен резултат от тази идеологическа импотентност са СРС-скандалите, кризата с Шенген, полицейщината и външнополитическото недоверие.
Но отвъд тези важни, но вторични по своя генезис проблеми, стоят въпросите, свързани с провеждането на дългосрочни и легитимни публични политики за сигурност[2]. Нека дам един индикативен пример. Като общо правило у нас темата за националната сигурност присъства в публичното пространство през задачата за обезпечаване териториалната неприкосновеност на страната. Както в Концепцията за национална сигурност (1998), така също и в Концепцията за развитие на ДАНС (2009), Закона за защита на класифицираната информация, Бялата книга за отбраната (2010) – защитата на територията е основна, структуроопределяща задача. Същевременно обаче, от най-високо политическо ниво обществеността периодично е информирана, че нито има непосредствена заплаха за териториалната цялост на България, нито в обозримо бъдеще може да се очаква подобна заплаха. Така напълно разбираемо в общественото съзнание се формира впечатлението, че всъщност не е много ясно какво и защо точно правят институциите, ангажирани с проблемите на сигурността, ако основната им задача се е обезсмислила. Още повече, че сътрудничеството с международни организации за сигурност най-често се представя на най-високо административно и политическо ниво като нещо напълно инструментално, без собствен смисъл – „изпълнение на ангажименти”, които нашата държава е поела в името на по-важни цели – например, членството в Европейския съюз. Така се стига до едно омаловажаване на проблема за националната сигурност и подценяване на предизвикателствата, които институциите за защита на националната сигурност са призвани да посрещнат.
Нека само припомня, че през последните години професионалните дебати на международната академична общност, фокусирана върху темата за сигурността са свързани най-вече с проблема за публичната легитимност на политиките за сигурност[3]. Широкото разбиране за сигурност, което възниква още в края на 70-те години първо в САЩ[4], а малко по-късно се разпространява бързо в Западна Европа и Израел, поставя акцент върху значението на общественото мнение, на подкрепата на гражданското общество, на ангажирането на експертната общност, въвличането на местните общности в дейността на институциите за сигурност и т.н. като ключови фактори за осигуряване на по-големи шансове за успех на политиките за сигурност. Широкото разбиране за сигурност няма как да се ограничи само и единствено до работата на тайните служби и политическия контрол върху тях. Защото тайните служби са само един от играчите, които участват във формирането на средата за сигурност[5]. Но този играч, колкото и значим да е, няма как да изиграе мача сам, без отбор. Това означава, че гражданите, експертите, неправителствените организации, медиите[6] трябва да са въвлечени в процеса на дефиниране на предизвикателствата пред сигурността, във формулирането на политики за сигурност и контрола върху осъществяването им.
За огромно съжаление дори и академичният дебат по темата у нас е застинал още върху произведенията на автори като Самюел Хънтигтън[7] и Морис Джановиц[8], които най-често аконтектуално се цитират на научни форуми в тази сфера у нас. Безспорно това са ключови автори, чието познаване е важно, но те се занимават с проблемите пред сигурността от средата и началото на втората половина на двайсети век и техните изводи в никакъв случай не могат и не бива да бъдат приемани като универсални рецепти[9].
Обстоятелството, че едно широко разбиране за национална сигурност не е представено, или е представено крайно недостатъчно в публичното пространство у нас води след себе си и до невъзможността за провеждане на публичен диалог по някои ключови теми, засягащи проблема за националната сигурност. Нека спомена набързо само най-основните. На първо място това е проблема за изграждане на такава институционална архитектура за сигурност, която да позволява властови баланс и взаимен контрол между различните субекти, ангажирани с проблема за сигурността. Твърдата йерархична институционална структура и системата на единоначалието може да са ефективни при организациите на индустриалните общества, но са крайно неадекватни в съвременната среда, защото не позволяват гъвкавост, адаптивност, бързина и синергия. Обратно – пластична организационна структура, която гарантира властови баланс и взаимен контрол между институциите за сигурност има вътрешния потенциал не просто за ре-активни действия, а за про-активно управление на средата за сигурност, превантивни политики, които да позволяват освобождаване на онези социални напрежения, които биха имали потенциал да генерират заплахи за сигурността.
