д-р Венелин Л. Стойчев, член на Консултативния борд на ИМП:
Пусто не съм режисьор… Щото имам страхотна идея за филм. Историята е пълна небивалица, разбира се. Действието се развива в някаква изостанала и корумпирана страна – латиноамериканска държавица, бивша съветска република, нещо източноевропейско – няма голямо значение за зрителите. Първата сцена представлява суматохата около напрегнатото очакване на резултатите от току-що проведените президентски избори – в голяма зала (на нещо като нашето НДК) местни и международни журналисти, политици, анализатори, посланици коментират прогнозните данни, обменят спекулации и остроумия, гадаят реакции. Камери, прожектори, фотоапарати, микрофони, диктофони, директни включвания. В един момент внезапно всичко притихва. В дъното на залата се отваря малка врата. Излиза говорителят на тамошната ЦИК (бих поканил някой с лице на тъп шмекер да го изиграе, например Джон Траволта). С бавни и тежки стъпки се отправя към трибуната за пресконференции. Носи в ръката си някакви бели листа. Всички са вперили поглед в него и се опитват да прочетат резултатите по лицето му. Той обаче е с физиономия като восъчна статуя от музея на мадам Тюсо. Близък кадър. Нервен тик пребягва през лявото му око. Главната героиня – млада стажант-журналистика от BBC (те не биха изпратили сериозен екип за такова незначително събитие) – се втурва към него с микрофон в ръка (виждам Рийз Уидърспун в тази роля), последвана от оператора. Но здрави мъжаги в черни костюми и слушалки в ушите (нещо като момчетата от нашата НСО) й препречват пътя и тя изпуска микрофона.
След първата сцена действието се развива ретроспективно като периодично се връща към говорителя и залата. Фабулата е следната. В разгара на предизборната кампания шефът на щаба на управляващата партия прави много сериозен гаф като забърква кандидата за президент в корупционен скандал от близкото минало. В резултат на това доверието към управляващата партия рязко спада и те са на път да загубят изборите. За късмет, обаче, шефът на предизборния щаб е и вътрешен министър (такива неща се случват все още в някои изостанали и корумпирани латиноамерикански и източноевропейски държавици). Изведнъж всички местни медии гръмват, че в някакво село момче от мнозинството е прегазено от кола, карана от шофьор на малцинството (няма значение дали са бели срещу черни, християни срещу мюсюлмани, или други – за зрителите от цивилизования свят е все тая). Местната полиция се опитва да овладее последвалите инцидента протести, но се стига до сбивания, палежи, разграбване на покъщнина, масови протести и безредици из цялата страна. Корупционният скандал е забравен, рейтингът на управляващите скача до небето, а Рийз Уидърспун е изпратена да отразява събитията. Понеже е неопитен стажант–репортер в BBC, тя иска да се докаже и започва да се престарава. Нещо фактите не й се връзват (и в ВВС си има малко прости, ако е на кино). Първо, тя се опитва да намери мотив за прегазването (за разлика от повечето от местните, тя не се доверява на версията, че всички от малцинството са си такива). Прави серия от интервюта и не успява да разбере как в една общност местният феодал, (който междувременно е посочен от властите като поръчител на убийството) може дотолкова да изкуфее, че точно в разгара на предизборна кампания да предприеме предумишлени публични действия, които да го дискредитират пред властите и общественото мнение. Още повече, че този феодал по нищо не се различава от всички останали местни феодали от мнозинството и малцинството в тази страна, които също се занимават и с незаконна дейност и властват над териториите си в симбиоза с държавните служби. След това Рийз Уидърспун установява, че местната журналистика, която с публичните си репортажи много е допринесла за ескалацията на напрежението, обиждайки в ефир участници в протестите, всъщност в миналото е имала много близки отношения с местната полиция и е капитализирала чрез серия от разследващи репортажи за организираната престъпност, които прославили управляващите във въпросната далечна държавица и спомогнали за стремителната й кариера. На трето място наивната Рийз Уидърспун се учудва на мощното участие на агитки на футболни отбори в събитията и ровичкайки се из местните сайтове (тя поназнайва езика от курс, който записала в Оксфорд по време на следването си) установява, че местната полиция често ползвала футболни агитки за провокиране на безредици – например, преди време фенове поставили бомби пред централите на две опозиционни партии, но били светкавично разкрити, благодарение на професионалната работа на органите на реда. На всичкото отгоре се оказва, че във въпросната държавица известен местен бизнесмен, който бил замесен в друг скандал с подслушвания на премиера, умрял сам в мотел при загадъчни обстоятелства.
Връщайки се в родината, глозганата от подозрения Рийз Уидърспун се заравя в Британската библиотека, за да установи, че не за първи път през последния век в тази държавица правителството използва службите за сигурност за мокри поръчки, свързани с избори, разпределяне на нарко пазари и контрол над контрабандата и проституцията. Твърдо решена да разплете историята, тя изкрънква от главния редактор да се върне обратно – уж, за да отразява резултатите от изборите. Урежда си интервю с вътрешния министър (Някой безкрайно благ трябва да е в тази роля. Какво мислите за Робин Уйлямс?) в качеството му на шеф на предизборния щаб на управляващата партия. Но вместо да му зададе предварително изпратените въпроси, директно го пита в ефир дали той е поръчал убийството.
Филмът свършва в кабинета на главния редактор, който обяснява на Рийз Уидърспун какви са правилата на журналистиката. Тя трябва сама да избере каква иска да бъде. Ако иска да бъде журналист, трябва да отразява събитията. Ако иска да промотира любов, да се запише в Корпуса на мира. Демокрация не се прави отвън. Ако местните не я искат, никой не може да им я наложи насила. Другото и pulp fiction.