Статия на Борислав Цеков във в. ”Труд”, 28.04.2011 г. по повод предстоящия мониторингов доклад на Института за модерна политика за парламентарния контрол:
В последните часове, преди депутатите да се разотидат в традиционната великденска ваканция, на косъм се размина да бъде ограничен парламентарният контрол. Някому беше хрумнало да скрие министрите и да направи контрола главно епистоларен, като го “заключи” в кориците на министерските папки – далеч от очите на обществото.
Добрата новина е, че това намерение беше осуетено. Защото същинският проблем е, че в последните десетина години има хроничен недостиг на депутатски контрол върху министрите. Дотам, че Народното събрание се превърна в пасивен регистратор на волята на правителството. В обикновен печат, който управляващите под диктата на криво разбрана партийна дисциплина машинално полагат върху закони и решения, взети от изпълнителната власт. Сбъркана е пропорцията парламент – правителство. Не като конституционно устройство, а като управленска и политическа практика. И затова са необходими нови, по-гъвкави форми за бърз и текущ контрол върху работата на министрите.
Парламентарното мнозинство и вчера, и днес няма капацитет и воля да гарантира реална отчетност на кабинета от гледище на ценностите и очакванията на избирателите. Опозицията, поне в днешния парламент, прекалено дълго мълча оглушително. Постоянните комисии все още не са онези органи, които се превръщат в изпитание за всеки министър.
Както е в развитите демокрации, където да бъде защитена една правителствена политика или отделна управленска мярка пред ресорната комисия в парламента е важен политически тест. Чието успешно преминаване гарантира по-широка политическа база и споделена отговорност за управлението.
Тази нерадостна картина контрастира и на новата роля, която трябва да придобие парламентарната институция в условията на европейското членство. Преди влизането ни в ЕС Народното събрание се задъхваше от законодателен товар.Тонове законови норми бяха хармонизирани с европейските. Гласувани бяха закони, които реформираха цели сектори от икономиката и обществения живот. Сега този товар естествено е значително по-малък. Но това не означава “олекване” на парламента. Напротив, значително трябва да се усили другата му основна функция – парламентарният контрол. Защото проблемът у нас е не толкова в качеството на законите, колкото в тяхното ефективно прилагане. А механизмите на парламентарния контрол са начинът, по който Народното събрание може да въздейства за по-добро правоприлагане от администрацията.
Данните от началото на този мандат сочат, че депутатите са задали общо 1336 актуални въпроса и 237 питания. Закономерно най-голямата опозиционна група – “Коалиция за България”, държи първенство в усилията да се поставят под светлината на прожекторите правителствените политики – общо 755 въпроси и питания. След тях са “Синята коалиция” с 400 и “Атака” със 182. ДПС пък е на дъното по активност в прилагането на традиционните опозиционни инструменти за натиск спрямо управляващите – само 65 въпроси и питания. Това е единствената фракция извън ГЕРБ, която не е отправила нито веднъж въпрос към премиера. От тези факти могат да се направят доста изводи за реалното разположение на партията на Доган по оста “власт – опозиция”, а и за нейния парламентарен капацитет.
Цели 92 депутати все още продължават да немеят в парламентарния контрол. От тях шампиони по безделие в този важен аспект на депутатската работа са в ГЕРБ – 72, и в ДПС – 16 депутати. Обратно – всички депутати от левицата са потърсили сметка от министрите и премиера. И все пак индивидуалните шампиони са в синьо – Иван Иванов, Лъчезар Тошев и Ваньо Шарковот “Синята коалиция” са задали най-много въпроси и питания към правителството.
Депутатският интерес е бил най-интензивен към политиката в ключови сектори като здравеопазване (192 въпроси и питания), регионално развитие (186), земеделие (159) и икономика (159). По-скоро епизодичен обаче е досега публичният парламентарен контрол върху значими управленски сфери като транспорта и еврофондовете – съответно 12 и 11 отговора от министрите Цветков и Томислав Дончев. Премиерът Бойко Борисов е в “златната среда” – отговарял е на общо 75 въпроси и питания.
Освен тези количествени обобщения Институтът за модерна политика прави и качествена оценка на министерските изяви в парламентарния контрол. Критериите са: пълнота, изчерпателност и непротиворечивост на отговорите; съответствие на позициите на министрите с публично заявените програми и стратегически документи на правителството и управляващата партия; аргументираност и визия за развитие на съответния ресор; спазване на правозащитните стандарти и др.
Най-солидно стои министър Плевнелиев.От проблемите на пътната инфраструктура, през ВиК сектора, до оперативната програма “Регионално развитие” той защитава аргументирано и изчерпателно политиката на своето ведомство под кръстосания опозиционен “огън” в Народното събрание. Не допуска съществени разминавания между обещания и конкретни управленски действия. Демонстрира способност да носи политическа отговорност за ресора, който управлява, и да търси прагматично взаимодействие с всички парламентарни фракции. Във висока степен същото се отнася и до отговорите на министрите Трайчо Трайков и Аню Ангелов. На другия полюс са лошите примери – Симеон Дянков, Цветан Цветанов, Тотю Младенов и Вежди Рашидов.
При финансовия министър прави впечатление липсата на последователност и прецизна аргументация на бюджетната политика, както и системните му опити да омаловажава конституционното значение на парламентарния контрол.
Докато министърът на вътрешните работи се отличава с прекомерно политизиране (даже партизиране) на проблемите във вътрешното ведомство. На моменти той безпринципно използва борбата с престъпността като пропагандно оръжие срещу политическия опонент. Вероятно това се дължи и на противоестественото съчетаване на функциите му на МВР министър с ръководството на партиен предизборен щаб. Неговото поведение в парламентарния контрол може да се изучава от студентите по право и като пример за незачитане на европейски правозащитни стандарти- от скандалното четене на записани разговори от горнооряховската болница, през оневиняването на служителите при скандални случаи на полицейско насилие, без да е приключила съответната проверка, до произнасянето на “присъди” от парламентарната трибуна.
Социалният министър пък е емблема на бюрократичното нищонеказване. Той рядко заема ясна и аргументирана позиция и твърде често променя диаметрално вече заявени управленски намерения.
Анализът на отговорите на министъра на културата на депутатските питания сочи липса на цялостна визия и стратегия, хаотичност и вътрешна противоречивост.
Клишето “за всичко са виновни предишните”, което отдавна се е превърнало в партийна мантра за това правителство, все по-често се разминава с реалните факти и се превръща в “алиби” за собствени управленски грешки и дефицити. Тази тенденция е особено видима в отговорите на премиера Бойко Борисов. Партийната пропаганда в тях достига кресчендо, а прагматичното и аргументирано управленско говорене е сведено до мининум.
Изводът е, че поне засега депутатският контрол нажежава парламентарните страсти, но е далеч от добрите примери в развитите демокрации. И проблемът е общ – и на управляващите, и на опозицията.