Второ, в публичното пространство у нас не се прави разлика между това, което на английски е civil (граждански) и civic (цивилен) контрол върху политиките за сигурност и тяхното практическо реализиране. Така у нас т.нар. „граждански контрол” най-често се спаружва само и единствено до цивилен, или политически контрол – контролът, осъществяван от политическото ръководство на институциите за сигурност или парламента. Разбира се, няма спор, че политическият контрол е изключително важен. Но традиционно ниското обществено доверие към Народното събрание у нас и партийният принцип при извършването на политическите назначения са сред предпоставките, които не позволяват този вариант на „граждански контрол” да се приеме за достатъчен и ефикасен от медиите, експертите, обществеността[10]. Обратно – самосъзнанието за разликата между civil и civic контрол би позволило институционализацията на практики за граждански (а не политически) контрол върху институциите за сигурност. Ангажирането на медии, експерти от академичните среди, представители на гражданските институции не просто ще допринесе за по-голямото обществено доверие[11] в работата на институциите за сигурност, но и има потенциал до повиши съществено качеството на политиките за сигурност, привличайки по-широк експертен и информационен ресурс.
Трето, у нас думите „партиен” и „политически” най-често се използват като синоними. Така изискването институциите за национална сигурност да не са обвързани с тясно партийни (по-точно би било да се каже „партизански”) интереси, у нас преобладаващо се разбира като изискване тези институции да „не се политизират”. Затова нека да го кажа директно – институциите за сигурност са политически институции. В смисъл, че това са институции, които са призвани да организират и провеждат публични политики. Липсата на разбиране за неотстранимия политически характер на институциите за сигурност у нас на практика прави невъзможен публичния дебат за политиките за сигурност, а без подобен дебат в съвременната социална ситуация тяхната ефективност и силно проблематична.
Споменавам тези три акцента в широкото разбиране за сигурност, което все повече се утвърждава сред експертните среди на неправителствения сектор у нас, не защото са единствените, а защото без тях няма как сериозно, отговорно и методологически обосновано да поставим темата за сигурността в съвременен контекст. Разбира се, има и други важни дискусионни теми, които също трябва да намерят своето място в нашия публичен дебат. Такива са например темите за частните армии; частните полицейски организации; въпросът за размиването на границите между армия и полиция[12]; проблемът за институционалната архитектура на европейските сили за сигурност и тяхното взаимодействие с НАТО[13]; правото на сигурност като основно човешко право; генерирането на терористични заплахи вътре в рамките на самия ЕС и т.н. Отделно то това съществуват цели клъстъри от проблеми, свързани с разширеното дефиниране на сигурността, които все още не се дебатират публично у нас: културните напрежения; социалните неравенства и социалната мобилност; енергийната сигурност; интеграцията на малцинства; екологична сигурност; информационна сигурност[14] и т.н. Няма да поставям тук тези проблеми, защото няма как да ги адресираме, преди да въведем широката дефиниция за сигурност, която е свързана със способността на системата за сигурност да поддържа стабилен собствен ръст на развитие в зависимост от динамиката на обществените процеси. Но е важно да се подчертае изрично, че сътрудничеството с граждански организации, утвърждаването на практики за регулярен граждански мониторинг върху работата на институциите за сигурност и публичното повдигане на ключови за ориентацията на широката общественост в проблемите на сигурността теми са все добри практики, които не целят да омаловажат работата на тези институции, а точно напротив – да допринесат за изграждането на благоприятна за тяхната ефективност обществена среда.
