Владимир Шопов, член на Консултативния борд на ИМП пред в.”Труд”:
Дори фасадната демокрация предполага някакъв минимум от процедури, правила, движения и думи. Българската обаче се умори да бъде дори такава. Актьорите в нея имат все по-малко ищах и едва-едва сричат някакви задължителни клишета сред разпадащите се декори. Вместо думи има димки, концерти, чалга, шашки, тротил, бомби, Веселин Маринов. Живеем в предизборен месец, в който държавата в истинския смисъл на думата е чиста абстракция.
Вътрешният министър купонясва предизборно по време на размирици и навъртя още 4-5 причини за оставка в една работеща демокрация. Заместникът му успя да направи същото само за няколко седмици на поста. Премиерът си ходи с ножицата в джоба и реже каквото му попадне. Повечето министри летят между две тържествени събития с ленти. Парламентът направо си затвори. Задължителният цирков състав на “Атака” е оставен да си играе на огън и кълбета и само малкото останал разум ни спестява по-големи неприятности. Ултрасите пък бяха произведени в най-новите редници на гражданското общество. Вече няма особено значение кой точно ще спечели тези избори, важното е да не се разпаднем напълно, докато фасадата се срива.
Неизбежна жертва е и изборният процес. Дни преди изборите повече от една трета от хората нямат и представа, че партията на поредното ново летоброене им е определила един-единствен начин да изразят изборната си воля – със синьо хиксче. Тепърва предстои да разберем колко гласа ще бъдат унищожени по този начин. Централната избирателна комисия пък се самозасекрети като отдел на разузнаването и албанската ЦИК се цитира като източник на добри практики.
След 20 години фалшиво въздържание кампаниите се върнаха сред “трудовите колективи”, но това май на никой не му прави впечатление.
Очаквано на този изборен разпад съответства и пълният отказ от формулиране на платформи. На сайта на Калфин и Данаилов някакви разпръснати неща могат да бъдат намерени в графа “акценти”. На сайта на Плевнелиев и Попова пък вместо платформа има “позиции”, формулирани на крак по време на различни посещения.
Степента на медиен контрол в страната е вече такава, че колективно бе ликвидиран още един ключов елемент на кампаниите, а именно националните тематични дебати. Кампанията си върви върху някакви разпарчетосани онлайн пространства, в които кандидатите монологизират и нещо мънкат.
В тези електронни кьошета се упражняват постоянно нарастващите практици на една от най-измислените професии на българския преход, тази на пиарите. Няма да видим поредица от национални тематични дебати нито в най-гледаното време, нито навреме – чак в края на кампанията. Дори във вътрешните избори на френските социалисти за кандидат за президент имаше повече дебати (три), отколкото ще има в цялата тукашна кампания.
Утопията на електронната демокрация лъсна в български вариант блестящо в тежката неспособност да бъдат събрани и накарани да дебатират смислено претендентите. Ценоразписът на българските медии запрати в миманса дребните играчи и сложи непосилна цена за демокрацията ни. Тези, които не са “в кръга”, въртят електорални кръгчета из фейсбук и задръстват профилите на всеки, който им попадне пред очите.
Като фаворит се явява най-тайният кандидат. Първата седмица от кампанията на Росен Плевнелиев протече зад граница, а неговият облик и реч идваха чрез видеообръщения към “събралото се ентусиазирано множество” между две песни на Веселин Маринов. Обръщенията подхождаха повече на прокуден от държавата си активист, който готви епохално политическо завръщане в новоосвободена колония. Някои от обещанията на Плевнелиев се залепват плътно до социалния популизъм на Първанов.
Идеята, че президентът може да бъде гарант на това нашият БВП да скочи с 10% за пет години спрямо общоевропейския конкурира приказките на отиващия си президент. В същото време случаят “Катуница”, който има много по-голямо отношение към това, което на теория поне прави президентът, отиде под килима, защото “не е интересен на хората”, тоест няма за какво да е интересен и за държавата. Сега пък влезе в употреба каубойското разделение на добри и лоши, за да не се изгубят хората в разни размишления.
БСП пък има две президентски кандидатури на тези избори. Една за пред закона и една за пред електората. Втората спаси първата в последния възможен момент и го направи с тежка сълзлива драматичност, достойна за най-достолепните гласоподаватели на социалистическата партия. Втората кандидатура дори говори в клиповете на първата. От безсрамие заговориха за срам, очевидно забравяйки собствения си такъв отпреди няколко години. Само две години след провала си ни заплашиха с “нов ден”. Гражданската кандидатура на Меглена Кунева пък бе изтощена още преди началото на самата кампания. От калкулации коя теза кой електорат може да отчужди тя изпусна моментите, в които беше сама на терена и имаше кой да я чуе. Сега е вече твърде шумно. Избран беше кандидат за вицепрезидент, който няма никаква електорална посока. Други претенденти завъртяха идеята за забрана на партиите, но общият хаос май я засмука, и тя очевидно ще трябва да изчака по-добри времена.
Местните избори дори вече няма защо да бъдат коментирани. Там отдавна няма политика, няма и фасада. Сега президентските догонват местните. Най-знакова за последните седмици ще остане димката на “Джон Смит от Нова Зеландия” пред парламента. Отвътре най-щастлив сигурно е бил човекът, който бе оставен да направи политическа кариера именно от пускането на димки. Неговата политическа иновативност изглежда ще се окаже най-пророческа. На терена наистина останаха основно уморени димки, истински и вербални.