За съжаление в публичното пространство у нас все още отсъства ясна визия за национална сигурност, която да е базирана на широкото схващане за сигурност, което все повече се утвърждава в северноатлантическото пространство и включва в себе си самосъзнание за необходимостта от властови баланс и взаимен контрол между институциите, ангажирани в този сектор – държавни органи, граждански организации, международни мрежи, медии, стопански субекти и т.н. При липсата на окончателно изготвена и приета стратегия за национална сигурност у нас, концепцията за организиране и управление на държавна агенция „Национална сигурност”, изготвена от председателя на ДАНС, Цв. Йовчев, и представена в Народното събрание в присъствието на премиера и вътрешния министър, е един от малкото официални стратегически документи у нас, които дефинират понятието „национална сигурност” и се фокусират върху предизвикателствата пред националната сигурност в актуалната обществено политическа ситуация. Концепцията за развитие на ДАНС е ключов документ от изключителна важност, защото има поне три адресата: 1) неин адресат са служителите в сектора за сигурност и концепцията представя мисията, контекста, принципите на работа, организационната култура, принципите за мотивация и кариерно развитие в ДАНС; 2) адресат е обществеността (концепцията представя философията на ДАНС и общественото значение на ДАНС в среда на напредваща глобализация, развитие на информационното и мрежовото общество). 3) адресат са политическите институции у нас (Народно събрание, президент, министерски съвет, политически партии, граждански организации и т.н.) – концепцията е фокусирана върху принципите на взаимодействие между тези институции и предизвикателствата пред провеждането на политики за сигурност в съвременния свят. Ето защо си струва да се обърне по-задълбочено внимание върху съдържанието на този ключов стратегически документ.
Веднага трябва да се каже, че в Концепцията за развитие на ДАНС е намерило отражение едно съвременно схващане за институционална инфраструктура в сектора за сигурност. Още на първа страница е представена необходимостта от „изграждане и поддържане (…) на система от взаимосвързани и взаимозависими организации” в областта на сигурността. Подобно разбиране изключително рядко бива артикулирано в публичното пространство у нас. Присъствието му в самото начало на Концепцията създава очаквания за разгръщане на една съвременна визия за сигурност, нейната идеологическа и организационно-структурна обосновка. Това въвеждане на разбиране за необходимостта от взаимен контрол и властови баланс между институциите за сигурност на концептуално ниво представлява ключова предпоставка за по-нататъшно разгръщане на въпросите за а) формулирането и провеждането на публични политики в областта на сигурността, б) установяване на процедури за оценка и мониторинг над провеждането на тези политики, в) осигуряването на обществена легитимност на дейността на институциите за сигурност, г) институционализация на практики за политически, медиен и граждански контрол в този сектор. В този смисъл Концепцията има едно многообещаващо начало, което трябва да бъде адмирирано.
За съжаление обаче, това концептуално разбиране не е разгърнато последователно в останалата част от документа. Обратно – внимателният прочит на концепцията оставя впечатление за „теоретични кръпки”, които са взети назаем от чужди текстове, но не са интегрирани в достатъчна степен и така текстът непрекъснато осцилира между въведените на идеологическо ниво ключови думи от едно модерно разбиране за сигурност и реалните практики, установени у нас. Това се вижда още в общите принципи за взаимодействие:
Например, въпреки претенцията за взаимен контрол и властови баланс от стр. 1, още на стр. 3 е изразена препоръка за предотвратяване на дублиране на функции и правомощия при специалните служби. Напълно обясними са мотивите за подобна препоръка, но тя препраща към разбиране, което по-скоро е свързано с монопол върху определени територии, сектори, сфери, а не към взаимен контрол между публични институции, защитаващи общия интерес.
За подобно еклектично смесване на класическата представа за национална сигурност от годините преди края на Студената война и Постмодерната концепция за сигурност сигнализират и изведените общи принципи за взаимодействие между ДАНС и други държавни органи, организации и институции. Макар, че самото извеждане на подобни принципи, както и демонстрираната воля за регламентирано взаимодействие с други обществени субекти да изразяват по-скоро постмодерни организационни принципи, то съдържанието на някои от тези принципи предизвиква известни притеснения. На първо място, става дума за принцип три, който изисква политическа независимост и необвързаност. Най-вероятно авторът на концепцията има предвид, че не бива да се допуска тясно партийна, партизанска обвързаност. Но заявката за политическа независимост противоречи на необходимостта от формулиране и провеждане тъкмо на публични политики за сигурност, които трябва да бъдат обществено легитимни. В контекста на публичния образ на ДАНС при предишното ръководство на Агенцията и медийните съмнения за ползване на тази институция за тясно партийни, едва ли не лични цели подобна декларация за независимост е разбираема. Но не бива да забравяме, че днес не може да има национална сигурност без политики за сигурност. Още повече, че по-нататък в самата концепция, на стр. 6, е защитена необходимостта от „изграждане на единна политика за наблюдение, защита и ефективен контрол” над критичните инфраструктури, което си е едно към едно политически въпрос.
За да се избегнат подобни противоречия, които могат да генерират вътрешни напрежения както сред служителите на ДАНС, така и у ръководството на Агенцията, но също и сред обществото, е необходимо спешно да се развие и защити публично едно съвременно разбиране за ДАНС, като институция, която е призвана да участва при изготвянето и реализацията на политики за сигурност. В противен случай има опасност да се формират очаквания, които няма как да бъдат удовлетворени или пък изкуствено да се генерират напрежения между институциите.
Например повод за подобно напрежение би могло да бъде изразеното на стр. 12 от концепцията твърдение, че при наличие на рискове от поява на негативни резултати от косвени ефекти от въздействие на Агенцията върху средата, политическите въпроси се обсъждат с държавното ръководство, а не в публичен, политически формат. А това са тъкмо политически въпроси, а не организационно-технически, както става ясно от самата концепция. Затова не би било изненадващо, ако се възбудят подозрения, че политически въпроси се решават зад гърба на легитимните политически институции.
Друга точка от Общите принципи за взаимодействие, която изразява това вътрешно напрежение още на концептуално ниво е точка седем, която настоява за „морал и нравственост”. Нека да кажа отново – медийният и политическият контекст при изготвянето на концепцията обяснява преекспонацията на някои теми като безпристрастността на ДАНС и почтеността на екипа на Агенцията. Но въпреки безспорно добрите намерения, тук отново са заложени скрити капани. Нравствеността е социален регулатор, характерен за традиционните общества. Нравственото поведение изисква унисон с установените нрави в обществеността, но не предполага рефлексия, не предполага критическо отношение към тези нрави. Затова и нравите се легитимират не чрез разумни, логични аргументи, а чрез традицията, чрез установената практика. Обратно – изразеното в концепцията самосъзнание за предизвикателствата пред националната сигурност в епоха на глобализация, изисква тъкмо рефлексия върху ценностите и принципите, умишлено и преднамерено синхронизиране на тези ценности, а това вече не е и не може да бъде въпрос на нравственост, а е въпрос на морал. Смесването в обща точка на морал и нравственост поставя тези хора, които се опитват да следват тази точка, в патова ситуация, защото подобно изискване, като общо правило, няма как да бъде изпълнено. Но още нещо по-важно – принизяването на морални въпроси до въпроси на нравствеността снема отговорността от ръководството на ДАНС да работи тъкмо за публичното легитимиране на задачите на ДАНС пред обществеността и за изграждане на специфична организационна култура в Агенцията, каквито претенции са изразени в текста.
Само като илюстрация на значението на този проблем, който вероятно някои биха приели като лингвистичен, нека да се фокусираме върху първото изречение на концепцията: „Мисията на ДАНС е разкриване, наблюдение, противодействие и предотвратяване” на посегателства срещу националната сигурност. Наблюдението, противодействието, предотвратяването са всекидневни дейности, които, дори и понякога да са вдъхновяващи, не могат да заместят практическата липса на мисия. Мисията може да бъде формулирана и обоснована само като част от морален въпрос, ценностен въпрос, засягащ основни, същностни теми за обществото. Дейностите по преследване на мисията не са мисия. Именно смесването на морал и нравственост от точка седем на общите принципи и отсъствието на разбиране за националната сигурност като обект на публични политики възпрепятстват и формулирането на мисия, а то там – представлява бариера пред обществената легитимност на институцията и благоприятства подозренията за употреба на ДАНС за частни цели.
Ето още едно свидетелство, че тук не става въпрос за езикова, а за системна грешка – езикът на текста, въпреки някои ключови фрази от речника на съвременните концепции за национална сигурност, издава доминацията на схващане за национална сигурност, характерно за отминали времена. Едва ли е случайно, че при дефинирането на национална сигурност на първо място е изведена териториалната неприкосновеност, а след това са изброени демократичният ред, гражданските права, политическата система и икономиката. Този акцент при изброяването на приоритетите изразява едно по-скоро географско разбиране за обществото. Затова и се говори не за граждани, а за население. Не за общество, а за страна. „Население” препраща по-скоро към едно разбиране за безсубектни поданици, които обитават даден географски район, а не за граждани, които защитават своите граждански интереси, интегрирани са в политическия, икономическия, социалния живот на обществото.
Похвално е, че националната сигурност е дефинирана като „динамично състояние на обществото”, защото тази дефиниция е много по-адекватна на съвременния свят. Но пък така дефинираната национална сигурност веднага влиза в непреодолимо не просто формално-логическо, но и съдържателно противоречие със следващия параграф на текста, където се цели постигане на „устойчиво” състояние на националната сигурност с помощта на „равновесно състояние” на взаимосвързани организации. Или системата е динамична, или не е. Подобни твърдения оставят впечатление за неяснота у читателя, а това не бива да се допуска в такъв важен стратегически документ.
Няма как в този анализ да не обърна специално внимание върху много прецизно разгърнатата и аргументирана теза, че в съвременния свят институциите, призвани да гарантират сигурността, „противодействат на процеси”, а „не на субекти”, че в зависимост от конкретния контекст едни и същи субекти биха могли да бъдат съюзници, а в друг контекст да се превърнат в проводници на заплаха („противникът в дадена област може да е съюзник в друга”, стр. 2). Тази концептуална постановка дава израз на съвременния както академичен, така и политико-експертен дебат в тази сфера. Затова авторът на концепцията за развитие на ДАНС, г-н Йовчев, заслужава обществена подкрепа най-малкото, защото е един от малцината, които успяват да търсят и намират резонанс между установените практики у нас и актуалния диалог, който тече в северноатлантическото пространство.
Разбира се, тези първи стъпки в тази посока би трябвало да се доразвият, защото все още в текста се улавят осколки от старото схващане – например, при дефиницията за сигурност се говори за „целенасочени действия”, а отдавна е добре известно, че не винаги става дума само и единствено за интенционални действия от страна на конкретни агенти, които биха могли да са проводник на заплахи, отвъд собственото си самосъзнание за това. Ако можем да си позволим тази перифраза – много често „пътят към заплахата е постлан с добри намерения”. По подобен начин и на стр. 11 вече е изоставено мисленето през процеси, а фокусът е поставен върху конкретните „субекти, попадащи под въздействието на тези процеси” и т.н.
Друг изключително значим принос на концепцията е обосноваването на необходимостта за системна подготовка за реакция срещу асиметрични заплахи, които са разгледани през мрежовата (а не йерархична) структура на организираната престъпност в световен мащаб. Това отново е теза, която присъства в публичното пространство изключително спорадично и, като общо правило, е смачквана от алтернативната концепция, която мисли през пирамидални йерархии, единоначалие, специализация и т.н. Дори и понякога в медиите да пробива мнението за мрежовата структура на организираната престъпност (главно когато става дума за външни, транснационални организации), то това мнение не е последвано от воля за предприемане на систематични институционални мерки, които да позволят ефективно противодействие на тези структури. И точно в този аспект концепцията за развитие на ДАНС е постигнала много. В качеството си на външен експерт от гражданския сектор обаче, бих искал да препоръчам да се предприеме и следващият ход – да се мисли по посока на изграждане на адекватна на съвременните предизвикателства институционална структура на ДАНС. Още повече, че заявки в тази посока вече са направени в самата концепция – на стр. 14 се казва, че е „допустимо” малки структурни единици да бъдат изградени като групи с кръстосани функции. Тук бихме искали да добавим, че не просто е допустимо, а е наложително. Неизбежно дори, ако искаме да сме адекватни на актуалната ситуация. Защото, нека припомним автори като Кастелс, мрежовата структура, липсата на ясно обособен център, кръстосването на мрежи и трансфера на ресурси по тези мрежи не е периферна черта, а структура на съвременните общества. В този смисъл е ключово и ДАНС да се освободи от гравитацията на мисленето през строги йерархии, единоначалие, функционални звена (стр. 15-16) и да мисли за пластична организационна структура, ад-хок екипи, мултидисциплинарна експертиза, която да се мобилизира за справяне с конкретни задачи. Изведените в самата концепция задачи и предизвикателства изискват гъвкава, пластична, динамична, адаптивна организационна структура, каквато не виждаме в документа. Обратно – по-скоро се паразитира върху старите принципи на йерархия и единоначалие. Това несъответствие между цел и средство може да генерира напрежение между предизвикателства и организационна структура и да ескалира във вътрешна неудовлетвореност, бюрократизация, изграждане на неформални екипи (в името на справяне с някаква актуална задача), които обаче не могат да бъдат контролирани пълноценно (с ресурсите на старата организационна йерархия). Казваме това, тъкмо защото в самата концепция е декларирана воля за подобна организационно-структурна промяна – от стр. 4 става ясно, че се изисква гъвкава организационна структура, която да позволи „да се концентрира целия наличен ресурс към съответния момент”. Но тази заявка няма как да бъде изпълнена в рамките на старите структури на единоначалие и пирамидална йерархия.
В края на този анализ бих искали да обърна внимание върху някои твърдения в концепцията, които не просто излизат от границите на „политически коректния” език, но издават ценностни нагласи, които не бива да бъдат толерирани, още повече, когато става дума за такъв основополагащ стратегически документ, какъвто е концепцията за развитие на ДАНС.
а) На стр. 5 е записано, че „основно предизвикателство пред сигурността на страната е наличието на обособени социални групи в обществото”. Извадено от контекста си такова твърдение е скандално и противоречи на основни демократични ценности. Защото е точно обратното – наличието на обособени групи в обществото е системна характеристика на модерните общества. Тъкмо опитите за изкуствено преодоляване на тази обособеност кулминират в експериментите на сталинисткия или хитлеристки тоталитаризъм. В този смисъл предизвикателство пред националната сигурност на едно модерно общество е отсъствието на обособени групи. Нещо повече дори – състоянието на аномия, на социална дезинтеграция, на масово оттегляне от обществено-политическия живот и затваряне в най-тесни семейни и приятелски групи, каквито тенденции се наблюдават днес у нас, са много по-сериозна заплаха пред националната сигурност от много други, защото представляват социален фон, който благоприятства както политическата корупция, така и икономическите престъпления.
Все пак от контекста на твърдението става ясно, че се имат предвид ромски малцинствени групи, които „се характеризират със (…) съществени различия в ценностната система и моделите на мислене, спрямо останалата част от обществото”. Разбира се, на фона на акциите на президента Саркози от миналото лято и на фона на надигащата се вълна от ксенофобия в Европа, такова твърдение може и да изглежда актуално и изразяващо духа на времето. Но ние сме длъжни да помним, че опитите на полицията да контролира мислите и ценностите на гражданите имат вече триста годишна история и тези опити никога не са давали положителен резултат. Точно напротив. Съществени различия в ценностната система и моделите на мислене се наблюдават между консерватори и либерали, между социалисти и християндемократи, между православни и католици. Да не говорим, че вътре във всяко едно от тези идеологически семейства има огромни ценностни напрежения. Това обаче не е повод за тревога, а е норма в модерния свят. Опитите по изкуствен начин да изгладим подобни напрежения ще провокират повече проблеми, отколкото ползи. Смятам, че подобни изказвания нямат място в официален държавен документ и са уязвими от обвинения за скрит расизъм, ксенофобия, лиса на толерантност. Още повече че влизат в остро противоречие с принципите за върховенство на закона и уважение на гражданските права, които са декларирани в началото на концепцията. Да не говорим, че са напълно неадекватни към така добре представените в концепцията тенденции на глобализация.
б) От стр. 10 на концепцията разбираме, че „репресията срещу организации и лица” е елемент от стил и методи на работа, „характерни за полицейските служби”. Разбира се, ДАНС трябва категорично да изчисти собствения си имидж, който не бива по никакъв начин да се асоциира с репресии върху организации и лица. Но не бива да се допуска изчистването на собствения образ да е за сметка на други организации и институции, както в този случай, при който се омаскарява МВР. Каквито и да са напреженията между МВР и ДАНС, каквито и да са напреженията между други институции в сектора за сигурност, то не бива да се допуска тези напрежения да се освобождават чрез подобни твърдения. Употребата на физическа сила е краен социален регулатор, който е толкова по-ефективен, колкото по-рядко се използва. Този аспект от дейността на специалните служби подлежи на строга регламентация и прецизен контрол. Тъкмо това гарантира и публичната легитимност на този социален регулатор. Представянето му като „репресия” грубо оронва престижа на силовите институции и не благоприятства тяхната обществена ефективност.
Тъкмо заради някои такива недообмислени твърдения, въпреки силните си концептуални страни, документът оставя у читателите впечатление, че на макро ниво е представено едно съвременно разбиране за национална сигурност, но това разбиране някак си не успява да бъде „преведено”, да бъде операционализирано на езика на всекидневните задачи, както като идеология, така и като организационна структура, нормативна база, процедури за работа и принципи за действие. Тази пропаст между „висока теория” и „всекидневни практики” трябва да бъде преодоляна час по-скоро в името на по-голямото обществено доверие в самата ДАНС и по-високото ниво на национална сигурност.
[1] HUNTINGTON, Samuel P., The Soldier and The State: The Theory and Politics of Civil-Military Relations. Cambridge, Mass., Harvard University Press, 1957 (Vitage Books, 1964)
[2] ALBRIGHT, David, E., “A Comparative Conceptualization of Civil-military Relations”, World politics, 22, 1980: 553-76
[3] MOSKOS, Charles C. (ed.), Public Opinion and the Military Establishment, Beverly Hill, Calif., Sage, 1971
[4] BURK, J. (Ed.), The Military in New Times: Adapting Armed Forces in Turbulent Times. Boulder, CO: Westview Press, 1994.
[5] BLACKMORE, Tim, “Rotor Hearts: The Helicopter as Postmodern War’s Pacemaker”, Public Culture, 15.1, 2003: 90-102
[6] KELLNER, D., The Persian Gulf TV War. Boulder, CO: Westview Press, 1992
[7] HUNTINGTON, Samuel P., The Soldier and The State: The Theory and Politics of Civil-Military Relations. Cambridge, Mass., Harvard University Press, 1957 (Vitage Books, 1964)
[8] JANOWITZ, Morris, The Professional Soldier: a Social and Political Portrait. New York, Free press, 1960 (& 1971)
[9] BURK, J. (Ed.), Morris Janowitz: On Social Organization and Social Control. Chicago, IL: University of Chicago Press, 1991
[10] Виж. Последната част на доклада, фокусирана върху парламентарния контрол и неговата (не)ефективност.
[11] Виж. следващата част на доклада, където са изведени проблемите, свързани с публичния образ на ДАНС.
[12] WEIGEL, George, “The Just War Tradition and the World after September 11”, Logos: A Journal of Catholic Thought and Culture, 5.3, 2002: 13-44
[13] HALTINER, Karl, W., “Is There a Common European Defense Identity? The Views of Officers of Eight European Countries”, Current Sociology, 42 (3), 1994: 71-86